Колин Фалконър
Харем (35)

34.

Маниса

Гюлбехар наблюдаваше от прозорците на двореца приближаващите ездачи. Железните подкови на конете кънтяха по гладките камъни на римския път и ехото им отекваше из долината. Звукът й напомняше за камбанките, които звъняха на всеки кръгъл час в галериите на Ески сарай в Стамбул. Свят, различен от този тук, помисли си тя. Прашните стълбища и стаите, в които винаги ставаше течение, не й липсваха; липсваше й близостта на султана. Когато беше негова кадъна, се наслаждаваше на топлината му. Сега, въпреки всичката свобода, която бе получила при новия си начин на живот, леглото й беше самотно и студено.

Имаше само Мустафа.

Късното следобедно слънце бе потънало зад хълмовете и нивите с овес и пшеница бяха обагрени в червеникавокафяво. Бризът донасяше тънък аромат на обгоряло дърво. Ездачите приближиха още повече. Сега ги виждаше съвсем ясно. Един яздеше пред останалите, а гласът му се чуваше дори от такова голямо разстояние. Беше тъмнокос, с едва набола брада и носеше малко възширока за ръста си роба и тюрбан. Един елен, прободен със стрела във врата, лежеше преметнат през седлото му.

Мустафа.

— Значи ще вечеряме с еленово месо — гласно си каза Гюлбехар.

Синът й изглеждаше доволен от себе си. Без съмнение цяла вечер щяха да слушат разказите му за лова.

Яздеше като истински шахзаде, помисли си тя, без да откъсва поглед от него. Младостта и липсата на опит не го смущаваха. Той извика нещо, но думите му се изгубиха във вятъра. Спахиите му отвърнаха с викове и смях. Какъв син, помисли си Гюлбехар. Не само умел ездач и ловец, но също и амбициозен по отношение на математиката, езиците и усвояването на Корана. Вече говореше персийски и италиански така добре, както родния си турски език. Беше много популярен сред еничарите и спахиите и на осемнайсетгодишна възраст можеше да се похвали с успешно четиригодишно управление на Маниса.

Вече се говореше, че ще бъде най-добрият от всички османски султани — по-велик дори от собствения си баща. Толкова много талант, толкова малко недостатъци. А, помисли си Гюлбехар, те не го познаваха така добре, както тя. Синът й имаше един недостатък, но беше сляп за него. И този недостатък щеше да го погуби, ако майка му не го спасеше.

Ездачите влязоха през голямата, обкована с желязо, дъбова порта и скочиха от конете си веднага, щом стъпиха в двора. Мустафа се плъзна от седлото, вдигна очи към прозореца и усмихнато помаха. Не я виждаше, разбира се. Но знаеше, че тя е там и го гледа.

Какъв прекрасен син. Какъв лъв.

Годините на изгнание я бяха променили. Не физически, въпреки че някой по-внимателен наблюдател не би пропуснал тънките бръчици, които горчилката бе издълбала около ъгълчетата на очите и устата и. Сърцето на Пролетната роза се беше обвило в бодли. Дори се бе примирила със загубата на Сюлейман. Но тя нямаше да ги остави да й вземат Мустафа; нямаше да допусне онази вещица да нарани детето й.

Вечеряха мълчаливо. Мустафа се беше върнал весел от лова, беше описал преследването най-малко три пъти, преди да усети настроението й и да се зарази от него. Беше превъзбуден от собствения си успех, затова мрачното изражение на майка му не му хареса.

— Еленовото месо е вкусно, нали? — с някакво упорство попита той и си избра ново парче.

— Много е хубаво — измърмори Гюлбехар. — Разкажи ми отново за лова.

— Това не ти е интересно, майко. Да не се заблуждаваме.

Гюлбехар го погледна. Дори седнал, се извисяваше над нея.

Беше над метър и осемдесет висок, с копринена златисто бронзова брада и масивна физика. Очите му бяха светли и бързи, вечно стрелкащи се, сякаш преливаха от страсти и безкрайна енергия. Напомняше й за собствения й баща, планински бандит черногорец.

— Какво има? — попита я той накрая.

— Трябва да помислим за бъдещето ти — отвърна Гюлбехар.

— Бъдещето ми? — Той се засмя. — Аз имам най-простото бъдеще от всички. Засега съм управител на Кютахия. Един ден ще съм султан на османлиите.

— Така ли?

— Майко, моля те. — Усмивката му изчезна.

— Минаха вече четири години. Баща ти все по-рядко се обажда, за да те види. А междувременно онази вещица продължава да укрепва позициите си в двора…

— Той ми е баща. Това е достатъчно. Как управлява харема си, не е моя работа.

— Сляп си.

— Ти пък навсякъде виждаш заговори.

— Но тя се опита да те отрови!

— Няма доказателства.

— Кой друг би желал смъртта ти?

— Османлиите си имат много врагове.

Гюлбехар стисна отпуснатите си в скута юмруци.

— Тя беше. Ти стоиш между нейните отрочета и трона.

— Баща ми никога няма да ме предаде.

— Той дори няма представа какво се случва под собствения му нос.

— Какво искаш да направя?

Гюлбехар сведе очи.

— Имаш много приятели в Портата. Може би е време да се научиш да ги използваш.

— С каква цел?

— Дядо ти би те научил добре на това.

Мустафа пребледня.

— Няма да вдигна ръка срещу баща си. Това е грях пред Аллах!

— Има и по-големи грехове. Извършват се в двореца в Стамбул.

Мустафа вдигна пръст и един глухоням евнух се втурна към него с купичка ароматизирана вода. Принцът потопи пръстите си в нея и подаде да му ги подсушат.

— Ще се кача на трона така, както Аллах пожелае. Няма да вдигна ръка срещу собствения си баща. — Той посегна и взе ръцете на Гюлбехар в своите. — Обичам те, майко. Но ти виждаш призраци навсякъде. — Той изведнъж се усмихна. — Ако Хурем ми е враг, тя ще си получи заслуженото след време. Но него няма да нараня.

Когато синът й се оттегли, Гюлбехар плесна с ръце и изчака, докато пажовете раздигат масата. Дълго седя така, потънала в мълчание. После нареди на една от прислужниците да повика Гюзюл.