Колин Фалконър
Харем (28)

27.

Ески сарай

Сводестите каменни кухни под Стария дворец бяха тесни и горещи, истинска миризма от подправки, пот и пара. Топлината се извиваше на вълни нагоре. Дрънченето на тигани и виковете на готвачите, тичането на забулените гедичлийки сред задуха и шума оформяха ежедневната сцена на суматоха и тежък труд.

Никой не обърна внимание на тъмнокожото момиче, понесло табла с портокали през забързаната тълпа от пажове, слуга и готвачи. Никой нямаше причина да забележи, когато тя излезе, а дори и да имаше, и най-наблюдателният шпионин не би разбрал, че плодовете, които тя носеше, са различни от портокала, който бе донесла.

На четиринайсет Мустафа беше всичко онова, което според Сюлейман един наследник на престола трябваше да бъде. Както всеки принц, така и Мустафа се обучаваше в Ендерун, дворцовото училище, заедно с най-добрите от събраните при девширмето момчета. Той беше изключителен майстор на сабята и ездата, популярен и обичан сред връстниците си и вече се беше превърнал във фаворит на еничарите, които често идваха да го поздравят, когато играеше черит на хиподрума.

Мустафа беше и надарен ученик. Беше изучил задълбочено Корана, персийския език и математиката. Но другите му качества — беше роден лидер с невероятен чар и огромен кураж — караха тези му постижения да бледнеят. Сюлейман знаеше, че османлиите не можеха да имат по-добър шахзаде от този негов син.

Днес Мустафа се беше сдобил с виолетова подутина над дясното око, което беше почти затворено. Сюлейман поклати глава с престорен ужас, когато синът му коленичи да целуне рубинения пръстен на дясната му ръка.

— Какво ти се е случило?

— Това, което се случва през цялото време — каза Гюлбехар зад гърба му. — Ударили го с една дървена щека, докато играли черит. Каквото и да му казвам, не ме чува.

— Искаш да съм по-внимателен ли, татко? — усмихна се Мустафа.

— Трябва да внимаваш да не те удрят толкова често.

— Стига да можеше, щеше да прекарва по цял ден на седлото намеси се отново Гюлбехар.

— В това няма нищо лошо. Добре е, че следващият султан знае какво означава да усещаш кон под себе си.

Мустафа затворнически му се усмихна. Разбра, че в лицето на баща си има съюзник.

— Но той не знае нищо друго!

— Едно момче трябва да е опитало от всичко — отвърна Сюлейман.

Той огледа сина си. Мустафа беше само няколко сантиметра по-нисък от него самия, с широка бяла усмивка и първите наболи косми по брадичката. А очите! Пламтяха с енергията и жарта на младостта. Когато Сюлейман беше на същата възраст, неговите очи бяха замъглени от облаците на съмнения и ужас и той живееше в очакване сянката на баща му да падне върху собственото му лице. Слава Богу, че Мустафа никога нямаше да изпита този ужас.

Гюлбехар седна на дивана, скръстила ръце в скута си, върху лицето й бе изписано неодобрение.

— Остави ни, Мустафа. Искам да си поприказвам с Господаря на живота насаме.

Мустафа отново се усмихна и се поклони на баща си. Целуна Гюлбехар по бузата и изхвръкна навън.

Сюлейман седна на дивана до нея.

— Много си строга с него — рече той.

Тъмните очи на Гюлбехар блеснаха гневно.

— Той е всичко, което имам.

— Всеки млад мъж иска да се наслаждава на младостта си, докато може. Скоро ще трябва да се нагърби със своите отговорности, Бог ми е свидетел.

— Но всеки ден донася от хиподрума по някоя нова рана. Миналата седмица конят му на три пъти го хвърли на земята! Какво ще стане, ако умре, Сюлейман? Няма да имам син, нито господар. С живота ми ще е свършено.

Сюлейман гневно я изгледа, задето бе изказала така смело и директно страховете си пред него.

— Ще бъде така, както Бог пожелае — отвърна той. Единствено сдържаността в гласа му издаваше неговия гняв.

— Идваш тук само за да виждаш Мустафа.

— Това е мое право.

— А аз нямам ли вече права?

А, това поне беше вярно, помисли си той. Беше пренебрегнал „нощния ред“, който бе право на всяка кадъна. Според обичая, трябваше да спи с нея поне веднъж седмично. До този момент, Гюлбехар не се беше осмелявала да повдигне този въпрос.

