Колин Фалконър
Харем (46)

45.

— Сама приготвих вечерята — каза Хурем.

Имаше лозови сарми, пълнени с месо от агне сукалче, малки късчета от печено на скара пиле, шиш кебап, реване, халва и различни видове шербет.

Сюлейман седеше и я гледаше. Беше нащрек. Чувстваше се като някои непознат. Сякаш я беше предал по някакъв начин. Тя мълчаливо го наблюдаваше как се храни.

— Не си ли гладна? — попита я той. Хурем поклати отрицателно глава. Султанът набоде едно парче месо и измърмори.

— Вкусно е. Нови подправки ли си използвала?

— Муоми разполага с хиляди рецепти, господарю мой.

Сдъвка поредната хапка. Огледа внимателно лицето й. Беше сигурен, че е плакала, макар тя да се опитваше да го скрие. Но очите й бяха зачервени, а клепачите — подпухнали.

— Искаш ли да ти представя театър на сенките? — попита го тя.

Понякога беше като малко дете, помисли си той. Винаги готова да му достави удоволствие.

— Не сега — отвърна.

Тя потъна в мълчание. Наблюдаваше го с едва забележима усмивка, крехка като сенките.

— Да поръчам ли да ми донесат виолата?

Той отново поклати глава. Храната беше вкусна, но апетитът го беше напуснат. Бутна чинията си настрана.

— Моля те, яж, господарю.

— Не съм гладен.

— Обидила ли съм те по някакъв начин, султане мой?

— Не.

— Но е имало моменти, в които съм се държала самонадеяно в твое присъствие. В страстта си към теб забравих къде ми е мястото. Ако си ядосан, знам, че вината е моя.

Хурем изглеждаше дълбоко покрусена. Сюлейман искаше да посегне и да я успокои. Но нямаше да го направи. Нямаше да й покаже, че неговата болка бе не по-малка, от нейната. Тя трябваше да разбере, че колкото и да я обичаше, той имаше задължения към исляма и османлиите, а тя пък имаше задължения към него. Само Бог знаеше колко труден беше за усвояване този урок за дълга, но беше крайно време тя да го научи.

— Ти си моето светилище, малка роксолана. Но аз продължавам да съм владетел. Трябва да помниш това.

— Да, господарю.

Той стана. Хурем не вдигна очи. Вместо това най-неочаквано се наведе напред и целуна краката му.

Сюлейман се шокира. Не беше имал намерение да я унижава така.

— Хурем — нежно промълви той, — ние сме обвързани от нашия дълг. Аз не мога да бъда като другите мъже.

Трябваше да си тръгне, преди да се е размекнал напълно, каза си той. Бедната Хурем. Тя не го разбираше. Да, вярно бе, че го е омагьосала. Но не беше вещица. Беше го завладяла със своята невинност и привързаността си към него.

След като Сюлейман си тръгна, Муоми влезе в стаята и коленичи пред чиниите на масата.

— Едва докосна храната си — каза Хурем. — Достатъчно ли ще бъде?

— Да — прошепна Муоми. — Достатъчно.

 

 

Аббас едва я позна.

Бяха я облекли в риза от розова коприна и сини прозрачни шалвари, дулма — тежък кафтан с перлени копчета и обрамчени със златен конец илици, а на главата й бяха прикрепили малка шапчица, обсипана с блестящи изумруди, диаманти и опали. Очите й бяха очертани с въглен, а останалата част от лицето й бе скрито зад фестониран с мъниста яшмак.

На китките и глезените й подрънкваха сребърни верижки, тънки като конец, на шията й висеше златно колие с огромна перла, полюшваща се на него, а от шапчицата й висеше друг златен амулет.

Когато стана, една гедичлийка й помогна с тежката брокатена наметка на фереджето — широката качулка и дългите ръкави я покриваха така, че да не се виждат дори връхчетата на пръстите й.

Неговата Джулия.

Съпроводи я през коридорите на двореца до чакащата карета.

Когато се настаниха вътре, той се загледа в неподвижната забулена фигура насреща му и се зачуди какво би казала, ако разбереше, че дебелият обезобразен евнух срещу нея бе същият младеж, който някога я бе ухажвал по каналите на Венеция…

— Страх ли те е? — попита я той.

— Да.

— Не бива да се страхуваш. Султанът е добър човек. Няма да те нарани.

След дълга пауза я чу да казва.

— Какво трябва да направя? — Гласът й трепереше. Тя беше на ръба на паниката, осъзна Аббас.

— Спала ли си някога с мъж?

— Не, никога.

— Никога? — Мили Боже! Никога! Нямаше Бог! Ако имаше, то той беше садист и тиранин?

Какво можеше да й каже? Как би могъл да й помогне?

— Просто трябва да правиш онова, което той поиска. Ще ти покаже.

— Защо избра мен?

— Защото си най-красивата жена на света — чу се да отвръща, но след това стисна устни и не продума, защото знаеше, че ще се издаде. Щеше да я заведе до леглото на господаря си. Не можеше нищо да стори. Трябваше да свършат с това, защото и без това вече беше стигнал до дълбините на човешкото отчаяние. Ако Джулия беше късметлийка, нейната съдба щеше да е по-добра от неговата.

 

 

Топкапъ сарай

Когато Аббас влезе в спалнята, Сюлейман вече чакаше. Лежеше върху леглото, облечен в проста бяла риза, поръбена с хермелин. Китката пера от бяла чапла бе прикрепена към тюрбана му с брошка от бели диаманти и червени рубини. Из стаята се носеше приятен аромат, идващ от месинговите кандила, висящи от високия куполовиден таван.

