Колин Фалконър
Харем (36)

35.

Ески сарай

Джулия не беше виждала нищо толкова грозно през целия си живот.

Кислар агаси беше млад, може би почти на същите години като нея. Беше облечен в копринен кафтан на цветя, около кръста му беше препасан широк пояс, а нагоре носеше къс смарагдовозелен сюртук, обточен с хермелин. На дебелите му кутрета искряха пръстени с рубини, докато барабанеше нетърпеливо с тях по страничните облегалки на трона си. В скута му мъркаше бяла котка.

Богатите одежди не бяха в състояние да прикрият изключително дебелото му туловище. Лицето му изглеждаше така, сякаш някой скулптор го беше изработил набързо от маджун, после отвратен бе изрязал лицето му, оставяйки го обезобразено и размазано.

По време на дългия път от Алжир Джулия бе научила малко турски. Беше чула кислар агаси да подвиква рязко на един от стражите, които я бяха довели, и бе различила познатите думи: „гяур“, „беят на Алжир“, „жена“.

— Свалете воала й. — Той посочи към нея.

Джулия беше научила и нещо друго по време на пътуването — че най-добре сама да изпълнява заповедите им, вместо да ги оставя да я докосват с мръсните си ръце. Щом евнухът изрече думите, тя посегна и отметна черната дантелена мантиля назад.

Забеляза как лицето на кислар агаси претърпява удивителна трансформация. Той сякаш се разтресе на мястото си — все едно, че някой го беше ударил силно по гърба, — а устата му зина от изненада.

Евнухът скочи на крака и тежкият трон изтрещя на пода зад него. Посочи я с пръст и изрева.

— Махнете я от очите ми!

Стражите се втренчиха в него, зашеметени от реакцията му.

— МАХНЕТЕ Я ОТ ОЧИТЕ МИ! — изпищя отново той и в следващия миг изчезна, затръшвайки вратата зад гърба си.

Стражите я хванаха за ръце и я поведоха навън.

 

 

Топкапъ сарай

Куббеалтъ, залата, в която заседаваше Диванът, бе центърът на империята, около който се въртеше великото колело на управлението, а спиците му стигаха чак до Алжир, Гърция и Унгария, до Крим, Персия и Египет. В продължение на осемдесет години в малката стаичка под часовниковата кула на Втория двор османските султани бяха управлявали по четири дни седмично — от събота до четвъртък, бяха получавали петиции, разрешавали легални дела, посрещали чужди пратеници, решавали външнополитически и държавни въпроси. Всяко нещо — от най-безобидния спор между търговци до декларации за войни — минаваше оттук.

Всяка сутрин, когато заседаваше Диванът, през градините на Втория двор мълчаливо се извиваше дълга опашка от молители, дошли да се възползват от правото си да изложат своя случай пред султана. Сюлейман, с тюрбан от снежнобял муселин и кафтан от бял сатен, седеше на покрит с възглавници подиум срещу вратата. От дясната му страна седеше великият везир, а казиаскерите на Румелия, на европейските и азиатските провинции на империята седяха зад него. Аги, паши и мюфтии бяха разположени според ранга си от двете им страни, а секретарите и нотариусите — на пода, опънали пергаментови свитъци, готови да записват султанските декрети и присъди.

Само султанът имаше право да говори. Другите можеха да изказват мнение единствено ако бъдеха попитани или когато трябваше да се произнесат по конкретен закон, който бе от тяхната компетенция. Думата на владетеля бе последна и окончателна.

Изглежда обаче Сюлейман се беше изморил от досадните тегоби на своята власт. Беше прехвърлил задълженията си на Ибрахим, който сега председателстваше на негово място в Дивана и два пъти седмично докладваше решенията си на султана, от който се искаше само да ги потвърди. В стената, високо над Ибрахимовия диван, бе издълбано малко решетъчно прозорче, откъдето Сюлейман можеше да наблюдава процедурите, когато реши, но Ибрахим знаеше, че приятеля му рядко биваше там.

Великият везир бе загрижен от промените, които забелязваше у Сюлейман — прекалено големи и прекалено бързи. Бяха завладели Родос и Белград, бяха разбили унгарците и убили краля им при Мохач. Сюлейман бе постигнал онова, което баща му, че дори и легендарният Мехмед Фатих не бяха успели да направят, и величието му беше всепризнато. След последния им поход до Виена обаче Сюлейман бе станал отнесен и бе загубил интерес към битките.

