Колин Фалконър
Харем (68)

67.

Покрай очите й имаше бръчки, помисли си Селим. Никога преди не беше ги забелязвал. Но колко пъти я беше виждал през последната година? Целуна й ръка, Баязид стори същото. После двамата отстъпиха назад, скръстили ръце на гърдите си, както ги бяха учили в Ендерун. Хурем ги изгледа критично. Муоми стоеше зад нея.

Селим я мразеше. Черна, нацупена и злобна. Тя беше вещицата, не майка му.

Майка му беше просто зла.

— Станал си чудесен младеж, Баязид. Учителите ти ми казаха, че си отличен ездач и атлет.

— Благодаря, майко.

— Само че трябва да учиш повече. Дори и когато завършиш Ендерун, никога не бива да преставаш да учиш. Ако някога станеш султан, конят и копието няма да са достатъчни за успеха ти.

— Ще направя всичко по силите си, майко.

А всъщност щеше да я игнорира напълно, помисли си злорадо Селим. Красивата глава на брат му беше куха като тъпан.

— А ти, Селим… — Хурем въздъхна и върху лицето й се изписа недоволство. — Казват, че прекалено много обичаш сладкишите.

— Уча се прилежно — възрази той.

— Учителите ти с мъка набиват всеки нов урок в главата ти.

Да, така беше. И той никога, никога нямаше да го забрави.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, майко — отвърна Селим, възприемайки защитната тактика на Баязид.

— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро. Ти си първородният ми син. Ти си онзи, върху когото ще паднат надеждите на османлиите, ако, не дай боже, се случи нещо с Мустафа.

От начина, по който майка му гледаше Баязид, беше ясно, че надеждите й почиват на другиго. Не беше тайна за никого кой беше нейният любимец. И не само нейният, разбира се. Всички обичаха Баязид. Учителите, всички, с изключение на Сюлейман. Той се беше привързал особено силно към другия му брат, идиотът Джихангир след смъртта на Мехмед. Мехмед се беше разболял толкова изненадващо! Дотогава бе направо перфектен.

Човек винаги трябваше да се надява, че великият Аллах ще върши подобни чудеса.

— Трябва често да ми пишете — заръча Хурем.

— Ще го правим, майко — обеща Баязид от името на двамата.

Щеше да я проклина във всяка своя сутрешна и вечерна молитва, зарече се наум Селим. Тя никога не беше го понасяла.

— Надеждите ми са в теб — кимна Хурем. После с блажена усмивка се обърна към Селим: — О, Селим, приличаш на диня!

Приличал на диня!

Селим често се чудеше кого мрази най-много: себе си, задето нямаше особено много общи черти със Сюлейман, или Баязид — задето беше копие на баща си. Той беше дебел, с маслинен тен, а Баязид — висок, строен и красив. Поредната шега на съдбата: двама братя, родени под един покрив — единият надарен с индивидуалност, сила и талант, а другият — без нито едно сериозно качество. Сигурно Аллах имаше същото чувство за хумор като майка му.

Единственото успокоение на Селим беше Джихангир.

Джихангир беше със седем години по-малък от него и се беше родил гърбав и сакат. И ако Аллах се беше отнесъл жестоко по отношение на Селим, то с Джихангир направо беше постъпил чудовищно — този факт успокояваше Селим от ранна детска възраст.

Джихангир бе постъпил в дворцовото училище, след като бе навършил осем години. Селим не спираше да го преследва сутрин из двора, като влачеше единия си крак, отпускаше рамене напред, провесваше глава и имитираше изкривената походка на брат си.

Така лесно можеше да накара останалите да се смеят. Той беше открил, че най-добрият начин да отклониш вниманието от себе си, е като насочиш присмеха към друга мишена. А и Джихангир никога не се оплакваше. И как би могъл? Знаеше си, че е за посмешище. Не би се осмелил още повече да привлече вниманието към себе си.

Но един ден Баязид стана свидетел на ежедневната сценка. Селим дори нямаше представа, че средният му брат е там — тътреше се след Джихангир през покрития с камъни двор и се наслаждаваше на приглушения смях на своята публика, когато изведнъж смехът пресекна. Нещо го спъна и той се озова по гръб на земята. Видя Баязид, надвесен над него. Брат му посегна и го зашлеви два пъти през лицето.

— Той ни е брат! — изкрещя му Баязид. — Какво си мислиш, че правиш?

Селим се претърколи на една страна, опря се на камъните и се изправи. Знаеше, че всички погледи са насочени към него. Страните му пламтяха от обида. Баязид беше с две години по-малък от него. Не можеше да му позволи да го победи. Замахна.

