Колин Фалконър
Харем (27)

26.

Сладководната граница на Европа, близо до Еюб

Гъстите слънчогледи заслепяваха окото — ярки златни петна по хълмовете. В прашната кехлибарена мараня, градът се очертаваше зад сивите стени. Целият харем беше изведен край Босфора в покрити с балдахини носилки — една добре дошла почивка от потискащата монотонност на Ески сарай.

Момичетата лежаха, облегнати на лакти върху пурпурните персийски килими и клюкарстваха под сенките на кипарисите, а гедичлийките им поднасяха праскови, грозде и сладкиши на сребърни подноси. Тъмнокожи музиканти ги развличаха с флейтите и виолите си; копринени възглавници предпазваха изнежените им тела; танцуващи мечки и маймунки ги развличаха с представленията си върху тревата.

Гюлбехар стоеше встрани от останалите. Една от личните й гедичлийки донесе огледало и го задържа пред лицето й. Дръжката на огледалото бе инкрустирана със сапфири — подарък от Сюлейман по случай раждането на Мустафа. Тя внимателно се огледа и намести един измъкнал се кичур от косата й.

— А къде е Хурем? — прошепна едно от момичетата, без да откъсва поглед от младата султанка.

— Кислар агаси казва, че е със Сюлейман — отвърна й друго.

— Сега той прекарва всичките си дни и нощи с нея.

Сирхане, персийка с черна като гарваново крило коса, пъхна гроздово зърно в устата си и рече.

— Говори се, че е вещица и че е омагьосала Господаря на живота. Как иначе би могла да измести така бързо Пролетната роза от мястото й на фаворитка и да стане по-важна от всичко?

— Погледни я само — прошепна другото момиче, докато наблюдаваше как гедичлийката сресва дългата копринена коса на Гюлбехар. — Ако Господарят на живота не я поглежда повече, какъв шанс имаме всички останали?

— Казват, че дори великият везир се страхувал от Хурем — каза Сирхане. — Кислар агаси тайно сподели с мен, че Господарят на живота дори обсъжда политиката с нея и че тя му дава съвети за военните му кампании.

— Кислар агаси страда от развинтено въображение.

— Кълне се, че е вярно!

— Ако беше така, досега великият везир да е наредил да я хвърлят в Босфора!

— Сигурно не може — отвърна Сирхане и внезапно всички погледи се обърнаха към нея, по всички лица се изписаха любопитство и насмешка. Никой не бе по-могъщ от великия везир! Сирхане беше доволна, че е привлякла вниманието им. — Между другото, мъчно ми е за Гюлбехар. Господарят на живота я опозори.

— Гюлбехар продължава да е първа кадъна — намеси се друго момиче. — А един ден ще стане валиде-султан. Последният му син умря в люлката.

Сирхане сви рамене.

— Но Хурем има още двама живи сина. И в момента пак е бременна.

— Никой от тях не може да съперничи на Мустафа! — извика друго момиче и тук разговорът прекъсна. Вниманието на одалиските се прехвърли върху танцуващата наблизо мечка и Сирхане не посмя да изрече другия слух, който бе чула от кислар агаси: че Хурем крои планове да се отърве и от Мустафа.

Пък и това беше само слух, а слухове като този бяха опасни.

 

 

Топкапъ сарай

Тук, сред павилионите и декоративните езерца, цареше тишина. Само въздишките на вятъра, галещ клоните на чинарите и кестените и тихият ромон на водата в богато украсените фонтани стряскаха газелите, пасящи сред листата.

Сюлейман обичаше да се разхожда на това място, за да събере мислите си и да си почине от безкрайните искания, претенции и настойчиви молби на Дивана и харема. Някога винаги идваше тук сам, но сега беше взел със себе си някои, с когото да сподели тишината. Хурем.

Благословени бяха последните пет години, мислеше си той. Когато се върна от онзи лов край Адрианопол, скоро след първата им вечер заедно, той я завари закръглена от новия живот, който носеше в утробата си. Рано на следващата година му роди син. По настояване на валиде-султан нарекоха момченцето Селим.

Сюлейман не споделяше възторга на майка си. В новия си внук тя виждаше продължение на линията на Османовци; за него детето бе само предпоставка за конфликт. Докато майка му тържествуваше в името на съхранената родова кръв, той мрачно предчувстваше проливането й в бъдещето. Спомените за онова, което собственият му баща е трябвало да стори, за да запази трона си, никога нямаше да го напуснат.