Сюлейман се изправи разгневен. Никога преди не му беше задавала такива въпроси. Може би в това се коренеше проблемът. Чувството за вина само подхрани яростта му.

— Може да си първа кадъна, но продължаваш да принадлежиш към семейството на моите роби. Ще правиш това, което ти наредя, и дори не си помисляй да поставяш действията ми под въпрос.

— Омагьосала те е. — Гюлбехар се оклюма.

— Коя?

— Хурем! Малката червенокоса негодница! Омагьосала те е и сега иска да доминира над харема — че и над теб!

— А ти какво искаш?

— Искам само да ти служа. — Гюлбехар нещастно го погледна.

— В такъв случай мълчи! — нареди й Сюлейман. — Така ще ми служиш най-добре.

И той и обърна гръб, а бродираната бяла коприна на кафтана заплющя около петите му. Приличаше на огромна птица, готова да полети, помисли си Гюлбехар. Да отлети завинаги.

После той си отиде. Чернокожите глухонеми стояха като статуи до вратата, глухи за всичко и всички.

Вечерта килерджибашията влезе в стаята на Мустафа и го попита дали иска да хапне нещо. Безмълвни пажове му поднесоха храна на златна табла: малки кубчета месо, поръсени с билки, тиквички, пълнени с ориз, смокини в сметана и големи свежи портокали.

Яденето бе сервирано в мънички синьо-бели порцеланови купички от Изник, с ръчно изрисувани по тях спирали в кобалтовосиньо и маслиненозелено. Както винаги, килерджибашията опита всяко едно от ястията за отрова, после се поклони и излезе. Мустафа седеше на пода със скръстени по турски крака и се хранеше. От време на време вдигаше показалеца на дясната си ръка и един от пажовете пристъпваше напред, за да допълни златната му чаша с шербет.

Когато свърши, Мустафа огледа портокалите. Избра си един, обели го от едната страна и го опита. Беше сух и леко нагарчаше. Върна го на таблата и я бутна настрана; веднага към него приближи друг паж и му подаде купичка с парфюмирана вода. Мустафа потопи пръсти в нея и пажът ги подсуши. Престолонаследникът стана и се отправи към спалнята си. Според обичая пажовете получаваха остатъците от храната му и на излизане от стаята той забеляза как те се нахвърлиха върху таблата като прегладнели улични кучета. Гледката винаги го изпълваше с отвращение.

Пажовете вече бяха опънали дюшека в спалнята му, но той не се чувстваше изморен. Седна до поставката, на която стоеше разтворен един екземпляр от Корана и прочете две сури на светлината на горящата свещ, преди първият спазъм да пререже стомаха му.

Когато Гюлбехар пристигна, двама от пажовете, обслужваш принца, бяха вече мъртви. Очите им бяха изцъклени, телата им — сгърчени от силните спазми. Мустафа бе блед и се тресеше, но все още беше жив. Дворцовият лекар му беше предписал предизвикващо повръщане средство и Мустафа изстена, когато празният му стомах отново се разбунтува. Гюлбехар разридана падна на колене и прегърна треперещото тяло на сина си.

— Кой го стори? — изкрещя тя в ужасените лица на пажовете и пазачите. — Кой стори това на сина ми?

— Ще открием виновника — с разтреперан глас откликна новият Капи ага. За Бога, та нали ако Мустафа умреше, неговата собствена глава щеше да се озове над Вратата на спасението…

Но Гюлбехар дори не чуваше обърканите му обещания. Тя залюля като бебе момчето в ръцете си, като виеше от мъка, страх и гняв.

— Кой го е сторил?

Килерджибашията, опитвачът на храната на шахзадето, бе отведен при бостанджията, очакващ го в стаята за мъчения под Ба’аб-и-Са’адет. Разпитаха го подробно, изтръгвайки уверенията му, че е невинен, измежду неистовите писъци. Въпреки протестите му, най-сетне успя поне да им покаже коя от храните е съдържала отровата, след като насила го натъпкаха с всичко, останало на таблата на шахзадето.

— Били са портокалите — отрони най-сетне бостанджията. — Някой е сложил отрова в портокалите.

Сюлейман нареди всички, които по някакъв начин бяха взели участие в приготвянето на храната на принца, също да бъдат разпитани. Всички издъхнаха в мъчения, кълнящи се в своята невинност и молейки за милост, която така и не дойде.