Баязид леко отстъпи настрана и отново подложи крак. Селим за втори път се просна върху твърдите плочи. Изохка. Беше ударил коляното и лакътя си. Болката го парализира. Беше сигурен, че е счупил някоя кост, затова остана да лежи неподвижно, облян в сълзи.

— Ако още веднъж те видя да се подиграваш с нашия брат, ще ти счупя главата! — изсъска Баязид.

Останалите момчета се разпръснаха, шепнейки си едно на друго. Неколцина дори се изсмяха на глас. Не след дълго болката отшумя и Селим седна. От главата му течеше кръв. С мъка опъна крака си напред. Простена високо и избърса сълзите от очите си.

Дворът вече беше почти празен. Бе останал само Джихангир. Той приближи и подаде ръка на Селим. Но Селим не можеше да понесе състраданието в погледа на гърбушкото, затова не пое протегнатата му ръка и се изправи без ничия помощ. Обърна гръб на Джихангир и с куцукане се отдалечи.

Ендерун беше вътрешното дворцово училище, където принцовете биваха подготвяни за лидерските си функции наред с каймака на девширмето. С изключение на принцовете, чиято кръв също бе смесена в резултат на многото генерации конкубини, никое от момчетата не беше турчин. Младите християнски роби трябваше да израснат с убеждението, че нямат друго семейство, друга родина или друго бъдеще, освен султана.

Изучаваха Корана на турски, арабски и персийски; упражняваха се в хвърляне на копие, учеха ги на музика, бродерия и дресировка на птици и кучета, на добри маниери, честност, лов със соколи, обработка на кожи, изработване на оръжия, както и на правене на маникюр, подстригване и увиване на тюрбани.

Животът им бе строго регламентиран: къпеха се ежедневно и си правеха маникюр и педикюр всяка седмица. Получаваха чиста носна кърпа всеки ден и се подстригваха веднъж месечно. Дисциплината беше стриктна и често включваше бой или дори тъмница, в зависимост от решението на белите евнуси, които ги обучаваха — мъже, които изглеждаха на Селим като мумифицирани старици.

Завършващите Ендерун знаеха не само как да бъдат отлични войници, но и владееха всички принципи на държавническата политика и дворцовия етикет. В продължение на шест години не напускаха палата — време, през което постоянно течеше подбор. Най-добрите биваха вграждани в дворцовата система като чиновници към хазната или отговорници за царския гардероб и след време можеха да станат паши или губернатори. Други можеха да израснат до ранг на паши или офицери в системата на спахиите, имперската кавалерия.

Единствено Селим, Баязид и Джихангир имаха право да учат в Ендерун заради произхода, а не заради достойнствата си — разлика, която се понасяше безболезнено единствено от Баязид, чието ездаческо майсторство и покоряващ чар скоро му спечелиха уважението на всички негови съученици и учители.

За Селим всеки ден беше истинско мъчение и той си мечтаеше да настъпи денят, в който властта ще замаскира всичките му недостатъци.

Един от учителите му, Хаким, го биеше винаги, когато не можеше да изрецитира някоя строфа от Корана, а не правеше същото, когато Баязид се запънеше. Веднъж дори го наказа с бой с пръчки. Наказанието беше просто: шибаха с дълги пръчки стъпалата му, обути в чорапи. Сега, пет години по-късно, Селим продължаваше да си спомня болката. Всеки удар го беше карал да пищи, а Хаким бе спрял единствено, след като Селим бе почнал да го умолява със сълзи на очи. В продължение на седмица не бе в състояние да стъпва на краката си, а мина цял месец, докато раните му заздравеят.

Веднага, щом отново проходи, той се опита да убие Баязид.

Между стените на Втория двор имаше игрище, където момчетата от Ендерун тренираха черит. Учителите наричаха това игра, макар повече да наподобяваше битка. Използваха коне с къси вратове и масивни тела, отглеждани заради скоростта и способността им да спират бързо. Въоръжените с дълга копия ездачи се разделяха в два отбора по дванадесет души и препускаха из откритото поле, хвърляйки оръжията си върху главите на противниците. Побеждаваше онзи отбор, който имаше повече точни попадения.

Често се случваше да има ранени, а понякога дори и убити. Селим се страхуваше от тази игра, но Баязид се впускаше в нея с типичната си безразсъдна смелост и винаги се отличаваше.

Въпреки че бяха в различни отбори — Баязид яздеше за сините, любимият отбор на султана, разбира се, а Селим — за зелените, — той знаеше, че всеки опит от негова страна да нарани Баязид е обречен на неуспех. Брат му беше отличен ездач. Селим не обичаше да се излага на риск. Обичайната му тактика бе да се скатава най-отзад и да се опитва да предпази собствената си кожа.