Но в резултат на всичко това сега Хурем беше негова втора кадъна. Макар че с Гюлбехар винаги се бе чувствал удобно, с нея той не можеше да споделя товара, който носеше на раменете си.

Когато през есента, след раждането на Селим, Ахмед паша се вдигна на бунт в Египет, той изпрати Ибрахим да се разправи с него. Докато приятелят му отсъстваше, Сюлейман започна да се доверява на Хурем. За своя изненада установи, че тя бе надарена с остър ум, способен да разбира чудесно сложната дворцова политика; започна да споделя все повече и повече с нея — дори и след като Ибрахим се върна.

Нейната предпазливост беше противоположна на инстинктивната агресия на приятеля му.

Беше отворила вратите на един нов свят пред него. Докато Гюлбехар бе отстъпчива и предсказуема, Хурем не спираше да го изненадва. Веднъж мрачна и страстна, друг път — възторжена и игрива. Можеше да го успокои с пеенето и виолата си или пък да го възбуди с танците си. Понякога я заварваше, облечена в униформа като момче, на следващия път я виждаше в ролята на танцьорка в прозрачни одежди. Никога не знаеше какво да очаква от нея, макар тя изглежда да притежаваше способността да предчувства настроенията му.

Удоволствието, което изпитваше от физическото съвкупление, беше грях и той знаеше, че душата й е в постоянна опасност и че един ден щеше да се наложи да я изпрати при мюфтията, за да я образова. Но засега грешната й душа му доставяше непресъхващо удоволствие. Нейните стонове, породени от екстаза, го караха да се чувства по-могъщ, отколкото всичките церемонии на Дивана и поклоните на посланиците с техните дарове.

Хурем беше неговото удоволствие. Всичко останало бе задължение. Сигурен бе, че Бог щеше да има търпение да изчака още малко.

Ако малката рускиня — той дори я наричаше галено „малката ми роксолана“ — проявяваше вроден талант на политик, то тя умело го прилагаше на практика в Ески сарай. Внимателно бе изградила дружбата си с неговата майка, валиде-султан, а природата й беше помогнала да заздрави тази дружба с още един син, Баязид. Само веднъж се беше провалила в родилната зала, когато едното от близначетата, които бе родила, се оказа момиче. Момченцето, Абдулах, бе починало миналата година, но Михримах вече бе тригодишна.

Хурем не беше предана майка като Гюлбехар, но това не го разочарова — искаше я само за себе си. Освен това Гюлбехар беше майка на шахзадето, следващия султан.

— Исках да си поговоря с теб — каза той, докато се разхождаха.

— Да, господарю мой? — с готовност отвърна тя.

— Отново по унгарския въпрос.

Хурем кимна. Тук, в градината, тя не носеше воал и вятърът свободно развяваше дългата и червеникава коса. Душата на Сюлейман се изпълни с гордост. Понякога му се струваше, че тази жена е негово собствено творение.

— Фредерик е изпратил пратеник да преговаря с нас. Не знае, че войводата Заполя също е изпратил човек, който вече тайно се е срещнал с Ибрахим.

Знаеше, че Хурем разбира ситуацията. Две години по-рано армията на Сюлейман, водена от Ибрахим, беше разбила унгарските сили при Мохач. Кралят им бе загинал в касапницата, погинат от едно блато, докато бягаше от бойното поле. Понеже Унгария беше твърде далеч от Стамбул, за да бъде под постоянна окупация, тя се бе превърнала в пустош, из която вилнееха враждуващи банди и към която проявяваха апетит благородници като споменатия Заполя и семейството на Хабсбургите под ръководството на Фредерик, братът на Светия римски император.

— Какво ще правиш, господарю мой?

— Убихме краля на Унгария. Конете на османлиите са усещали улиците на Буда под копитата си. Страната е подчинена на исляма. В Унгария няма друг господар, освен мен.

— Значи всяко лято трябва да изпращаш там армията си, за да си връща онова, което е завладяла през предишната година.

Сюлейман се намръщи.

— Когато има мърша, кучетата винаги чакат пред вратата.

— Трябва да пазиш всички входове към къщата. Ако обръщаш прекалено голямо внимание на един от тях, може да се окаже, че истинската опасност чака някъде другаде.

— Няма да преговарям с Фредерик дори и да има желание за това. Все едно да заменя куче за вълк.

— Ами Заполя?

— Заполя е парвеню. Не е крал.