Само заради онази вещица, помисли си Ибрахим.

Тази сутрин просителите бяха накарани да чакат, тъй като султанат обсъждаше с генералите си въпроса за лятната военна кампания. Ибрахим позволи на мюфтията да вземе думата пръв.

— Рано или късно султанът трябва да се справи с персийския шах Тамасп, който се осмелява да дава подслон на шиитските еретици и да препуска с конницата си покрай нашата граница. Това е обида срещу исляма. Дълг на султана е да го застави да се подчини!

Ибрахим наведе глава в знак на уважение пред съдията на исляма, въпреки че ако останеше на него, с радост би забучил главата на този шарлатанин на пика и би украсил с нея Портата на блаженството. Обърна се към генералите.

— Съгласен съм с мюфтията. Шахът е истинска обида за Бог и султана. Но нима трябва да стреляме с топ, за да убием комар? Въпреки че шах Тамасп е обидил исляма, най-големият подарък, който можем да положим в нозете на нашия Бог, е завладяването на Зелената ябълка. — Намекваше за Рим. И наистина, всеки султан, преди да седне на трона на османлиите, трябваше да отговори на въпроса, зададен му от агата на еничарите: „Можеш ли да отхапеш от Зелената ябълка?“, което в превод означаваше „Можеш ли да ни дадеш Рим?“

Ибрахим замълча, за да се усети по-силно ефектът от думите му.

— Със сигурност най-голямата заплаха за нас е човекът, който нарича себе си Свети римски император, нали? В момента той е притеснен от Франсоа, който играе по южната му граница; християнският Лутер призовава на бунт срещу папата в Германия; самите благородници на Карл пък са заети да се бият помежду си. Най-добрият момент да нападнем, е когато нашият враг е най-слаб. Стените на Виена ще бъдат сринати и тогава целият християнски свят ще трепери от нашето приближаване!

Той се обърна към агата на еничарите.

— Какво ще кажеш, Ахмед?

Агата внимателно претегли предложението. Спомни си Родос.

— Докато казанът ни е пълен с храна, ще ядем, господарю. Хората са щастливи от всеки шанс да обагрят мечовете си в кръв.

Ибрахим се обърна и към другите си генерали. Махмуд, агата на спахиите, и Джихангир, казиаскерът на Румелия, се изказаха в подкрепа на предложението да се тръгне срещу Виена.

— Можем да се разправим с еретика Тамасп, докато си почиваме — добави Джихангир. — Но в момента Фредерик е най-слаб. Нека го ударим и да сложим Виена в краката на нашия падишах!

Ибрахим се усмихна. Бяха минали шест години от последната им голяма победа. Никоя империя не можеше да стои спокойна толкова дълго време. Газиите го знаеха; в мига, в който човек слезеше от коня, мускулите му започваха да отслабват. А може би по дългия път към Виена, Сюлейман щеше да преоткрие себе си и да забрави онази жена от харема, която го правеше толкова слаб.

— Значи е решено — рече Ибрахим. — Потегляме към Виена.

 

 

Ески сарай

Първият път, когато се озова на това място, сякаш се парализира от страх и от срам. Никога не би могла да си представи, че е възможно да съществува подобно нещо. Джулия не си спомняше да е била гола другаде, освен в своята собствена баня, но дори и там би се чувствала греховна, ако нямаше риза, която да скрива тялото й. Но тук, в този езически дворец, на жените изглежда им харесваше да се разкарват както майка ги е родила.

Бяха я разсъблекли и насила я бяха накарали да се изкъпе — управителката на баните се беше намръщила от отвращение при вонята, разнасяща се от дрехите й, — а после трябваше да изтърпи най-срамната операция, която някоя християнка би могла да си представи. Бяха я избръснали под мишниците, бяха изскубали косъмчетата от ушите и носа й, а после… Дори и сега затваряше очи, когато се сетеше за това. Бяха я оскърбили жестоко и тя знаеше, че вече не можеше да се върне там, откъдето беше дошла. Не можеше да се върне в Ла Серенисима и да погледне баща си и мъжа си в очите. Те щяха да разберат. Бог щеше да знае. Беше осквернена и се срамуваше.

