Колин Фалконър
Харем (37)

36.

Пера

Джулия лежеше на дюшека си в тъмното и се опитваше да забрави случилото се през деня, но сънят й убягваше. Ако спалнята беше разположена върху крепостната стена, тя с радост би се хвърлила през прозореца. Тези животни напълно я бяха унизили. За тях не беше нищо повече от див звяр. Не защото я бяха превърнали в робиня на един мъж. Собствените й сънародници бяха сторили същото в известен смисъл. Но тя беше очаквала това да се случи дискретно. Ако трябваше да е една от многото жени на султана, защо беше необходимо да я карат да се разкарва гола пред други мъже?

Тя притисна колене към гърдите си, за да облекчи болката в душата си. Хиляда кошмара биха били по-добри от действителността.

Тя будува цяла вечер — прекалено гневна, за да заплаче, прекалено наранена, за да заспи. Достатъчно с нейния изповедник и християнския Бог. Те не й бяха от никаква полза тук.

 

 

Ески сарай

Кварталът, в който венецианският посланик, байлото, и венецианските търговци издигаха дворците си, гледаше на юг към Златния рог, града и Топкапъ сарай. Беше известен като Комунита Магнифика, типично за пословичната венецианска скромност.

Лудовичи си беше построил малък дворец с мраморна тераса, надвесена над водата. Оттук можеше да наблюдава как собствените му кораби минават покрай хълма Сераглио и навлизат в Мармара Дениз, Мраморно море, натоварени с турско зърно, нубийски роби, арабски коне и ориенталски подправки, които много се търсеха от венецианците и благодарение на които бе натрупал собственото си немалко състояние, откакто бе напуснал Ла Серенисима.

Беше незаконороден и венецианският двор бе затворен за него. И докато връстниците му се кипреха в черни благороднически тоги, той бе отпрашил за Пера, чуждестранната колония в Стамбул, и се бе установил там като търговец. Не се чувстваше задължен нито към домакините си, нито към предишните си сънародници и бързо се беше научил да манипулира и двете страни в своя изгода.

Баща му му помагаше, разбира се. Сенатор Гамбето одобряваше решението на Лудовичи да напусне Венеция, където присъствието му само би навредило на доброто му име. Жълтиците на Гамбето бяха положили основите на бизнеса на Лудовичи, а собствената му прозорливост му помогна да го разшири.

В началото му беше трудно. Търговията с подправки и черен пипер бе в ръцете на големите търговски фамилии от Венеция и Генуа, но скоро Лудовичи схвана, че най-големите печалби са в контрабандата с жито.

Сюлейман беше наложил ограничения върху износа на турско жито чрез политика на строго фиксиране на цените. Лудовичи обаче откри, че с малко смелост и въображение находчивият човек може да намери начини да заобиколи ограниченията. Нае флота от гръцки карамусали, която да товари зърното от черноморските пристанища и да го превозва до венецианските колонии Крит и Корфу. А избягването на турските пристанищни патрули по Босфора беше лесна работа, стига да знаеш на кого колко да подхвърлиш.

Останалите жители на Комунита Магнифика тайно го презираха, но това нямаше значение. Тук той можеше да прави бизнес без тяхното покровителство и благословия, а добрият брак не беше предпоставка за успех. Дори се беше сдобил с малък харем.

Седеше на терасата и отпиваше кипърско вино с вида на щастлив и доволен от живота човек. Имаше пари, красив дворец и още нещо — възможност да захвърли презрението си в лицето на цялата Комунита Магнифика.

Единственото, което му липсваше, беше приятел.

Един от евнусите му — беше невъзможно да се намери млад прислужник, който да не е минал под бръснача — се появи на терасата. Наричаха го Хиацинт — всичките тези евнуси приемаха имената на цветя и беше типичен представител на своята прослойка: дебел, голобрад и с тъпичък, писклив гласец.

— Един човек иска да ви види, ваше превъзходителство.

— Кой е той?

— Каза да ви предам, че е стар приятел — отвърна Хиацинт, но тонът и лицето му издаваха объркването му.

— Не си ли каза името?

Хиацинт поклати глава. Лудовичи бе заинтригуван. Някой стар приятел, наскоро пристигнал от Венеция, може би? Нова възможност да прояви великодушието си.

