Колин Фалконър
Харем (34)

33.

Алжир

Африка неочаквано изникна от хоризонта. Показа се малкото селце Сиди Боу Саид, сиво-бяло на фона на опърлената червена земя. Зад него се издигаше стоманеносивият силует на Джебел Рессас.

Пиратската галера подминаваше носа, а триъгълните й платна се издуваха от бриза. Разбърканата и нещастна тълпа от човешки подобия на долната палуба излизаше от тъмния трюм.

Крепостта Алжир сякаш изникна от морето. Надолу по хълма, под дулото на османлийския топ и плющящото зелено знаме на Мохамед, като ослепителни кубове белееха варосаните къщички.

Пристанището беше задръстено от кораби, всички плуващи под златния полумесец на исляма. Щом корабчето се плъзна покрай скалата, за да навлезе навътре към кея, затворниците притихнаха и сведоха глави, оставяйки се на своята съдба.

Понеже беше жена, Джулия пътуваше отделно от останалите. Сега се осмели да хвърли бърз поглед към тях иззад черната дантела на мантилята си и едва сподави вика си. Бяха ги съблекли напълно голи, с изключение на тънките препаски около слабините, а ръцете и краката им бяха оковани във верига. Всички гледаха към палубата, свити и засрамени. Никой не поглеждаше директно към нея, дори и Белини. Тя едва го позна. Без обичайната си униформа изглеждаше много по-дребен и пълен, коремът му бе синкавобял, подобно на корема на тлъста гъска. Джулия усети как бузите й пламват. Бързо отмести поглед встрани.

Галерата спря до кея под пристанищната джамия и пазара и скоро там се насъбра голяма тълпа и се зазяпа в тях. Първо изведоха мъжете. Пиратите изблъскаха назад тълпата от тъмнокожи араби, облечени в бурнуси и широки роби. Те налитаха и плюеха върху венецианците, крещяха им нещо на своя странен гърлен език с пребледнели от омраза лица.

Джулия почувства как цялото й тяло се затресе.

После един от турците — тя предположи, че им е капитан, — я стисна за ръката и я бутна пред себе си, за да я преведе през тълпата.

Джулия не беше загубила надежда. Срам, обида, гняв, страх, презрение се бореха в ума й. В края на краищата баща й и съпругът й бяха благородници, и двамата — уважавани членове на Съвета на десетте. Венеция беше в мир с Османската империя, съпругът й търгуваше с турците, дори беше посрещал представители на Сюлеймановия двор на масата си. Най-лошото, което би могло да й се случи, казваше си тя, бе да поискат откуп за нея. Кошмарът не можеше да продължи още дълго.

Тя вдигна очи към тълпата и гневно прехапа устни. Езичници! Езичници!

Капитанът продължаваше да я бута напред. Тълпата ги последва през Казбах, по тесните улици, задръстени с мръсотия. Когато наближиха, от купищата боклуци наизскачаха плъхове и затопуркаха пред краката им. Вървяха през лабиринт от улички, а мъжете пред нея приличаха на стадо. Джулия не смееше да вдигне очи, срамуваше се от гледката на голите, тромаво пристъпящи, мъже. Всички до един — венецианци, които сега не изглеждаха по-добре от… от собствените си роби гребци…

Дворецът на бея се появи пред тях. Натикаха ги през голямата порта покрай определеното за чернокожи роби място, където керваните от Сахара докарваха нубийци, суданци, гвинейци. Черните мъже, жени и деца бяха вкарани заедно в клетките; някои от жените държаха кърмачета на гърдите си, а мъжете бяха напълно голи…

Corpo di Dio!

Въведоха ги в един огромен двор, насипан с бял пясък, обграден от четирите страни с арки и колонади. От стотиците потящи се тела се носеше отвратителна смрад; чуваше се оглушителна глъч на различни езици. Джулия се поколеба, беше като зашеметена от цялата тази врява и суматоха. Капитанът я наруга и грубо я бутна пред себе си.

В един миг тя осъзна, че другите бяха изчезнали и внезапно се почувства изоставена. Макар да бяха отчаяни и безпомощни, те все пак бяха последната й връзка със света, който познаваше.

Влязоха в някакъв друг двор и гълчавата поутихна. Джулия вдигна поглед.

Върху купчина възглавници седеше дебел мургав мъж. Зад гърба му стоеше негърче и му вееше с ветрило от щраусови пера. Белият кафтан на бея беше обримчен със златна сърма, а върху тюрбана му от бял муселин блестеше огромен тюркоаз. Капитанът бързо заговори на мъжа. Джулия чу многократно да се повтаря една и съща дума: гяур.

Дебелакът я гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Вдигна ръка, за да даде знак, че се кани да става. Негърчето пусна ветрилото и се втурна да помогне на господаря си.

— Как се казваш? — обърна се той към Джулия.

— Говорите италиански? — учуди се тя.

Мъжът отново се усмихна.

— Разбира се. За какъв ме вземаш? За варварин? — Той приближи до нея. — Говориш ли турски?

— Не, разбира се.

Той отново се усмихна и повдигна мантилята й. Джулия замръзна. Никой венециански джентълмен не би се осмелил да повдигне воала на жена. Само съпругът й имаше право на това. Но тя не смееше да отблъсне ръката му. Беше го сторила с турския капитан в деня, в който я бяха пленили, и той силно я беше зашлевил заради дързостта й. Още усещаше парещия удар върху страната си.