Бе напълно зашеметена. Ритуалът на къпането утежни агонията й. Всеки ден насила я докарваха тук, караха я да се съблича пред другите жени, да се къпе и да се оставя в ръцете на черните гедичлийки. Опитваше се да избягва погледите на останалите, да си представя, че не е там и не разбира смеха и шепота, които се разнасяха зад гърба й, макар с изненада да бе установила, че всъщност ги разбира много добре. През последните няколко седмици бързо беше овладяла езика им.

Свали ризата си и се потопи във водата. В края на басейна две момичета — едното с орлов нос и кожа с цвят на лешник, другото, бяло като алабастър с удивителна синьо-черна коса, се преглеждаха една друга за косми. Оглеждането постепенно стана по-интимно и Джулия осъзна, че би трябвало да извърне глава, но нещо я караше да продължи да гледа.

Момичето с тъмната кожа разтвори краката на другото момиче, пръстите му се плъзнаха около слабините й, после се спряха върху вулвата й и я разтвориха нежно. Джулия чу как другото момиче тихо извика. Египтянката се премести още по-близо и бавно започна да движи средния си пръст и тогава Джулия изведнъж осъзна, че този пръст беше вътре в другото момиче.

Мили боже! Още един позор! Двете момичета чуха вика й. Малката египтянка се обърна към нея и подигравателно й се усмихна. Момичето с алабастровата кожа беше отметнало глава назад и дългата й сплетена на плитка коса се плъзна по ръба на мраморния басейн. Тя простена и повдигна бедра, притискайки слабините си към пръстите на приятелката си. Джулия потресено извърна поглед и се озова срещу най-черните и дълбоки очи, които беше виждала.

— Ти си гяурката — рече младата жена насреща й.

Джулия кимна. Гяурка означаваше християнка. Усещаше, че страните й пламтят, затова взе вода в шепи и я плисна върху лицето си. Беше истински кошмар, непрестанен, ужасен кошмар.

— Не се плаши — каза й непознатата.

В гласа й имаше нежност, която окуражи Джулия.

— Какво правят? — попита шепнешком тя.

Момичето сви рамене.

— Облекчават напрежението от скуката. И защо не? Като няма мъж, който да го направи?

Джулия погледна към негрите пазачи и се зачуди, но нищо не каза. Чувстваше се като глупачка.

— Как се казваш? — попита я момичето.

— Джулия.

— А аз съм Сирхане. От Сирия съм. Баща ми ме продаде, когато събираха девширмето.

— Девширмето?

— То е като данък. Хората на султана идват всяка година и отвеждат със себе си най-хубавите момчета и момичета, за да служат на султана.

— Съжалявам.

Сирхане се усмихна.

— За какво? Аз исках да дойда. Знаеш ли къде щях да съм сега, ако не лежах до теб в банята? На полето да събирам памук! Ти какво би предпочела?

Джулия не отвърна.

— Кажи ми нещо — попита тя. — Всичките тези жени на султана ли принадлежат? Всичките ли са му жени?

Сирхане весело се засмя.

— Разбира се, че не! Той има само две кадъни, едната, от които е далеч, чак в Маниса. Остава само Хурем, а тя остарява, така че и за нас, останалите, има някаква надежда.

— Не разбирам. Говори по-бавно.

Сирхане приближи и за ужас на Джулия обви ръце около нея.

— Нужен ти е някой, който да се грижи за теб. Нищо ли не знаеш, гяурко?

— Просто искам да си отида вкъщи — прошепна Джулия.

— Имаш съпруг?

— Да.

— Той добър любовник ли е?

Джулия не разбра думата „любовник“, но дори и да я беше разбрала, нямаше да знае истинското й значение. Затова отвърна:

— Той е старец.

— Защо ти е да плачеш тогава? Ако късметът ти проработи, ще си намериш най-добрия съпруг на света. Самият султан Сюлейман!

— Аз вече съм омъжена.

Сирхане отново се засмя.

— О, гяурко, толкова много имаш да учиш!