— Доведи го — въздъхна той.

Лудовичи бе очаквал всичко друго, но не и онова, което видяха очите му миг по-късно. Мъжът носеше черно копринено фередже, качулката покриваше лицето му. Лудовичи забеляза, че под фереджето непознатият носеше копринен кафтан и ботуши от мека кожа. Със сигурност не беше венецианец.

— Кой си ти? — Лудовичи разтревожено се изправи.

Мъжът отметна качулката си назад. Лудовичи го зяпна изненадан. Беше трудно да се каже дали беше мур или нубиец. Лицето му бе така силно обезобразено от белега, който прорязваше носа и дясното му око, че той не можеше да различи чертите му. Беше невероятно дебел, също като Хиацинт. Главата му беше обръсната. Лудовичи веднага прецени, че човекът насреща му е евнух.

Но стар приятел?

— Здравей, Лудовичи — каза евнухът.

— Познавам ли те? — Първоначалната тревога на Лудовичи се смени с любопитство и гняв. Този човек очевидно беше роб. Как се беше озовал тук? И откъде знаеше името му?

— Кой си ти? — повтори Лудовичи.

— Аз съм кислар агаси на султан Сюлейман.

Кислар агаси! Едно от най-могъщите създания в султанския харем! Лудовичи не отделяше поглед от него, прекалено изненадан, за да може да каже нещо.

— Не ме ли позна?

Лудовичи дълго го гледа. Когато най-после разбра, той потресен се стовари върху дивана. Усети как в гърлото му засяда буца, сякаш бе погълнал голям камък.

— Аббас — каза тихо накрая.

 

 

Хълмът Чампика

Сюлейман дръпна поводите на арабския си жребец и проследи с поглед сокола, носещ се из облаците в очакване на плячка. За момент завидя на птицата за тази свобода. После си напомни, че и соколът бе трениран в края на всеки лов да се връща обратно към кожената си качулка и клетката. Но поне за момента птицата беше свободна, както и той, докато беше на лов или с Хурем. Да чувства вятъра, да се рее с него над земята…

Ибрахим бавно подкара коня си през високата трева, за да открие плячката и да я подплаши. Соколът трепна с криле, после отново полетя ниско и хоризонтално над земята. Златистото му око зърна плячката, подплашена от силния тропот на жребеца и спря насред полета си. Стрелна се надолу като меч на екзекутор и заби острите си като бръсначи нокти в гърба на заека. Заекът се опита да се освободи, зарита във въздуха и замря. Птицата изпляска с големите си криле и се настани върху жертвата си. Сюлейман забеляза как върху бялата козина между ноктите му разцъфва алено петно.

Пажовете се спуснаха да вдишат улова.

На Сюлейман винаги му беше правило впечатление, че женските соколи са по-добри в тази смъртоносна игра — бяха по-силни от мъжките и соколарите му винаги ги предпочитаха, когато трябваше да свършат добра работа. Така различно от света на хората.

Ибрахим се върна ухилен, соколът спокойно стоеше върху облечената му с ръкавица лява ръка, с надяната на главата качулка. Зад него вървяха пажовете и носеха улова за деня: една дузина зайци, висящи навързани за един прът, и половин връзка фазани.

— Успешен ден за спорт! — провикна се Ибрахим.

— Слънцето залязва — отвърна Сюлейман. — Трябва да се връщаме.

Ибрахим смушка белия си жребец и се изравни със султана.

— Отдавна не бяхме ловували заедно, господарю.

— Много отдавна. Това лято трябва да има повече такива дни.

Ибрахим не отвърна директно.

— Бих искал да ни предстоеше такова лято — рече накрая той. — Диванът препоръчва нова кампания срещу краля на Испания.

Кралят на Испания, помисли си Сюлейман с усмивка. Лично Ибрахимова беше смешната амбиция да победи Светия римски император Карл, братът на Фредерик.

— Преди две години обсадихме Виена. Тогава Фредерик не се появи, нито пък брат му. Каква полза отново да тръгваме на север?

— Тогава ни попречиха единствено нетипичните за сезона дъждове. Ако бяхме обърнали топовете си към стените…

— Дори да превземем Виена, как ще я задържим? Преди да влезеш през една врата, трябва да знаеш как да излезеш от нея.

