Колин Фалконър
Харем (66)

65.

Чамлика, 1541

Сюлейман видя как Мустафа пришпорва арабския си жребец към върха на хълма. Дългата копринена опашка на животното бе хоризонтално опъната, признак за чистокръвна порода. Вятърът развяваше червените пискюли на главата на коня и полите на бялата роба на Мустафа. Синът му се бе превърнал в красив млад мъж, помисли си Сюлейман. Той вече имаше четирима сина от жените в харема си. Чудесен принц. На двайсет и шест години. На същата възраст Сюлейман бе пристигнал от Маниса, за да поеме трона.

Той смушка коня си, за да стигне сина си. Стрелците бързо прекосяваха блатистата местност в ниското, следвани от кучетата си и Джихангир — странна изгърбена фигура върху кон, със зачулен сокол, кацнал на протегнатата ръка.

Сюлейман бе едновременно изненадан и доволен от приятелството, което се бе зародило между Мустафа и Джихангир през последните две седмици. Състрадателен по природа, шахзадето бе забелязал достойнствата, скрити зад деформираното тяло на момчето, и го беше взел под крилото си. Показваше му как да тренира соколи и да ги използва по време на лов, прекарваше часове с него, учейки го да стреля с лък или просто го извеждаше на езда. Сюлейман бе доволен и от вниманието, което младият наследник на трона показваше към този свой ощетен от природата брат. Подобни бяха и чувствата на самия Сюлейман към момчето.

От своя страна Джихангир направо благоговееше пред Мустафа и бе изумен от вниманието, което неговият най-голям брат му оказваше. По време на посещението на Мустафа в двореца недъгавото момче го следваше като кученце и с часове го наблюдаваше как играе черит.

— Той е добро момче — отбеляза Сюлейман. — Учи се добре и всячески се опитва да надмогне дефектите, с които Аллах го е белязал.

Мустафа се извърна на седлото.

— Газиите имат нужда не само от учени, но и от воини.

Сюлейман проследи с поглед полета на дребния исландски сокол във въздуха, птицата бе подгонила плячка, все още невидима за окото на султана.

— Обещай ми, че никога няма да го нараниш.

— Защо да го наранявам, господарю?

— Когато един ден тронът стане твой.

Мустафа се засегна от това предположение.

— Аз не съм като дядо ми.

— Но това е твое право, стига да пожелаеш да се възползваш от него.

— Давам ти думата си. Няма да му сторя никакво зло. Наистина ли мислиш, че ще бъда толкова жесток, та да убия горкия си брат още щом се възкача на престола?

— Просто искам да ми обещаеш.

— Имаш думата ми.

Двамата се измериха с поглед. Как му се искаше да му вярва, помисли си Сюлейман. Но помнеше колко лесно бе за баща му едно такова убийство. Кръвта на Селим течеше във вените и на двама им.

— Какво ще правиш, когато се озова в рая, е твоя работа, както и на Аллах. Но, моля те, пощади Джихангир.

— Никой от братята ми не бива да се страхува от мен, господарю. Този кървав обичай е приключил с дядо ми.

— След време може да си на друго мнение.

— Ако не вдигнат ръка срещу мен, нищо няма да им се случи.

— Селим и Баязид са вече почти пораснали.

— Решението ще зависи от тях. Тръгнат ли срещу мен, тогава ще съм принуден да действам. Това се очаква от принцовете. Но можеш да им кажеш, господарю, че ако те самите не извадят сабите си, ще живеят в мир. Не желая кръв по трона си.

Чудесни думи, помисли си Сюлейман. Но откъде можеше да е сигурен Мустафа какво ще направи? Сети се за Ибрахим; не минаваше ден, без да мисли за някогашния си приятел.

— Само ми обещай, че няма да причиниш зло на моя Джихангир — повтори той.

Соколът полетя надолу с плячката си, кучетата хукнаха с лай, стрелците нададоха триумфални викове. Още един живот, прекъснат в прекрасна пролетна сутрин.

 

 

Ески сарай

Сенките пълзяха от Азия по посока на студената тъмна Европа. Лъчите на слънцето с мъка проникваха през галериите и мрачните градини, разпръсквайки слоевете бяла мъгла, скупчени на кълба покрай покривите. Бухал сред кипарисите поздравяваше настъпването на зората.

Хурем се загърна в кожената си наметка. Косата й висеше безразборно над раменете, несресана и несплетена. Потръпна, когато се облегна на решетката и впери поглед над събуждащия се град, към кулата на Куббе-алти и минаретата на Айя София, проблясващи като остриета на копия, пронизали сутрешната мъгла.

Из целия град се носеше напева на мюезините, призоваващи правоверните на молитва.

— Аллах акбар! Ла илаха илла’ллах…

От мястото, на което бе застанала, можеше да види древната колона на Александър, обърната с лице към пазара — там навремето я бяха продали. Беше робиня тогава, оставаше си робиня и сега, независимо от всичката власт и богатство, с които разполагаше.

И на един сърдечен удар разстояние от забравата. Ако Мустафа продължаваше да живее, нейните синове щяха да бъдат убити или хвърлени в тъмница, а нея щяха да заточат в някои самотен дворец в Анадола, където единствената й компания щяха да са козите и чакалите.

Робиня някога, робиня и сега.

Повика Муоми, за да й помогне със сутрешния тоалет. Седеше пред огледалото и гледаше как ръката на негърката прокарва гребена през косата й. Наблюдаваше и собственото си отражение. Тази сутрин сякаш надзърташе отвъд върха на някой хълм, зад който се стелеше единствено тъмнина.

— Спри! — нареди тя на прислужницата си.

Наведе се по-близо към огледалото. Измъкна ръка изпод наметката и прокара пръсти през дългите златни кичури на косата си. Ужасната истина се потвърди. Бял косъм.