Беше лесно обаче да намери коня на Баязид преди началото на играта и да пререже наполовина въжето, прикрепящо седлото.

Покрай игрището бяха опънати сенници, под които се бяха насъбрали групички еничари, дошли да погледат състезанието — често го правеха, когато не бяха на поход. Селим знаеше, че султанът вероятно също щеше да наблюдава играта от стените на двореца.

Е, днес нямаше да могат да поздравят своя млад герой с победата, мислеше си Селим. Нямаше търпение да види изражението на Хаким, когато Баязид се озовеше под копитата на конете.

Двата отбора ездачи започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат, тропотът на копитата отекваше. Над полето се виеха облаци прах. Водачът на сините — с гордия орлов нос на Баязид, стърчащ изпод тюрбана — извъртя коня си и атакува. Двама ездачи от отбора на Селим се откъснаха от групата и препуснаха срещу него. Селим дръпна юздите и подкара коня си към фланга на групата, за да види по-добре онова, което предстоеше да се случи.

Когато ездачите се срещнаха, той чу вик и видя едно тяло да пада. Конете удариха с копита върху фигурата в бяло, лежаща неподвижно по очи в прахта.

Другите двама ездачи незабавно спряха конете си, хвърлиха копията и скочиха долу.

— Баязид! — извика някой. — Ранен е!

Селим си проправи път сред разсейващите се облаци прах и въртящите се, наоколо коне. Брат му не помръдваше. Върху тюрбана му се виждаше кърваво петно. Опита се да се престори на загрижен, въпреки че го изпълваше огромно задоволство.

— Мъртъв ли е? — с надежда попита той.

Но Баязид не умря. Подутината на главата му беше с впечатляващ размер. Младежът накуцваше в продължение на много седмици след инцидента. Разбира се, не можеше да се включва в игрите на черит.

Но не умря. Когато се разбра, че причината е в неизправност в каишите на седлото, самият Хаким бе хвърлен в тъмницата заради небрежност и изпратен в изгнание в Битлис. Това поне беше някаква компенсация за оцеляването на Баязид.

Но сега, докато Селим се сбогуваше с майка си, той ясно осъзна колко несигурна е неговата позиция. Когато баща му умреше… утре, след трийсет години… все някога… щеше да започне борба за унаследяване на престола. Щеше да я започне Мустафа и Селим предполагаше, че дори благородната душа на шахзадето нямаше да се поколебае да екзекутира всички отрочета на Хурем, за да защити трона си. Ако по някакъв невероятен късмет Мустафа умреше преди султана, тронът щеше да остане за Селим. Но той дори и за миг не се заблуждаваше, че Баязид ще му позволи да го има. Един от двамата трябваше да умре. Законът на Фатих позволяваше на един султан да убие всичките си братя и техните деца, за да запази наследството си и стабилността в империята.

Знаеше, че бъдещето щеше да поднесе същото и на него. Или един ден щеше да стане султан, или да умре.

— Вървете си с мир — рече Хурем на Баязид и Селим.

След като двамата си отидоха, Хурем дълго седя, впила невиждащ поглед в тавана. Една идея бе започнала да се оформя в главата й. Не й даваше мира, като комар в тъмна стая. Беше настойчива и заплашителна, но още не можеше да я види в нейната цялост.

Селим. Беше толкова очевидно, че не е син на Сюлейман, но когато момчето поотрасна, на бял свят се появи Джихангир и хвърли сянката на съмнението върху всичко. Кой би повярвал, че Господарят на живота би могъл да създаде един сакат гърбушко? Защо тогава да не бе възможно да е баща и на един дебел и вечно кисел младеж с мазно лице, който не се отличаваше с никакъв друг талант, освен подхранването на собствената си злоба?

Но Селим не приличаше особено много и на Капи ага, мислеше си Хурем. Онези, изпълнени с опасност, дни в двора на Ески сарай, изглеждаха толкова далечни, но чрез Селим продължаваха да живеят. Дълго след раждането му тя не беше сигурна кой е бащата — Сюлейман или главният бял евнух. Все още се колебаеше. Но синът й със сигурност не се държеше като османлия. Беше чула какво бе казала валиде-султан по негов адрес и с неохота приемаше това мнение. Селим не ставаше нито за гази, нито за султан.

Всъщност какво значение имаше?

Само животът на Мустафа стоеше между нея и превръщането й в майка на следващия султан. Беше й пределно ясно кое от момчетата щеше да победи в борбата за трона и кое би следвало да получи благословията и подкрепата й. От Баязид щеше да излезе чудесен султан, великолепен султан — той беше почти толкова добър, колкото и Мустафа.

И тогава идеята се разгърна в съзнанието й в цялата си панорама и тя се изсмя на глас.