Джулия инстинктивно разбра, че си е намерила приятелка, и тялото й неконтролируемо се затресе. Единственото, което искаше, бе някой отново да се грижи за нея, да й обясни какво става, да й помогне, да я успокои. Тя отпусна глава на рамото на Сирхане. Момичето я прегърна и Джулия усети топлината и мекотата на тялото й през водата, мирисът й напомни за майка й — стар, тайнствен аромат. Тя преметна колебливо ръка през шията на Сирхане и заплака, но единственото, за което си мислеше, бе изповедникът й. Разбра, че се отдалечава още повече от Венеция и от Бог.

 

 

Кислар агаси стоеше пред решетката, гледаше към хамама и плачеше. По-добре да умреше в стаята за мъчения, отколкото това! По-добре да го пронижеха с нагорещени железа, да късаха месата му с горещи клещи, отколкото да го карат да минава през този ад! Ако имаше достатъчно кураж, отдавна да беше сложил край на живота си. Кой дявол би измислил подобно изтънчено мъчение — да лиши един мъж от всичките атрибути, с които би могъл да прави любов, но да му остави желанието, така силно и настойчиво, както в юношеските му години?

От стотиците малки кръгли прозорчета във високия сводест купол проникваха снопове светлина. Хамамът бе изпълнен с мъглата от размитата жълта светлина, парата, излизаща от котлите под пода, и дъха на стотици жени. Те лежаха, опънати върху затоплени мраморни пейки покрай басейните и плетяха косите си, а телата им прозираха под тънките ризи за баня или пък бяха чисто голи в басейните. Изливаха вода върху гърдите си, лежаха върху повърхността на топлата чиста вода, смееха се и си разменяха клюки или пък пееха.

Видя как млечнобелият силует на Джулия изникна сред облаците пара и се плъзна в един от басейните, видя и как едно момиче приближава към нея и я прегръща. Пръстите му стиснаха силно металната решетка на прозореца. Да беше умрял!

А сега и тази венецианка.

Сюлейман разгледа кърмачето на мигащата светлина на свещта. Толкова слабо, толкова бледо. Той протегна колебливо ръка и докосна гърба на детето, почувства гротескното изкривяване на гръбнака, прокара пръсти по тънките му крачета.

Хурем изненадано го наблюдаваше. Не беше проявявал ни най-малък интерес към останалите си деца, когато бяха бебета. И въпреки това често идваше да види грозно деформирания син, който наскоро му беше родила.

— Храни ли се? — попита я той.

— Кърмачката казва, че е много злояд; няма да го бъде. Не мислят, че ще оцелее.

Сюлейман кимна и отново насочи вниманието си към малкия Джихангир.

— Трябва да го взимаш всеки ден и да му пееш. Ще му помогне.

Хурем зяпна от изненада.

— Да, господарю. — Не искаше да има нищо общо с малкото чудовище. Едва не я беше убило по време на раждането си. Никога нямаше да забрави онази ужасна болка.

Сюлейман се изправи и бръкна в джоба си. Даде шепа златни монети на дойката и й поръча:

— Грижи се добре за сина ми. — После изведе Хурем от стаята.

Когато останаха насаме, тя му помогна да свали тюрбана и притегли главата му към гърдите си. Той нетърпеливо се притисна към тялото й и започна да къса седефените копчета на блузата й. Положи я да легне и я облада. Останаха прегърнати на дивана, краката й продължаваха да обгръщат бедрата му, главата му почиваше между гърдите й.

— Любиш се като лъв — прошепна му тя.

— Какво щях да правя без теб, моя малка роксолана?

— Угрижен ли е господарят?

— Държавни дела — отвърна той.

— Искаш ли да поговорим?

Винаги ставаше така. Първо, физическо спокойствие чрез нейното тяло; после — разтоварване на емоционалното напрежение. В началото й беше забавно да разнищва проблемите на властта и политиката, които Сюлейман излагаше пред нея. Беше й приятно да упражнява ума си с нещо различно от клюките в харема и от дребните проблеми. Сюлейман винаги оставаше доволен от отговорите, които му даваше, и с времето тя установи, че умът й е по-бърз от неговия — въпреки че тя, разбира се, пазеше това откритие само за себе си. Но играта отдавна се беше превърнала в нещо различно, вече беше инструмент на властта. Сюлейман й доверяваше проблемите си и това й даваше власт над него, а също и над Ибрахим.

