Колин Фалконър
Харем (43)

42.

Сюлейман се разтревожи, когато видя майка си. Всеки път, когато идваше при нея, тя му изглеждаше по-стара и по-крехка от преди. А той винаги си беше мислил, че тя е несъкрушима.

Възрастта обаче не беше оставила отпечатък върху ума и езика й.

— Видя ли синовете си? — попита го, когато той седна до нея.

— Да. Малкият Джихангир продължава да е болнав, но другите процъфтяват. Учителите им изглеждат доволни.

Хафизе се намръщи.

— Не харесвам Селим. Много е агресивен. Нямам му доверие. Дебелее, защото непрекъснато се тъпче със сладкиши и не спира да мърмори като жена. Освен това забелязах, че е жесток с Мехмед и Баязид. Разбира се, във всяко друго отношение е принц за пример.

— Учителите му не казаха нищо.

— Разбира се, че не. Вината е на майка им. Тя не прекарва почти никакво време с тях. Истинско чудо е, че Баязид и Мехмед са толкова добри.

— А! Някакви мили думи ли долавям? — пошегува се той.

Хафизе не го остави да обърне разговора на шега.

— Може и да ти е смешно, Сюлейман, но за теб е голям късмет, че имаш син като Мустафа. Бих умряла от отчаяние, ако Селим трябваше да е шахзаде. — Тя го изгледа. — Скоро ли ще тръгваш?

— Армията ще потегли до края на тази седмица — отвърна той, като избягваше погледа й.

Значи беше вярно! Какъв глупак! Какво беше сторила онази жена с него?

— За да търси Фредерик ли?

— Фредерик? — Сюлейман се усмихна. — Той е просто един незначителен гражданин на Виена, както Ибрахим обича да го нарича. Голямата награда е Карл. Но не очаквам Ибрахим да го помете. Той ще се скрие в замъците си в Германия.

Хафизе кимна.

— Добре ли върви подготовката?

— Ибрахим ще разполага с трийсет обсадни оръдия, с които да обстрелва стените. Ако калта не ги спре отново, докато вървят на север.

Хафизе не откъсваше очи от лицето му. Той нямаше намерение да й каже! Срамуваше се. Знаеше, че предава дълга си към османлиите, към Бог.

Хафизе сложи ръка върху ръката на сина си.

— Ти ще си най-великият от всички султани, сине мой. Гадателите го предсказаха в деня, в който се роди.

— Давам най-доброто от себе си — отвърна Сюлейман. Стисна ръката на майка си и крехкостта й го порази — беше лека и суха като обрулен лист. До този момент не си беше давал сметка колко болна бе тя. Внезапно се уплаши. Не можеше да си представи да идва в харема и да не я вижда там.

Хафизе се приведе към него.

— Въпреки това чувам разни слухове — измърмори тя.

— Слухове?

— Че имаш намерение да оставиш армията си без предводител.

Сюлейман се опита да издърпа ръката си, но крехката ръка на валиде-султан внезапно беше станала силна и решителна, като на мъж. Сюлейман извърна очи, не искаше да дава израз на гнева, провокиран от собствената му майка.

— Нямат нужда от мен. Ибрахим е сераскер.

— Значи е вярно?

— Не, разбира се. Прекалено много се вслушваш в дрънканиците на слугините. Слуховете се раждат и размножават из тези стени подобно на змии.

Хафизе кимна усмихната.

— Очите ти винаги са те издавали, Сюлейман. Кога смяташе да ми кажеш? След като заминеха? Колко време мислиш, че би могъл да запазиш подобно нещо в тайна от мен?

Сюлейман отблъсна ръката й и скочи разярен.

— Аз решавам!

— Има неща, които никой султан, независимо от това колко велик е, не може да решава. Ти си преди всичко мюсюлманин и си длъжен да се подчиняваш на Божията воля!

— Омръзнало ми е от вонята на войната!

— Но ти имаш дълг!

— Който винаги съм поставял над всичко останало…

— До този момент! — Погледът на старата жена изведнъж стана твърд. — Заради нея е, нали? Тя те е накарала.