Аббас докосна чело до килима три пъти и рече:

— Велики господарю.

Сюлейман го гледаше и се опитваше да си спомни протокола.

— Кислар агаси, загубил съм кърпичката си някъде. Знаеш ли кой я е намерил?

— Да, господарю. Ще се погрижа да ти я върне.

Аббас надигна огромното си тяло от пода. Сюлейман не откъсваше очи от него. Нещо не беше в ред с Аббас, помисли си той. Напоследък изглеждаше болен. Тази вечер лицето му лъщеше от потта, нощта съвсем не беше гореща, в очите му се таеше онзи замръзнал поглед, който така често беше виждал по време на битка. Надяваше се, че главният евнух не се разболява наистина.

Аббас отиде до масивната врата и въведе малка, обърната в наметало фигурка. Махна фереджето и прошепна нещо на момичето, после го бутна напред. Задържа се пред вратата.

— Върви — нареди Сюлейман.

Вратата тихо се затвори зад гърба му и султанът и момичето останаха сами.

Тя трепереше. Извади зелената кърпа, която сутринта беше сложил на рамото й, падна на колене и запълзя на четири крака към леглото. Вдигна крайчеца на покривката, поднесе го към челото и устните си и пропълзя в леглото.

Сюлейман чакаше. Отчаяно му се щеше да беше с Хурем в този момент.

Сюлейман се надигна гол от леглото и втренчи обвинителен поглед в момичето, свито на кълбо върху дюшека. Светлината от свещите хвърляше дълги сенки върху извивките на тялото й, караше очите и да светят със страст, която в действителност липсваше.

Той си наметна една копринена роба и приближи до отворения прозорец. Кръглата луна висеше ниско над Ускудар, азиатската част на града, и хвърляше фосфорно сияние през облаците върху черните планини. Пълна луна, магьосническа луна. Може би това беше причината, помисли си той.

Може би тя наистина го беше омагьосала.

Беше красиво това венецианско момиче. Тялото й беше като коприна, рай за очите и ръцете. И въпреки това у него не се беше разгоряла страст към нея. Нямаше никакво желание. Сякаш беше като… Аббас! Нещо… някой… бе го превърнал в евнух! Султанът на османлиите — импотентен като собствения си кислар агаси!

В душата му се сблъскаха страх, гняв и объркване. Усети как страните му пламтят от срам. Момичето го гледаше уплашено от леглото със своите очи на кошута и не казваше нищо. Не беше продумала нито дума, откакто Аббас я беше въвел в спалнята, тази проклетница. Но дали езикът й щеше да си остане така завързан и когато се върнеше обратно в харема?

Това момиче не беше като неговата Хурем. Не знаеше нови трикове, с които да го възбуди, нито стенеше страстно, стимулирайки го да влезе в ролята на жребец. Тя просто лежеше там и му предлагаше красотата си — монета без особена стойност в света на харема. Може би изобщо не ставаше дума за някаква магия. Може би никоя жена не беше в състояние да разбуди чувствеността му, след като веднъж вече беше легнал с Хурем.

Но в харема нямаше да го разберат. Навън слуховете щяха да плъзнат с двойна сила. Хората отново щяха да крещят, че е омагьосан, че вече не е истински мъж, нито пък истински владетел.

Той се обърна и я погледна. Беше придърпала колене към гърдите си и също го гледаше. Не помръдваше, само от време на време примигваше.

Той бързо отиде до вратата, отвори я и извика:

— Аббас!

Стражите подскочиха стреснати. Единият хукна да търси кислар агаси.

Сюлейман затръшна вратата и приближи до леглото. Събра дрехите на момичето и ги запрати в лицето й.

— Обличай се!

Няколко мига по-късно Аббас се появи на прага със свещ в ръка. Очите му бяха разширени от страх.

— Господарю?

Сюлейман посочи към момичето.

— Махни я от тук!

— Не ти ли хареса, господарю?

— Махни я от тук! — Сюлейман сграбчи Джулия за ръката — тя беше успяла да облече само шалварите и копринената риза — и я повлече към коридора. Остави я там, ридаеща на пода.

Измъкна ятагана от колана на един от стражите и се върна в спалнята, затръшвайки за пореден път вратата зад гърба си. Допря острието на ятагана до брадичката на кислар агаси. Тъпка струйка кръв се плъзна по врата на евнуха и обагри яката на робата му.

Аббас изохка и за малко да изпусне свещта.

— Няма да говори с никого тази вечер! А ако утре сутринта е още жива, по залез-слънце главата ти вече ще краси Портата на блаженството и ще храни гарваните. Разбираш ли ме?

— Да, господарю…

— Махай се!

Аббас бързо прекоси калдъръмения двор на Топкапъ сарай, стиснал запечатания свитък в ръка. Трябваше час по-скоро да открие агата на вестоносците. Посланието му трябваше да премине Босфора и да стигне до Лудовичи. Сега. Тази вечер.

Джулия бе заключена в една килия под Ортакапъ, Портата на спасението. Беше почти полунощ, което означаваше, че когато Лудовичи получеше съобщението му, щеше да разполага с по-малко от пет часа, за да се подготви.

— Джулия — шепнеше той, докато подтичваше. — Джулия, какво си сторила?