Султанът въздъхна.

— Пролет е. Всяка пролет все едно и също. Агите ми настояват за нова кампания. Искат отново да тръгнем към Виена.

— Какво мисли Ибрахим, господарю?

— Той настоява най-шумно от всички.

— Мечтае за слава. В името на исляма, разбира се.

Сюлейман се усмихна.

— Да, малка роксолана, разбира се.

— И все пак, питам се дали е разумно.

— Сподели мислите си с мен.

— Пътят до Виена е дълъг. Може би прекалено дълъг, за да поведеш по него една армия, пък била тя и армията на османлиите. Ако ще минаваш през някоя врата, най-добре ще е да знаеш и как да се върнеш през нея.

— Истинската награда ще бъде Фредерик. А защо не — и самият император?

— Карл няма да дойде! Защо да рискува всичко в битка срещу най-великата армия на света? Ще си намери извинение да забави нещата. Няма да го срещнеш при Виена. Когато се оттеглиш през зимата, Фредерик ще дойде и отново ще си върне града, и всичко ще си бъде постарому. Няма да има с какво да се похвалиш, освен с дългата пътека, оставена в калта.

— Няма да мога да удържа апетита на еничарите още едно лято.

— Преди ми спомена, че персите нападат по източните ни граници и убиват мюфтиите ни. Изпрати ги в Азия тогава! Може би ще служим по-добре на Бога, като защитаваме служителите му.

— Персите! Те не са нищо друго, освен шепа мухи на задницата на лъва. Трябва само да замахнем с опашка, за да ги прогоним.

— Може би Бог иска точно това — да гоним мухите, макар, разбира се, тази дейност да не носи особена слава.

Сюлейман се засмя на глас.

— Какво не бих дал да можех да те изправя на дебат срещу Ибрахим!

Хурем задържа лицето му между дланите си, почувства лекото пулсиране на слепоочията. Това е всичко, което имам, помисли си тя. Когато този пулс спре, животът ще спре и за мен. Докато не намеря начин да се освободя от проклятието Мустафа, трябва да се опитам да те предпазя от нещастия.

— Не тръгвай, господарю.

— Да не тръгвам?

— Остави Ибрахим да понесе този товар. Нека той да гони Фредерик през австрийската кал.

— Невъзможно! Ако армията ми се отправи на бой, аз трябва да съм начело. Винаги е било така. Еничарите го очакват.

— Но ако не искаш, има ли значение как е било винаги?

— Не мога.

— Толкова ли много обичаш войната?

— Знаеш, че не. Това е мой дълг, Хурем.

— Дългът може ли да превърне Царят на царете в роб?

Сюлейман извърна глава, лицето му внезапно пламна от гняв.

— Достатъчно!

Хурем не пусна лицето му. Прехапа разкаяно устни. Изруга се наум. Трябваше да внимава да не го ядосва. Стършелът се ловеше с мед, не с оцет.

— Господарю, не исках да те оскърбя.

— Мястото на султана на османлиите винаги е било начело на армията му.

— Аз просто те обичам прекалено много, господарю. Летата са безкрайни без теб. И толкова ме е страх, че някоя зима може да не се върнеш… Не ми се сърди.

Сюлейман плъзна ръката си от кръста към гърдата й.

— Стига сме говорили за политика — прошепна той. — Ще мисля по тези въпроси, когато съм свободен. Сега те искам отново.

Тя обви ръце около шията му и се усмихна.

— Наистина си лъв — промълви.

Топлите й бедра обгърнаха кръста му, придърпаха го по-близо. Късметлия беше синът на Селим, помисли си Сюлейман. Беше открил толкова много в една-единствена жена!

Може би утре щеше да реши къде да удари първо. Тази вечер кинжалът му щеше да цели далеч по-приятна мишена.

Да, лъв! О, щастлив сине на Селим!

 

 

Ески сарай

Момичетата от харема бяха настанени в дълга обща спалня в близост до един каменен вътрешен двор. През деня държаха дюшеците в стенните гардероби, а вечер, когато наближеше време да си лягат, ги развиваха върху ниски миндерлъци. Само онези, които бяха извадили късмета да станат икбал, спяха в собствени апартаменти.