Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Harem [=The Sultan’s Harem], 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Колин Фалконър. Харем
Английска. Второ издание
ИК „Унискорп“, София, 2010
ISBN 978-954-330-152-2
История
- —Добавяне
61.
Ески сарай, 1535
Беше ранна пролет, но върху покривите на павилионите на Топкапъ сарай все още белееше сняг. Сняг имаше и върху купола на Айя София, а водата на фонтаните във вътрешния двор на Ески сарай замръзваше. Единствено Хурем и кислар агаси имаха право да носят поръбени с кожи кафтани заради високите рангове, които заемаха. Останалите мръзнеха в тънките си роби, докато пресичаха ледените дворове и коридори. Всички капаци бяха спуснати, всички прозорци — плътно затворени, за да не допускат студа в двореца. Спареният аромат на есенция се смесваше с този на въглища и хашиш в задушаваща смрад. Хурем бе наредила да наръсят покоите й с портокалови цветчета и розова вода, за да се разсее неприятният мирис.
— В двореца пристигна куриер, господарке. Сюлейман се връща след няколко дни.
— С Ибрахим ли?
— Да, господарке — отвърна Аббас. Разбира се, целият град бе скандализиран от начина, по който Ибрахим бе предизвикал султана, присвоявайки си титлата „сераскер султан“. Тайната трябваше да остане сред членовете на Дивана, но Рустем се беше погрижил за няколко дни целият град да разбере за предателството. Дефтердарят наистина се беше оказал истинско откритие.
Превземането на Багдад и зимата не бяха спрели клюките, нещо повече — бяха ги засилили. Новините пристигаха нередовно, куриерите трябваше да яздят двайсет, понякога трийсет дни, докато стигнат до столицата. Цял Стамбул очакваше да види какво ще направи султанът, как ще се справи с този „сераскер султан“.
Търговците из базарите не спираха да оплюват и ругаят гърка. Една вечер статуите пред двореца му на Атмегдан бяха обезобразени. Стамбул мразеше Ибрахим, неговото влияние върху султана, начина, по който развяваше богатството си пред очите на всички. Изглежда само един човек все още толерираше самохвалството му.
Хурем често се питаше дали Ибрахим е още жив, или е удушен в палатката си, или пък е провесен на някоя бесилка в Багдад. Знаеше, че трупът му може да се разлага със седмици в гроба, преди вестоносците да донесат новината за смъртта му в Стамбул. Когато Сюлейман бе напуснал столицата в края на лятото, тя си беше казала, че вече никога няма да види великия везир жив. Но изглежда подобно на някой ужасен дух, той не можеше да умре.
Хурем прехапа долната си устна. За пръв път Аббас се запита дали тя не беше преценила погрешно Сюлейман. Колко далеч трябваше да стигне Ибрахим, преди султанът да се обърне срещу него?
— Има и други новини — каза Аббас.
— Казвай.
— Шахът е нападнал задния гард на армията ни, докато се е изтегляла през Азербайджан. Загубени са четири санджак бея, а осемстотин еничари са се предали.
— Кой ги е водил?
— Ибрахим. Султанът е яздел напред.
Хурем изпита облекчение. Лицето й светна в широка усмивка.
— Изглежда златният късмет го е напуснал, Аббас.
— Да, господарке.
Аббас не изпитваше триумф от интригата, в която бе въвлечен. Обстоятелствата го бяха принудили. Единственото удоволствие, което можеше да си представи, бе да завърже Хурем в натъпкан с тежки камъни чувал и да я хвърли насред Босфора.
Може би един ден…
— Добре се справи, Аббас.
— Благодаря, господарке.
— Също и Рустем. Той показва голям талант. Сигурна съм, че отново ще намерим за какво да го използваме пак в близко бъдеще. Можеш да му предадеш благодарностите ми и да го увериш, че ще бъде богато възнаграден.
— Ще му кажа.
Аббас направи няколко теманета, нетърпелив да излезе от стаята. Не само заради нетърпимата горещина и задушаващия аромат на парфюм. Тези дни дори самото й присъствие го правеше неспокоен. Сюлейман й беше дал прекалено много свобода, прекалено много власт. Тя се превръщаше в чудовище.
— Между другото, виждал ли си Джулия? — попита го тя, точно когато се обръщаше да си върви.
— Не, господарке.
— Любопитно ми е, това е всичко. Размишлявах върху онова, което ми каза. Колко може да ти плати една обикновена робиня, че да рискуваш главата си?
Тя знаеше!
— Освен това я съжалих, господарке.
— Моят добър храбър Аббас.
— Щом казваш, господарке.
— Омъжила се е за Лудовичи Гамбето, един от венецианските търговци в Пера. Знаеше ли?
Стаята сякаш се завъртя около него.
— Да, господарке — излъга той.
— Надявам се, че на него му доставя по-голямо удоволствие от онова, което достави на султана.
— И аз се надявам, господарке.
— Благодаря ти, Аббас.
Той се върна в килията си. Сърцето му изгаряше. Лудовичи, какво беше направил? Беше го излъгал! Бедната Джулия. Надяваше се да е щастлива. Той беше сторил всичко, което бе по силите му.