Сюлейман не отвърна. Обърна й гръб и се загледа през огромния прозорец, който извеждаше към терасата с гледка към разположените ниско долу покриви на базарите и боядисаните дървени къщички, спускащи се по хълма към сините води на Златния рог.

Гледката на неговия град вече не му се струваше прекрасна. Шумът откъм ковачниците и леярните на Галата го дразнеше. Толкова много настоявания. За война, за власт. Дълг към Бога, дълг към семейството, дълг към народа му. Никъде ли не можеше да намери спокойствие?

Хафизе приближи зад гърба му.

— Из Капълъ чарши се говори, че те е омагьосала.

— Ако открия човека, който го е казал, ще накарам бостанджията да му отреже езика и да го накара да го изяде.

— В такъв случай половината град ще онемее.

Сюлейман стисна юмруци.

— Гледам винаги да има хляб и месо за тях. Живеят под моето крило, защитени са от нападенията на армиите, които поробиха половин Европа. Дадох им Родос, Белград, Унгария. Какво още искат от мен? Изпълнил съм си дълга към тях и към Мохамед.

— Прехвърли управлението на Дивана на Ибрахим, а сега му повери и армиите си! За да прекарваш безполезно дните си до полите на онази Хурем!

— Има и други важни неща, освен дребнавите дрязги в Дивана и мириса на кръвта в окопите! Да, ще бъда най-великият от всички султани на османлиите, защото съм различен! Ще дам на тези хора закони, ще им дам градове! Искам да строя, не да руша!

— Прехвърлил си властта си върху Ибрахим, а мъжествеността си — върху една жена!

Сюлейман я изгледа втренчено, пребледнял.

— Тя е подхранила тези демони в теб, нали? — прошепна Хафизе и отново взе ръката му в своята. Този път той не я дръпна. — Чуй ме. Не искам да те направя нещастен. Знаеш какво съществува между вас, ти ще решаваш. Но не бива да забравяш, че си гази. Не трябва да се привързваш прекалено към харема си. Харемът е традиция, докарана тук от пустинята. Той ни прави силни. Целта му е да се създават синове, а не да предоставя лесен начин на живот.

— Законът ни прави силни. Канунът^[1] и шериатът.

— Сюлейман… Какво бих имала, ако нямах теб? Целият си живот посветих на теб, на твоето царуване. Винаги съм се гордяла с теб. Не си жесток като баща си и в това е твоята сила. Но може да се окаже, че е също и твоята слабост. Забелязала съм я по отношението ти към Гюлбехар и Ибрахим, а сега — и към Хурем. Трябва да се научиш да бъдеш сам, да не получаваш подкрепа от никого.

— Няма ли спасение и за мен?

— Открий своето спасение в исляма. В своя дълг.

— Не.

— Сюлейман…

— Ще изпълня дълга си. Ще поставя основите на моята империя върху кануните, писаните закони. Ще изпратя армиите си пред стените на християнството и ще ги изравня със земята, ще нахраня и облека всички. Но трябва да има нещо и за самия Сюлейман!

— Върни си властта, Сюлейман. Преди да са ти я отнели!

— Ибрахим? Той никога няма да се обърне срещу мен…

— Ами Хурем?

— Тя е само една жена!

Хафизе не обърна внимание на горчивия му укор.

— Да, само една жена! А ти си й позволил да те обсеби! Тук има стотици жени, измежду които можеш да избираш. Защо само една?

— Защото с нея съм самият себе си. Не султанът… Не Господарят на живота… Просто себе си.

— Ами ти? Дали и тя иска да бъде просто Хурем… или може би следващата валиде?

— Иншаллах! Моля те! — прошепна Сюлейман. — Остави ме на мира. Обичам я. Примири се с това.

Когато се наведе, за да й целуне ръка, Хафизе внезапно го съжали. Разбра, че синът й е слаб. Не страхливец, защото би щурмувал и портите на Ада в името на исляма, не слаб, каквито бяха някои мъже по отношение на виното или жените. Слабостта му се коренеше в желанието да бъде като останалите хора, а не можеше да се порадва на този лукс.