Колин Фалконър
Харем (30)

29.

Ески сарай трепереше.

Сюлейман крачеше гневно по коридорите, а кислар агаси се тътреше след него и по лицето му се стичаха вадички пот. Правеше всичко по силите си, за да не изостава от Господаря на живота.

Като огромен бял орел, мислеше си той, докато наблюдаваше високата, облечена в бяло, фигура пред себе си.

Господарят на живота беше научил за ужасния инцидент в хамама от майка си, валиде-султан. В харема новините се разпространяваха бързо. Нямаше за какво друго да се приказва, освен да се нищят клюки. Дори най-дребното нещо като въображаема обида или по-особен поглед се донасяше на Хафизе султан още същия ден.

А онази ужасна случка в хамама не беше незначителен епизод.

Кислар агаси видя как Господарят на живота спира пред вратите на апартаментите на Хурем. Двамата евнуси, застанали на стража, трепнаха при появата му, но продължиха да гледат втренчено право напред.

Кислар агаси зачака, дъхът му болезнено раздираше гърдите му.

— Кажи й, че съм тук — нареди Сюлейман.

Старият евнух кимна и влезе вътре, но го посрещна само Муоми. Тя падна на колене и остана в това положение пред него.

— Господарят на живота иска да види господарката ти — каза евнухът. Вече беше изпроводил пратеник при Хурем, за да я предупреди да се приготви.

— Тя не може да го види — отвърна Муоми.

Кислар агаси я изгледа втренчено, беше изумен, сякаш му беше проговорила на чужд език.

— Какво каза?

— Господарката ми е съсипана, че не може да приеме честта, която господарят й оказва със своето посещение тук. Не може да го приеме. Господарят на живота не бива да я вижда, докато лицето й е така обезобразено.

— Обезобразено?

— Тя се надява, че времето ще излекува раните й и че ще си върне предишната красота. Но не може да допусне Господарят на живота да я види в сегашното състояние.

Кислар агаси стоеше безпомощно пред нея, а болката в гърдите му се усилваше. Остаряваше, беше прекалено стар за изпитанията, на които тази малка рускиня подлагаше целия харем. Едно време, когато беше само Гюлбехар, беше толкова лесно! Как главният евнух щеше да съобщи на султана, че втората му жена не иска да го приеме? Нямаше подобен прецедент.

— Но тя трябва да го види! — повтори той.

Муоми само го изгледа и нищо не каза.

Той забързано я подмина и влезе в частната приемна. Хурем седеше на тапицирания със зелен брокат диван, а пред лицето си беше спуснала тежък воал. Тя дори не помръдна, когато главният евнух влезе.

— Господарке — поклони се той.

Тя продължаваше да седи безмълвна. Това бе недопустимо, помисли си главният евнух, докато попиваше потта от лицето си с кърпичка. Те си играеха с него, Муоми и тази малка червенокоса вещица.

— Султанът иска да те види.

Хурем бавно повдигна воала си и старият евнух ахна. По носа, страните и дори по клепачите й имаше грозни червени следи от нокти. Сякаш я беше нападнала дива котка. Не такава версия за случилото се беше чул той. Според слуховете никоя от двете не беше пострадала особено много. Той издаде особен звук, подобен на скимтенето на някое малко животинче, и бързо напусна стаята.

— Твърде обезобразена, за да може да се изправи пред погледа ми? — бавно повтори султанът. Погледна втренчено главния си евнух. Бедният старец сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Така казва тя, господарю.

— Гюлбехар! — прошепна Сюлейман.

— Господарю?

Гюлбехар гореше от вълнение. Пратеникът на кислар агаси я беше уведомил, че Господарят на живота е в Ески сарай — както и беше предполагала. Беше сигурна, че ще дойде при нея, след като чуеше за гневния изблик на онази руска негодница срещу нея. Най-после змията бе показала истинското си лице. Сега Сюлейман щеше да разбере какво представлява тя. Щеше да предаде нея и черната й магьосница на бостанджията и истината щеше да излезе наяве.