Ибрахим кимна. Сюлейман не звучеше като себе си, думите му сякаш бяха заучени. Султанът никога не мислеше за тактиките, само се съобразяваше с чувството си за дълг.

— Трябва да започнем война. Това е нашият дълг към исляма.

Сюлейман се усмихна за първи път.

— А, да, забравих какъв добър мюсюлманин си, Ибрахим.

Ибрахим се хвана за появилата се възможност, макар да знаеше, че Сюлейман нарочно го дразни.

— Не можем да оставим еничарите в града още едно лято, господарю — каза той, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Нямат търпение да се впуснат в битка.

— Може би трябва да обърнем поглед в друга посока.

— Шах Тамасп?

— Сафавидите се опитват да заразят Абасидския халифат със своята шиитска ерес. До нас достигат доклади, че някои от мюфтиите ни биват убивани. Тамасп покровителства и подпомага бунтовниците. Трябва да му се даде добър урок.

— Той е незначителен дразнител. Можем да го смажем, докато си почиваме.

Сюлейман измери приятеля си със сериозен поглед.

— Прекалено много мечтаеш за слава, Ибрахим, и забравяш, че понякога дългът ни повелява да смажем мухата.

Ибрахим прие поражението, но гневът му нарастваше. Беше бесен, че бе позволил на бавния интелект на Сюлейман да вземе връх над неговия. Някой със сигурност направляваше султана.

— Карл е римски император, признат враг на нашата вяра. В момента се кара с Рим, с Лутер и с Франсис. Няма по-удобен момент да го нападнем.

— Ако превземем Виена и Карл не е там, какво ще спечелим? Една далечна крепост, която той може да си върне в мига, в който се оттеглим. Тамасп е по-непосредствена заплаха.

Соколът на китката му неспокойно зашава. Размаха криле и Ибрахим му подвикна тихичко, за да го успокои. Знаеше какво става, разбира се. Хурем. Намесваше се и нашепваше планове в ухото на Сюлейман. Между него и приятеля му се издигаше бариера.

— Ако превземем Виена, Зелената ябълка ще е наша. Най-после ще успеем да отстраним Карл веднъж завинаги.

Сюлейман замълча. Из здрача се носеше боров аромат, острите иглички оформяха мек килим под подковите на конете, заглушаващ звука. Между дърветата се виждаха сребърнорозовите води на Босфора и тъмният силует на султанската баржа.

— Ти решаваш, Ибрахим. Ти ще си този, който ще ги води.

— Като твой сераскер, разбира се. Но като султан…

— Не, Ибрахим. Този път няма да съм с теб. Ти ще водиш армиите ми. Има толкова много неща да се свършат в Стамбул. Ще остана тук.

Ибрахим дръпна поводите на коня си. Беше поразен. Сюлейман не обърна внимание на реакцията му.

— Господарю! — Ибрахим отново смушка коня си. — Господарю! Топлият кафяв поглед на Сюлейман беше помръкнал. Знае, че решението му е погрешно, помисли си Ибрахим.

— Не можеш, господарю!

— Не съм ли султан? Нима Царят на царете не може да прави, каквото си пожелае?

— Мястото ти е начело на армията!

— Моето място е там, където аз избирам да бъда.

— Еничарите черпят вдъхновение от теб! Ако не ги водиш…

— Те са мои войници. Трябва да се подчиняват на заповедите ми.

— Никой султан досега…

— Султанът създава традициите. Не ги следва, подобно на роб.

— Ще загубиш вярата им в теб!

Сюлейман се пресегна и хвана юздите на Ибрахимовия жребец.

Наклони се напред, така че да се озове лице в лице със своя велик везир, и Ибрахим почувства топлия му дъх върху страните си.

— Ибрахим, ти си мой приятел и мой везир. Достатъчно съм воювал. Поеми този товар от плещите ми. Вземи армията ми. Дай й възможност да се налудува. Те просто искат кръв. На мен ми стига.

— Не бива да го правиш — прошепна Ибрахим.

— Вече съм решил. — Сюлейман се изправи на седлото си. Сложи ръка на рамото на приятеля си. — Вярвам ти така, както на никой друг. Ти си ми като брат. Направи го заради мен.

Препусна напред през дърветата. О, Аллах, помисли си Ибрахим, докато го наблюдаваше. Той наистина смяташе да го направи!