Огледалото сякаш искаше да й каже, че остарява. Не можеше повече да отрича очевидното. Тънките бръчки около очите й щяха да стават все по-дълбоки, докато станеше невъзможно да ги прикрива под черния въглен, а първият бял косъм щеше да бъде последван от други, докато нямаше да е в състояние да се самозалъгва, че всичко е единствено игра на светлината. Безпомощно щеше да наблюдава как красотата й се разпада и повяхва пред собствените й очи.

Какво щеше да стане тогава? Дали Господарят на живота щеше да продължава да бъде под влиянието на нейното очарование? Щеше ли да пренебрегва факта, че разполага с истински рай от малки одалиски, нетърпеливи да използват преходната си красота, за да заместят остаряващата Хурем в леглото му? Дали някоя нова Джулия не полагаше особени грижи за нежната си плът в хамама? И по-лошо, дали нямаше някоя нова Хурем, планираща да я изпрати в изгнание — както тя бе сторила с Гюлбехар?

Хурем издърпа четката с дръжка от слонова кост от ръката на Муоми и яростно я запрати към огледалото. Отражението й се пръсна на парчета.

— Доведи ми Аббас! — изкрещя тя. — Веднага!

 

 

— Как е Джулия?

За пореден път Аббас почувства как пропада в тъмна дупка. Тази вещица никога нямаше да го остави на мира. Щеше да го измъчва до смъртта му. По дяволите Лудовичи! Той го беше поставил в унизителната позиция да разчита на нейната милост. Какво искаше от него този път?

— Вярвам, че е добре — отвърна Аббас.

Бяха само двамата в приемната на Хурем. Гласовете им се губеха в екота на високите извити тавани и ромона на бликащите покрай стените фонтани. Сигурно в някоя подобна стая човек се изправяше срещу Аллах, за да даде отчет за делата си, когато настъпеше краят на земния му път, помисли си Аббас. Щом срещна погледа на студените зелени очи на Хурем, се поправи наум: не, не пред Аллах, пред Дявола.

Тя седеше по турски на дивана, сгушена в дългата зелена наметка, подплатена с кожи. Усмихваше му се.

— О, Аббас, не бива да се страхуваш от мен. Аз съм твоя приятелка. Ако имах намерение да те издавам на Господаря на живота, досега отдавна щях да съм го направила.

— Живея единствено за да служа на моя султан и на Короната на забулените глави. Благодарен съм ти за прошката, въпреки че със сигурност ще отговарям за греховете си пред Аллах.

Хурем доволно плесна с ръце.

— Каква прелестна реч! Станал си идеален дипломат, Аббас. Пример за всички евнуси по света!

Как му се искаше да изтръгне отровния й език!

— А ти пък си пример за всички жени по света, господарке.

Хурем наклони глава на една страна и прокара език по горната си устна. Бавно се изправи, оставяйки наметката да се свлече от раменете й. Беше гола.

Аббас скръцна със зъби и сведе поглед към земята.

— Какво става, Аббас? Да не би да съм толкова грозна, че човек да не смее да ме погледне?

— Не, господарке, красотата ти ме заслепява — отвърна Аббас, — като се опитваше да контролира гласа си. Близо двайсетте години, които бе прекарала в харема, изобщо не й се бяха отразили, помисли си той. Тя много добре осъзнаваше, че тялото й може да събуди чувствеността на всеки мъж, дори на някой непълноценен — като него. Беше се погрижила да не кърми нито едно от децата си и за разлика от повечето тлъсти стари врани не се беше отдала на сладкишите. Но защо му причиняваше всичко това? Защото й доставяше удоволствие да го вижда как страда, без съмнение.

— Казаха ми, че са те кастрирали след пубертета. На колко години си бил тогава, Аббас?

— На седемнайсет, господарке.

— А имал ли си опит с жени, преди това да ти се случи?

— Не много голям, господарке.

— Малцина са тези, които оцеляват след подобна операция на тази възраст, нали? Извадил си късмет.

— Едва ли бих го нарекъл късмет, господарке — отвърна той, преди да се усети.

Тя посегна и го погали. Долавяше мириса на парфюма й.

— Бедният Аббас. Още ли изпитваш желание понякога?

Очите му се плъзнаха надолу по тялото й. Бог да му е на помощ в този труден момент! Тя, разбира се, знаеше отговора на въпроса си. Независимо от омразата си към нея изпитваше желание да погали меките очертания на гърдите й — нежно, като любовник. Знаеше, че очите му вече са го издали.

— Не, господарке.

— Дори не и към Джулия ли? — с меден гласец попита тя.

Почувства как се задави.

— Не, господарке.

— Значи в такъв случай мога да разчитам на обективното ти мнение. Мислиш ли, че все още съм толкова хубава, колкото и останалите момичета от харема на моя господар?

Тя се надигна на пръсти и бавно се завъртя.

— Да — промълви Аббас.

Тя се усмихна, очите й блестяха като изумруди.

— Не е ли странно. Една гола жена е напълно безпомощна пред някой истински мъж. А с теб съм в безопасност. Това създава здрава връзка помежду ни, не е ли така, Аббас?

До смърт, помисли си Аббас. Неговата. Или нейната.

— Свързани сме в нашата служба.

— Именно. Ти трябва да ми служиш, нали? Заради Джулия.

Защо не му кажеше какво иска? Защо не спреше да го тормози? Да му кажеше за какво го бе повикала и да го оставеше на мира!

— Искам да сториш нещо за мен.

— Само назови желанието си.

— Моето желание? — Тя се подготви да види реакцията му. — Желанието ми е да подпалиш харема. Искам това място да се превърне в пепел. Можеш да направиш това за мен, нали, Аббас? Нали?