Колин Фалконър
Харем (58)

57.

Ески сарай

Светлината от свещите падаше на вълни върху покритите с плочки стени и се отразяваше в медните кандила, висящи от сводестите тавани. Сюлейман свали тюрбана и прокара длан по гладката кожа на скалпа си, към единствения кичур коса в задната част на тила му, наследство от войнствените му предци. Затвори очи. Днес усещаше тежестта на плещите си по-силно от всеки друг път през всичките петнадесет години, откакто бе приел мантията на Осман. Отпусна се върху дивана и зачака.

— Господарю.

Тя отвори кадифената завеса, влезе безшумно вътре и коленичи в краката му. Върху устните й липсваше обичайната усмивка, с която го посрещаше. Наведе глава, за да целуне ръката му, после допря дланта му до страната си.

— Знаела си?

— Да, господарю.

— Как си разбрала?

— Говори се, господарю.

— Хората винаги говорят.

— Когато излязох иззад завесата и видях лицето ти, разбрах, че този път слуховете са верни.

Той я погали по главата и лицето му придоби нежно изражение.

— Какво да правя?

— Може ли да видя писмото, господарю? — прошепна тя.

Той протегна напред лявата си ръка, разтвори свитите си в юмрук пръсти. Писмото не бе напускало дланта му от мига, в който Рустем се бе появил пред Дивана.

Хурем разгъна смачкания на топка лист. Едва се четеше. Гънките бяха извънредно много, а потта от дланта на Сюлейман бе размазала мастилото. Но тя все пак успя да разбере, че е предложение за мир. И подписът се виждаше ясно.

— Сераскер султан.

О, Рустем, помисли си Хурем. Аббас беше направил чудесен избор. Дефтердарят притежаваше рядък интригантски талант!

— Моли за мир — отбеляза тя.

— Истинска лудост — прошепна дрезгаво Сюлейман. — Какъв дявол му е влязъл в главата, че да предприеме подобни действия?

— Може ли да се има доверие на този дефтердар Рустем?

— Каква полза може да има той от подобна лъжа? Още повече, че лъжа няма. Всичко се вижда, написано е под собствения ми печат. „Сераскер султан“. Султан! Няма обстоятелство, нито провокация, в резултат на която, който и да е друг, освен мен да се нарече султан! Подобна постъпка е равносилна на бунт. Ибрахим го знае.

— Той ти е приятел, Сюлейман. Толкова често си ми говорил за него…

— Да, приятел ми е. Дори нещо повече от приятел! И това прави всичко това още по-непростимо!

— Не действай прибързано, господарю.

— Хурем… ти може би си единствената днес, която говори в негова защита. Изведнъж се появиха толкова много негови врагове, за които изобщо не съм подозирал. Изпълзяха от всички пукнатини на двореца, за да го оплюят и заклеймят!

Да, разбира се, че щеше да го защитава, помисли си Хурем. А докато главата му гниеше в някоя ниша на Портата на блаженството, султанът щеше да си спомни, че е била приятелка на любимия му Ибрахим. Ако тя се превърнеше в инструмент на Ибрахимовата смърт, Сюлейман щеше да я намрази. Сега само времето можеше да работи в полза на великия везир.

— Трябва да отидеш при него — прошепна му тя.

Той бавно кимна.

— Колкото по-дълго отлагам, толкова по-голяма ще става заплахата.

Нищо не мога да направя. И въпреки всичко, не мога да го нараня, малка роксолана. Ще бъде като да отрежа къс от собственото си сърце.

— Може и да не се наложи. Господарю, ако той наистина е твой приятел, трябва да може да се намери извинение за постъпката му.

Той дръпна писмото от ръцете й.

— Няма начин! Какво оправдание може да има? — Султанът скочи на крака и бързо отиде до свещта, горяща върху сребърния пиедестал до вратата. Приближи листа до пламъка.

— Ще го обвиниш ли, като се позовеш на писмото? — попита Хурем.

— И да го слушам как отрича? Той сам ще ми каже за позорното си послание, когато пристигна в лагера му. Ако наистина е мой приятел, няма да се опита да скрие това от мен. — Остави горящия пергамент да се изплъзне от пръстите му и да падне на пода. Загаси пламъците с подметката на кожения си ботуш.

Отново се отпусна тежко върху дивана.

— Ибрахим…!

Хурем се надигна и седна до него. Притегли главата му към гърдите си и почувства как тихо ридае в обятията й.

— Хурем — прошепна Сюлейман, — какво щях да правя без теб?

— Ш-ш-ш-т — промълви тя и погали слепоочието му с пръсти, отвратена от слабостта му повече от всякога.