 

 

Пера

Дори гласът му се беше променил, помисли си Лудовичи. Нищо не беше останало от младежа, когото беше познавал, дори цветът на кожата му беше различен. По-блед, болезнен цвят. Енергията и страстта, които помнеше, бяха заменени от летаргията на прекомерната му пълнота; правилните черти — от грапавите белези; светлината в погледа беше угаснала. Беше Аббас и едновременно с това — един напълно чужд човек.

Аббас избягна погледа му. Вместо това обърна очи към блестящите води на Златния рог и заговори с дрезгав от вълнение глас.

— Трябваше да те послушам, Лудовичи. Ти се опита да ме предупредиш.

— Не знаех какво е станало с теб. Никой не знаеше.

— Какво стана с баща ми?

Сега беше ред на Лудовичи да извърне поглед.

— Беше опозорен. Гонзага го обвини в пиянство пред Съвета. Освободиха го от поста капитан-генерал. Мисля, че в момента е войник в Неапол. — Лудовичи поклати глава; не можеше да повярва на случващото се. — Аббас, не знаех. Никой нямаше представа къде си.

— И без това нищо не можеше да сториш.

— Гонзага е бил, нали?

Очите на Аббас се замъглиха от спомена за изживяния ужас.

— Кастрираха ме, Лудовичи. Направо в трюма на една галера. Мислеха, че ще умра, но не ги беше грижа. Оцелях, макар да не е минавал и ден оттогава, в който да не ми се е искало да бях умрял. Но Бог не ми оказа тази милост. Вместо това позволи да бъда продаден на пазара в Стамбул. Отведоха ме в царския харем като паж. Предишният кислар агаси ме хареса и ме обучи да поемам повече отговорности. Осмелявам се да заявя, че изборът му не беше случаен. Бях образован, говорех турски и арабски. — Аббас затвори очи. — Може душата да копнее за смъртта, Лудовичи, но тялото умее да оцелява. Добре усвоих задълженията си и когато старият кислар агаси почина, майката на султана ме назначи на неговото място. — Замълча и отпусна глава върху дланите си. Лудовичи потисна импулса си да го докосне — с отвращение осъзна, че не можеше.

След малко Аббас се овладя и вдигна глава.

— Превърнаха ме в дух, Лудовичи. В призрак, който ходи, приказва, диша, но Аббас вече не съществува. Не и Аббас, когото двамата с теб помним.

Лудовичи искаше да му каже нещо, с което да го успокои, но не успяваше да намери думи. Вместо това рече:

— Защо не дойде по-рано?

Аббас горчиво се засмя.

— И двамата знаем отговора на този въпрос.

— Тогава защо си дошъл днес?

— Защото имам нужда от помощта ти.

— Кажи. Ще направя всичко за теб.

Аббас поклати глава.

— Не бързай да вършиш услуги на един непознат, Лудовичи.

— Ти не си непознат.

— Разбира се, че съм. Как бих могъл да бъда същият човек след онова, което ми сториха?

Лудовичи се приведе напред.

— Ти беше мой приятел. Никога няма да се откажа от теб.

Аббас се извърна на една страна и пръстите на лявата му ръка се вдигнаха към белега, там, където преди четири години кинжалът беше оставил кървавата си следа.

— То не престава, Лудовичи. Човек продължава да изпитва плътско желание. Защо не може да престане?

Лудовичи го хвана за ръката. Е, не беше нужен чак толкова кураж, каза на себе си. Човекът срещу него не беше прокажен.

— Аббас, кажи ми какво искаш да направя.

Аббас се затресе, сякаш излезе от някакъв транс.

— Помниш ли Джулия Гонзага?

— Разбира се, че я помня.

— Тя е тук.

— Тук, в Стамбул ли? — Невъзможно. Ако беше посетила Комунита Магнифика, щеше да е разбрал. — Къде?

— В харема. Била е пленена от корсари. Видях я, Лудовичи. Със собствените си очи. Красива е. И аз я искам така силно, както и преди…

— Аббас, моля те…

— … но не мога да я имам. Затова искам да я изведа оттам…

— Невъзможно е!…

— Зная, зная. Но все трябва да има някакъв начин, а и не мога да се справя сам!

Лудовичи дълго не помръдна. Накрая се съгласи.