Колин Фалконър
Харем (41)

40.

Ески сарай

Тъмен облак се спусна над Босфора. Клонче орлови нокти удари по решетката на прозореца, изненадващ за сезона студен северен вятър нагъна водите на Златния рог и те добиха мръсносив цвят. Беше в този затвор от близо десет години, мислеше си Хурем. Оттатък тези облаци вятърът превиваше високата трева, превръщайки я в зелени знамена, развяваше конските гриви, свистеше през номадските шатри, сякаш бяха корабни платна.

Десет години, а тя продължаваше да бъде затворничка.

Сюлейманова затворничка.

Седеше на дивана в своята приемна и съзерцаваше пеещия славей в малката лакирана клетка. Пръстите й нетърпеливо почукваха по бедрото. Обзе я внезапен порив. Тя скочи, свали клетката и я отнесе в края на терасата. Отвори вратичката.

Птичката се поколеба, обърна глава към нея, после към отворената врата. Подскача малко по пода на клетката, после кацна на люлката си — объркана, несигурна.

— Прекалено дълго си бил в клетката си — каза Хурем на славея. — Няма да знаеш как да оцелееш навън. Това е единствения свят, който познаваш, нали?

Върна кафеза обратно на куката. Щеше да полудее.

Отново обърна очи към терасата, към планините, които се разстилаха отвъд водата.

Степите. Вятърът. Люлеещата се трева. Далеч от нея.

Да бъдат проклети! Да вървят по дяволите всички мъже!

 

 

Джулия свикна с безделието в хамама. Гледката на толкова много жени, събрани накуп — без ограниченията, налагани им от обществото, без близостта, натрапена им от мъжете — вече не я шокираше. Ей там се къпеха две момичета, сапунисваха взаимно телата си, милваха се без ни най-малко притеснение; други две, кацнали на ръба на една мраморна пейка, се проверяваха една друга за косми. Други момичета пък седяха сами, напълно голи или облечени в прозрачни газени ризи, гледаха апатично през прозорците, търкаха зъбите си, чоплеха носовете си или пък без свян се почесваха.

На изхода на харарета имаше малки стаички, където момичетата можеха да полегнат върху затоплени мраморни пейки и да се оставят на сръчните ръце на гедичлийките, които намазваха телата им с ароматни масла, масажираха ги, бръснеха ръцете, краката и пубисите им. Джулия откри Сирхане именно в една от тези стаички. Приятелката й лежеше по лице върху мрамора, а източеното й слабо тяло блестеше от пот и пара.

Джулия отпрати с очи масажистката.

Отсипа малко масло върху дланите си и го размаза нежно по раменете на Сирхане. Тя усети разликата в докосването и отвори очи.

— Джулия?

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам — прошепна Джулия.

Сирхане се изправи и се обърна на една страна. Сякаш за пръв път Джулия забеляза, че кожата на момичето беше доста по-тъмна от нейната. Тъмна като костилката на маслина и мека като плода. Големи тежки гърди, сякаш беше раждала.

— Обичам те, Джулия. — Сирхане прокара пръсти по множеството ситни плитчици, на които бе сплетена косата на Джулия, и ги преметна през едното й рамо. Придърпа главата й към своята. Отвори влажни устни. Бяха сладки, имаха вкус на шербет и плодове. Кожата й беше хлъзгава и топла.

Джулия се дръпна.

— Какво искаш да направя?

Сирхане хвана ръката й и я придърпа към слабините си, притисна я към мястото между бедрата си. Затвори очи, обзета от копнеж.

— Искам да усетя устните ти тук — промълви тя.

Джулия едва сдържа вика си. Устните й? Не! От самата мисъл за това й се повдигна. Но Сирхане вече отмяташе глава назад, а в очите и имаше такъв копнеж… Ако не го направеше, Сирхане щеше завинаги да я отблъсне. Тя беше единствената приятелка, която Джулия имаше тук. А толкова силно копнееше за допира й!

Целуна корема й и извивката на слабините й. Сирхане простена от удоволствие и тялото й потръпна, сякаш през него премина спазъм. Придърпа главата на Джулия към вагината си.

Не мога да го направя, помисли си Джулия. Представи си своя изповедник, застанал до мраморната пейка, облечен в дългите си до земята одежди, стиснал библия в дясната си ръка, а баща й — до него, облечен в червената тога на Съвета. Главата на Сирхане се отметна още по-назад, вече висеше от пейката. Отвори краката си още по-широко, петите й се плъзнаха по топлите плочки. Устните на вагината й бяха нежни като листенца на роза.

— Вечно ще гориш в ада! — викаше свещеникът. — Демоните ще те пекат на бавен огън. Ще гориш вовеки…

— Ти си по-лоша и от звяр — пригласяше му баща й.

— Моля те — прошепна Сирхане. Дишаше толкова тежко, че Джулия виждаше очертанията на ребрата й под кожата. — Моля те.

Тя разтвори крака още по-широко, изви гръб. Пръстите й се вкопчиха в косата на Джулия, дръпнаха главата й още по-надолу. Джулия простена от болка. Предаде се, затваряйки очи, за да не вижда баща си и своя изповедник, глуха за гневния им вой.

Докосна колебливо с устни мястото, което й показваше Сирхане. Очакваше всеки момент нещо да й се случи — може би през раменете й да изплющи камшик или пък над главата й да забумтят вбесени гласове. Но чуваше само стоновете на Сирхане, усещаше единствено нейното учестено дишане и ръцете й, които притискаха лицето й още по-плътно към влажната плът.

Джулия с изненада установи, че Сирхане ухае на мускус, а устните на вагината й са нежни като коприна. Приятелката й високо изрида и Джулия озадачено отвори очи. Наистина ли й доставяше такова огромно удоволствие? Наистина ли беше толкова непоносимо сладостно?

— Използвай езика си — прошепна й Сирхане. Придвижи се напред, а краката й се провесиха от двете страни на мраморната пейка. Опъна ръце над главата си и отново изви гръб в поза на пълно подчинение. Тя се оставяше изцяло в ръцете на Джулия. И не го правеше само от сладострастие. В жеста й имаше огромно доверие. Сирхане вярваше, че Джулия няма да я нарани, че ще я дари единствено с удоволствие.

Отново сведе глава, подаде розовия връх на езика си навън и зарови лице между бедрата на Сирхане. В началото беше плаха, стеснителна, но после се отпусна и впи нокти в тялото на приятелката си, замачка плътта й. Апетитът й в резултат на дългото гладуване се беше събудил, стимулът на проклятието я караше да се наслаждава изцяло на всеки миг.