Колин Фалконър
Харем (38)

37.

Хиподрумът

Ибрахим стоеше на стената на големия дворец. Пръстите му гневно се впиваха в камъка. Дълго време не продума, вперил поглед в тъмнината, спускаща се над розовите стени на Айя София и куполите на двореца зад нея, над които се извисяваше кулата на Дивана.

— Надявам се, че Пролетната роза е добре — рече накрая той.

Гюзюл го погледна. Изглеждаше уморен, раменете му бяха увиснали. Надменността, която така подхождаше на гордия му гръцки профил, беше изчезнала. Нещо го беше разтърсило. Какво?

— Физически е добре, господарю. Но сърцето й страда. Именно за това ме изпрати при теб, за да моля за съдействието ти.

— Аз съм неин покорен слуга, както винаги — предпазливо отвърна Ибрахим.

Гюзюл замълча. Този въпрос бе изключително деликатен. Гюлбехар на няколко пъти беше подчертала, че всичко, което имаше да казва на великия везир, не бива да бъде излагано в писмена форма и трябва да бъде съобщено лично на него и на никого другиго.

До нея достигнаха слухове, господарю.

Слухове има винаги и навсякъде.

— За господарката Хурем.

— Какви слухове?

— Че е омагьосала самия Господар на живота.

— Работите на харема не са наша грижа, Гюзюл. Нито на господарката ти. Пролетната роза. Поне за момента.

— Тя се страхува за сина си, господарю. Знае, че онази вещица крои планове срещу него.

Хладният ветрец раздвижи мрака. Ибрахим потръпна.

— Има ли доказателства?

— Не, господарю.

Ибрахим сви рамене. Да имаше поне едно доказателство!

— В такъв случай, какво очаква господарката ти от мен, Гюзюл?

— Помоли ме да ти предам, че ако самият ти се почувстваш заплашен, Мустафа с готовност ще ти се притече на помощ.

О, колко далеч бе стигнала Гюлбехар, помисли си Ибрахим. Вече активно заговорничеше, като останалите от онова гнездо на змии! Беше го очаквал, но въпреки това шокът бе толкова силен, че го смрази до костите. Главата на човек би могла да се озове набучена над Портата на верността само задето вземаше участие в подобен разговор. Знаеше какво послание от Гюлбехар му носеше циганката: предателство.

Колко проницателно от нейна страна да разбере, че сега и той беше застрашен. Ако Хурем наистина планираше да премахне Мустафа, за да дойде самата тя на власт, то си даваше сметка, че като приятел и съветник на Сюлейман той би бил принуден да я спре.

Но измяна!

— Това предложение лично от Мустафа ли идва? — попита Ибрахим.

— От Гюлбехар, господарю.

Дори в тъмното той усещаше, че старицата трепери. Тя също разбираше ужасния смисъл на онова, което я бяха накарали да съобщи.

Трябва наистина да беше забележителна и красива жена, помисли си Ибрахим. Да подчини един владетел на своята власт и да доведе дори майката на шахзадето до такива отчаяни мерки!

— Можеш да предадеш на Пролетната роза следното: ще направя всичко по силите си, за да й помогна — рече накрая Ибрахим. — Аз съм също толкова обезпокоен, колкото и тя. Но й кажи също, че никога, никога не бих сторил нещо, с което да навредя на Господаря на живота. По-скоро бих умрял.

— Ще й предам точно думите ти, господарю.

— И още едно нещо — каза той. — Виждала ли си това момиче, Хурем?

— Много пъти, господарю.

— Опиши ми я.

Гюзюл се вгледа напрегнато в лицето на Ибрахим, опитвайки се да разбере какво очаква да чуе от нея.

— Хубава е, господарю. Много хора биха се поколебали дали да я нарекат красива, но тя със сигурност има излъчване, което повечето мъже харесват…

— Какъв цвят е косата й?

— Златисточервеникава, господарю. Като пшеница и ръжда.

— А лицето й?

— То е с изящна структура. Устните й са доста тънки, а носът й — малко малък. В нея няма нищо забележително, освен очите.

— Очите?

— Те са невероятно зелени и много искрящи, господарю. Почти пронизват.

Ибрахим се опита да си я представи, но парчетата на мозайката все оставаха разбъркани. За него тя не беше нищо повече от преходно увлечение, от болест, завладяла душата на един мъж, доминираща и ръководеща целия му живот. Той се обърна и се облегна на каменния перваз, с лице, извърнато към кулата на Дивана.

— Благодаря ти, Гюзюл. Можеш да си вървиш.

Гюзюл докосна чело до камъните на пода, после с благодарност се изправи и бързо се оттегли. Ибрахим още дълго стоя на мястото си, загледан в настъпващата нощ, потънал в мисли.

Пясъчна кула, мислеше си той, галейки изстиващия камък. Дворецът му бе копие на Ески сарай. Имаше собствена частна баржа, почетен караул, заплата, двойно по-висока от тази на предишния велик везир. Беше се превърнал в най-могъщия мъж в империята. И въпреки това всичко зависеше от приятелството на един-единствен човек. В много отношения той беше истинският султан. Управляваше Дивана, а сега командваше и армията. Не го искаше. Чувстваше се удобно в сянката на Сюлейман, това бе един вид свобода за него. Но Сюлейман го помоли да поеме част от товара му и той с желание го направи, знаейки, че е по-способен да се справи със задачата от самия Господар на живота.

Предателска, сриваща се кула от пясък.

Сюлейман му прехвърли товара си и го остави на колебанията и самотата му. Наистина ли е застрашен, както предполагаше Гюлбехар? Не, Сюлейман му даде думата си. Каквото и да му шепнеше онази вещица в тайнствения свят на харема, Сюлейман никога нямаше да го предаде. Всичко друго би сторил, но не и това.