А той щеше да се върне при нея. Всичко щеше да е наред.

Сама подреди захаросаните плодове, рахат локума и шербета на масата, после се разположи на дивана. Косата й беше сресана, сплетена и украсена с перли, тялото и — изкъпано и напарфюмирано. На шията й висеше кървавочервен рубин.

Опита се да седи спокойно на дивана, докато го чака, но й беше невъзможно. Нямаше търпение да предаде на Сюлейман думите на онази жена, да му разкаже как я беше провокирала, каква заплаха срещу Мустафа беше прошепнала. Той щеше да разбере. Най-накрая. Тя беше негова първа кадъна, майка на следващия султан.

Приближи се до прозореца и се загледа през решетките към блестящите води на Златния рог и отвъд тях, към червените покриви на дворците, накацали по хълма Галата. Ярък, бляскав свят, който принадлежеше на сина й. Но тук, в Ески сарай, беше тъмно и студено.

Сега това щеше да се промени.

Вратата с трясък се отвори. Не се виждаше никакъв запотен черен евнух, който да извести за идването на султана. Нямаше време да се намести на дивана, да се приготви.

Сюлейман стоеше на прага с изкривено от грозен гняв лице. Затръшна вратата зад гърба си и се озова в центъра на стаята.

Гюлбехар падна на колене пред него.

— Сала’ам, Господарю на живота ми, Султан на сул…

Той я сграбчи за ръцете и я вдигна. Гюлбехар проплака от изненада и болка — пръстите му се бяха впили в горната част на ръката й като стоманени клещи.

— Свали си воала.

Гюлбехар затрепери. Какво му ставаше? Какво го беше разярило толкова? Тя отметна назад воала си и забеляза как лицето му се сбръчква презрително.

— Нито една драскотина…

— Не разбирам, господарю…

Той замахна и я зашлеви през лицето. После още два пъти. След четвъртия удар тя се свлече на пода.

Остана там, разридана. Какво не беше наред? Какво ставаше? Когато Сюлейман отново продума, гласът му беше толкова тих, че тя едва успя да различи думите му.

— Ако ми отнемеш удоволствието да се наслаждавам на лицето й, заклевам се… ще те убия.

— Моля те… господарю…

— Ревността ти отравя целия харем!

— Но какво става? Какво съм направила?

— Достатъчно! Чуваш ли ме? Ти си майка на Мустафа. Един ден ще бъдеш валиде. Задоволи се с това!

— Какво ти е казала онази малка мръсница? Не бях аз, която…

Той отново вдигна ръка и я удари, хвана я за косата и я дръпна нагоре, докато тя се изправи на краката си, после я заудря отново, а тя го умоляваше да престане. Гневът клокочеше в гърдите му, правеше го глух за нейните писъци. Той спря едва когато видя кръв върху бялата й риза. Остави я отново да се свлече на пода, отпусната като парцалена кукла.

Гюлбехар дълго лежа разплакана в краката му. Той стоеше надвесен над нея, дишайки тежко, внезапно отвратен от онова, което току-що беше сторил. Когато най-сетне тя вдигна лице нагоре, забеляза, че устните и очите й са подпухнали, а от носа и устата й се стича кръв, открояваща се на мраморната белота на кожата й.

— Господарю…

— Мълчи! — Гневът отново започна да се надига в гърдите му и той направи опит да го овладее. — Не си и помисляй отново да направиш опит да ме отделиш от нея. — Гневът му вече беше утихнал. Той се наведе, хвана я за ръка, за да й помогне да се изправи, но тя се отскубна от него.

Съвестта го загриза. Помисли си, че можеше да я убие — беше на ръба. Ако в ръката си бе държал кама, със сигурност щеше да я убие в яростта си. Беше негова кадъна от толкова дълго време — почти от годините на неговото юношество, — а беше готов да я убие!

— Трябва да напуснеш това място — промълви той. — Така ще е най-добре за теб.

Излезе от стаята, оставяйки я сама със сълзите й.