— Какво всъщност представлява един крал? Не короната прави краля крал, а мечът. Направи Заполя пазач на портите си и му позволи да се украси с парче желязо на главата. В замяна поискай да ти плаща данък и да осигурява свободен достъп на твоите армии. Позволи му да се нарича крал, ако това е неговото желание. Докато за теб няма граници, ти ще си останеш негов господар.

— Не може да удържи армиите на Фредерик.

— Но може да пази границите, докато бъде събрана истинска армия, която да заслужава твоето внимание. Такава, че да предизвика дори самия Фредерик да се състезава с нея. А защо не и Карл?

Сюлейман впери поглед надолу, в тъмните води на Босфора; вятърът носеше бяла пяна по повърхността. На единия бряг лежеше Азия, на другия — Европа. Хълмът Сераглио винаги му напомняше за микрокосмоса на неговата империя; човек не можеше да гледа прекалено дълго към едната страна и да забрави за другата. Хурем беше права.

— Да бъде Заполя, тогава.

— Само ако господарят прецени, че съветът ми е правилен. Във всяко нещо се осланям на твоята мъдрост.

Сюлейман кимна, доволен от дипломатичността на Хурем. Да, тя наистина беше рядко съкровище!

 

 

Ески сарай

Ядяха агнешки кебап с кедрови ядки от сребърни шишове, пиеха ароматизирана розова вода от стъклени кани от Изник. След като гедичлийките отнесоха съдовете, двамата дълго седяха в мълчание.

— Обидила ли съм те с нещо, господарю? — попита Гюлбехар.

— Не — отвърна Сюлейман.

— От много месеци не си ме викал. Когато идваш тук, то е, за да видиш Мустафа.

— Не се осмелявай да ме разпитваш.

Гюлбехар провеси глава. Сюлейман изпита съжаление към нея, беше му добра съпруга. Единственото, което бе искала от него до този момент, бе венециански сатен или багдадска коприна, или пък гребен от черупката на костенурка. А беше му дала Мустафа.

Не беше имал намерение да я наранява по този начин. Но във всеки един миг я сравняваше с Хурем и нетърпението му нарастваше. Не можеше да се отпусне пред нея; съжалението и раздразнението му неумолимо прерастваха в гняв.

Той се изправи. Гюлбехар изненадано го погледна.

— Тръгваш ли си, господарю?

— Имам и други задължения.

— Хурем… — съкрушено промълви Гюлбехар.

Беше в пълен разрез с протокола, но Сюлейман предпочете да не обръща внимание.

— Госпожо — рече и се оттегли.

В Ески сарай винаги беше мрачно. Дори през лятото, по обедно време, слънцето не прогонваше сенките от безкрайните тъмни коридори и лабиринта от малки стаички и скрити дворчета. Конкубини с обкичени с кървави рубини коси и с тъмни бадемови очи, очертани с въглен, се появяваха като безплътни духове по затъмнените стълбища, незадоволени и забравени. Свят на прашни фенери, барокови огледала и красота, скрита под напластявана с вековете мръсотия.

Видът на двореца се беше отразил на настроението на Хурем. Тя си мислеше, че това бе нейното наследство, че ще остане заровена жива на това място. Това щеше да е наследството й от Сюлейман, ако той вземеше да умре в този момент.

Толкова далеч беше стигнала. Беше му родила синове и го беше оплела в мрежите си, помагайки му да забрави този прашен склад на красота. Не й беше лесно. Бременностите я бяха изтощили, но след всяко раждане тя се оставяше в ръцете на Муоми, подлагаше се на глад и поглъщаше безброй шишенца с отвратителни на вкус отвари, приготвени й от гедичлийките, за да възвърне фигурата си. Децата й сучеха от кърмачки, за да не пресушават нейните гърди.

И въпреки това всичките тези усилия можеха да се окажат напразни, всичко постигнато можеше да й бъде отнето за миг. Само една жена имаше всичко — включително власт над собствения си живот; не жената на султана, а неговата майка.

— Муоми! Муоми!

Гедичлийката веднага се появи.

— Господарке?

— Ела — каза Хурем и й направи знак да влезе.

Муоми падна на колене върху килима пред Хурем.

— Господарке? — повтори нацупено тя. Бялото на очите й сякаш светеше в мрака на стаята.

— Искам да направиш нещо.

— Някоя нова отвара ли, господарке?

Хурем бавно кимна.

— Искам да убиеш Мустафа.