Дебелият мъж погледна към капитана.

— Прав е. Красива си. Как се казваш?

— Джулия Гонзага. Баща ми и съпругът ми са членове на Съвета на десетте. Ще ви възнаградят богато, ако ме върнете.

Дебелият отново се усмихна.

— Моят султан ще ми плати повече — рече той. — Позволете ми да ви се представя. Името ми е Мехмед Али-Осман. Аз съм бей на Алжир и служа на султан Сюлейман, Цар на царете, Господар на господарите. Аз съм негов доживотен слуга. Ти — също.

— Не съм ничия слугиня.

— Прекалено си горда. Гордостта и красотата често вървят ръка за ръка, но няма значение.

Той я заобиколи и Джулия почувства как погледът му подробно я оглежда. Изтърпя това ново унижение, забила очи в белия пясък. Когато се озова лице в лице с нея, той протегна едната си пухкава ръка към нея и леко стисна гърдата й, сякаш преценяваше зрял плод. Джулия изпищя и отстъпи назад разтреперана.

Капитанът изръмжа предупредително, но беят поклати глава и избухна в смях.

— Целомъдрието вече няма да ти трябва особено, белисима!

Той се обърна към капитана и в продължение около пет минути пред нея се вихри разгорещен спор. Джулия не разбираше нито дума, но изражението по лицето на пирата и тонът на гласа му я караха да се надява, че всеки момент ще извади меча си и ще прикове бея към стената. Никого не беше мразила така, както мразеше този дебел дребосък, осмелил се да говори за целомъдрието й.

Накрая беят бръкна в гънките на робата си и извади кожена кесия. Отвори я, отброи няколко златни монети в шепата си и ги подаде на капитана, който се засмя и тупна бея по рамото, сякаш двамата бяха дългогодишни приятели. Враждебността помежду им внезапно се беше изпарила.

Капитанът си тръгна и тя остана насаме с Мехмед Али-Осман.

— Джулия, белисима, сега вече си част от робското семейство на султан Сюлейман. Благослови този ден!

— Баща ми…

— Баща ти вече не съществува, нито мъжът ти. Кислар агаси ще ми плати богато за красота като твоята! Ще спечеля десетократно повече от това, което съм платил за теб. — Той плесна с ръце и двама войници с тюрбани изникнаха от сенките. — Вкарайте я вътре и я пазете добре. Погрижете се да получи дрехи и храна. Кой знае, един ден може да стане майка на следващия султан!

Безкраен син океан, заслепяващ очите; неочаквани летни бури, от които й ставаше зле, преследваща я навсякъде воня. Седмица след седмица те плуваха през империята на османлиите, зървайки на моменти острови или далечни брегове.

Джулия се чувстваше много зле през цялото време — гадеше й се беше самотна и ужасена. Турците я наблюдаваха с пламнали, прегладнели и нагли очи, но никой не смееше да й подхвърля закачки или да я докосва. Беше месо, предназначено за султана.

Носеха й храна, която рядко ставаше за ядене, но и те самите ядяха същата смес от ориз и сушено месо. Дадоха й каюта на долната палуба и всяка вечер пред вратата й заставаха на стража двама от екипажа. Но въпреки, че погледите им не се откъсваха от нея, когато тя излизаше навън, никой не й заговори, нито се опита да установи контакт с нея.

Веднъж, докато гледаше в дълбоките сини води, тя се беше зачудила дали да не се хвърли в тях. Но в някаква част от душата й все още се таеше надежда. Баща й щеше да я спаси. Още не беше се превърнала в метреса на султана. Докато стигнеше в Стамбул, той щеше вече да е научил за отвличането й и при пристигането на кораба на пристанището щеше да я чака легация на венецианския посланик, готова с предложение за откуп.

Изгреви и залези върху безкрайния син океан.

Една сутрин тя излезе на палубата и видя в далечината планините на Анадола, издигащи се пурпурни на хоризонта, забулени в лека мъгла. Няколко часа по-късно пуснаха котва в Смирна и Джулия почувства тръпка на облекчение, примесено с ужас. Най-сетне. Чакането почти беше свършило.

Няколко дни по-късно, по залез-слънце, те подминаха Троя и през тесния пролив на Дарданелите преминаха в млечносините води на Мраморно море. Краят на пътуването им беше близо.

Морето беше гладко, блестящо и сиво като острието на меч. Стамбул се очертаваше в утрото като призрак, изникнал от мъглата; острите върхове на минаретата на Айя София, подобно на пръсти, сочеха към небето. Слънцето се отразяваше в златните куполи на джамиите, пръснати по седемте хълма на града и разпръскваше мъглата, паднала ниско в основата на пристанищните стени. Водите бяха изпъстрени с гръцки карамусали и бързи каици. Джулия дори зърна златния венециански лъв на флага на една от галерите, едва на стотина метра от нея, и изпита почти физическа болка. Толкова близо!

Завиха и се озоваха в извития ръкав на Златния рог. Там обаче не я очакваше никой от Ла Серенисима и пръстите на Джулия силно стиснаха перилото. Тя затвори очи, осъзнавайки, че всичко, което й беше познато, оставаше завинаги зад гърба й.