Колин Фалконър
Харем (29)

28.

От златните кранчета течеше топла вода и се изливаше в мраморния басейн. Голи тела покрити със ситни водни капчици, се мяркаха сред парата. Черни гедичлийки в прозрачни роби загребваха вода с позлатени тасове и я изсипваха върху главите на момичетата.

Хурем се настани на издигнатата в средата каменна плоскост, огромна шестоъгълна плоча, подгрявана отдолу от невидима пещ. Остави Муоми да насапуниса обилно гърба й, после да облее главата и раменете и с топла вода. Другите момичета я подминаваха, извръщайки очи встрани, може би от ревност, мислеше си Хурем, но по-вероятно — от страх.

Отпусна се под твърдите пръсти на Муоми, обхождащи мускулите на гърба й. По-късно щеше да я накара да се заеме и с корема и бедрата й. Нямаше да допусне да остарее и надебелее тук.

Тя затвори очи, опитвайки се да не мисли за това колко близко се бе озовала до разрешаването на своя проблем. Портокалите бяха нейна идея. Знаеше, че килерджибашията няма да заподозре цял плод. Беше набола портокалите с игли и Муоми бе изсипала отровната си отвара от бучиниш в миниатюрните дупчици. Единствено чистият късмет беше спасил шахзадето. Нямаше значение. Щеше да намери друг начин.

После я видя. Прозрачната роба прилепваше към тежките й гърди. Хурем със задоволство установи, че коремът й е надебелял. Причината беше ясна — една робиня тичаше след нея, понесла голяма сребърна табла със захаросани плодове.

— Скоро ще имаш нужда от цяла процесия роби — прошепна Хурем, когато другата я подмина.

Гюлбехар не я беше видяла, но веднага разпозна гласа й. Извърна се и различи Хурем сред гъстата пара.

— Какво каза?

Хурем забеляза, че очите на Гюлбехар гневно блестяха.

— Казах, че скоро ще ти трябват повече от две робини, иначе гърдите ти ще се влачат по земята. Може би по две от всяка страна, за да носят заедно по една гърда върху сребърни табли. Като плодове.

Гюлбехар я зяпна изумено. Тази малка негодница й се подиграваше. Наистина й се подиграваше!

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин… — Гюлбехар едва се сдържаше. — Знам, че си ти! Ти се опита да убиеш сина ми!

— Остаряваш. Мозъкът ти си прави шеги с тебе.

— Ти си била, малка вещице!

— Тогава изтичай при своя султан и сподели с него подозренията си. Стига да смееш!

Горещи сълзи премрежиха очите на Гюлбехар. Хурем беше толкова сигурна във влиянието си над него! Най-лошото бе, че беше права. Сюлейман никога нямаше да й повярва.

— Ако по някакъв начин навредиш на сина ми, ще те убия!

Хурем се усмихна.

— Не мисля, че моят Сюлейман ще ти позволи. — Хурем сложи ръце върху стомаха си. — Колко още султани мога да отгледам тук, как мислиш?

— Мустафа е…

— Мустафа е всичко, което имаш. Аз имам трима сина, а може да имам и още много, защото султанът вече не идва в твоето легло. Защо не можеш да ми го отнемеш, Пролетна роза? Защото си тъпа, или защото си скучна?

— Остави сина ми на мира!

Хурем снижи гласа си до шепот.

— Сбогувай се със своята малка пъпка, Пролетна роза!

Гюлбехар замахна с дясната си ръка. Плесницата ужили страната на Хурем. Тя замахна в отговор, но в последния момент премери удара си и го насочи към едната страна на главата й. Гюлбехар отново замахна, този път пусна в действие и ноктите си. Хурем я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Двете паднаха на пода. Гедичлийката отскочи назад и изпищя. Сребърната табла издрънча върху мрамора.

Муоми помогна на превитата на две Хурем да се добере до апартамента си. Болката в корема й я караше да стене. От цялото й тяло капеше вода. Косата й висеше на мокри фъндъци покрай лицето, а по челото и страните й се виждаха тънки струйки кръв.

Муоми й помогна да полегне на дивана, после се изправи и я изгледа втренчено. Беше повече озадачена, отколкото уплашена. Усещаше, че Хурем беше очаквала нападението, че то бе част от някакъв съвършено изпипан план. Ако подозрението й се окажеше вярно, то тогава наистина беше впечатлена.

— Да извикам ли доктора? — попита Муоми.

Въпреки болките Хурем се изсмя. Когато повлече Гюлбехар към пода, се беше ударила лошо. Е, дори и да загубеше бебето, това нямаше да попречи на плана й. Двама сина бяха достатъчни.

— Как може да ми помогне докторът? — Единственото, което той можеше да направи, е да погледне ръката й.

— Ударена си лошо.

— Донеси ми огледало.

Муоми взе обсипаното със скъпоценни камъни огледало и го подаде на Хурем. Тя го вдигна пред лицето си и внимателно проучи отражението си. По едната й страна имаше няколко леки драскотини, а върху челото — две по-дълбоки. Да върви по дяволите онази малка кучка! Дори не знаеше да се бие както трябва!

— Удари ме — каза Хурем.

— Господарке?

— Удари ме! — Хурем сграбчи Муоми за китката и заби ноктите й в страната си. — По-силно!

Муоми се подчини. Прокара нокти по страните й, после повтори и потрети. Внезапно се усмихна. Колко приятно й бе за разнообразие да не бъде тя жертвата.

— Достатъчно!

— Още веднъж, господарке.

Хурем изпищя и изблъска ръката на Муоми от лицето си. Изпусна огледалото. Лицето й бе неузнаваемо, беше се превърнало в кървава маска.

— Доволна ли си, господарке? — попита Муоми. Беше леко задъхана, сякаш току-що беше правила любов.

— Да, доволна съм, Муоми.

— Сега ще те обича ли твоят султан повече, като изглеждаш по този начин?

— Не, Муоми. Но ще обича Гюлбехар по-малко — отвърна Хурем и сълзите, причинени от болката, се смесиха с кръвта, стичаща се по бузите й.