Колин Фалконър
Харем (26)

25.

Сенките се бяха превърнали в приятели на Аббас. Цялата предишна вечер, както и през последвалия дълъг ден той се беше крил и беше кроял планове. С малкото пари, които му се намираха, бе платил за билети до Пескати — щяха да отпътуват с една малка галера със сутрешния прилив. Нямаше представа как щяха да се доберат оттам до Неапол, но бъдещето не го занимаваше. Най-важното в този момент, бе да се измъкнат от Венеция.

Лудовичи имаше любовница — дъщеря на беден банкер, който с готовност бе разменил едно гладно гърло за торба златни монети — и Аббас цял ден се бе крил в апартамента в Гуидека, който Лудовичи бе наел за метресата си. Вечерта, когато Лудовичи се прибра в апартамента, той разказа на приятеля си, че войниците на Махмуд цял ден са го търсили из града, преобръщайки с главата надолу всички кръчми.

— Какво си направил? — попита го Лудовичи ужасено.

— Не мога да ти кажа. Вече и без това си твърде въвлечен в събитията.

Лудовичи поклати глава.

— Играта става дяволски сериозна, Аббас. Предупредих те.

— Винаги съм бил дяволски сериозен, Лудовичи. Прекалено лековато се отнесе към целта ми. — Той се усмихна и кимна по посока на печалното тъмнокосо момиче, което ги наблюдаваше от другия край на стаята. — Струва ми се, че бедната девойка се притесни, че имаш намерение да си я поделиш с мен. Не се тревожи. Тази вечер ще си тръгна, без да докосвам къщата и любовницата ти.

Лудовичи не отвърна на усмивката му.

— Къде ще отидеш?

— Дори и на теб не мога да кажа. — Усмивката му помръкна и той прегърна приятеля си. — Благодаря ти. Ти си най-добрият приятел, който човек може да си пожелае.

Въпреки протестите на Аббас, Лудовичи напъха торбичка с жълтици в ръката му. Аббас не се дърпа много. Без тези пари той не можеше да си купи дори един хляб, когато стигнеха в Пескати.

Чу как големият часовник на площад „Сан Марко“ отмерва полунощ. Загърна се още по-плътно с наметката си, потръпнал от нощния хлад, и се огледа в тъмното. Дали щеше да дойде?

Гондолата бе завързана под моста. Аббас чуваше как водата нежно се плиска по корпуса й. Чу шум от стъпки по калдъръма, видя как една тъмна фигура, обвита в мантия с качулка, се появява от другата страна на моста. Сърцето на Аббас подскочи.

Джулия! Спусна се по моста да я посрещне. Тя също го видя и затича към него.

— Джулия! — промълви той.

Протегна ръце. Изведнъж до слуха му достигнаха и други звуци. По моста зад него се чуваха множество трополещи стъпки. А също и отсреща! Нощната полиция!

— Джулия, внимавай!

Посегна към нея и качулката се смъкна от главата й. Лунната светлина падна върху кривата усмивка на непознат мъж с брада.

— Не съм ли красавицата, която очакваш? — процеди мъжът. Аббас зърна блясъка на острие, почувства как то се забива между ребрата му. — Може да не съм твоята Джулия, но знам пътя до сърцето на един мъж.

Внезапно Аббас вдигна рязко коляно. Непознатият изквича като прасе в кланица и се сгъна на две, падайки в краката на младежа. Аббас изохка. Докато падаше, непознатият се бе облегнал на камата си и я бе забил още по-навътре.

Аббас отскочи назад и измъкна меча си, опитвайки се да различи врага в тъмнината. Колко души бяха? По стъпките прецени, че има още трима или четирима.

Обзет от ужас, той вдигна меча над главата си и замахна с всичка сила към фигурата в краката си. Почувства как острието се удря в кост. Мъжът изкрещя и последният му вик разкъса тишината.

Сенките внезапно оживяха. Аббас отстъпи назад, докато не усети твърдия камък на моста зад кръста си. Чу как гондолиерът — да бъде проклета подлата му душа! — подкарва гондолата надолу по канала. В същото време още две сенки се втурнаха по моста и лунната светлина ги превърна в мъже от плът и кръв.

За свое най-голямо разочарование Аббас установи, че те не са аматьори като колегата си, който продължаваше да стене и да се бори за живота си. Двамата нови нападатели се движеха в унисон, приближаваха го едновременно отляво и отдясно. Аббас замахна със сабята, но те не допуснаха грешката да се приближат твърде много до него. Аббас с ужас разбра, че изчакват нещо.

Обърна се наляво.

Долови още едно движение. В лунната светлина изникна нова сянка. Нещо тежко се стовари върху главата и раменете му и той инстинктивно протегна напред ръка, за да се предпази. Мрежа! Докато другите двама нападатели приближаваха, той упорито се опитваше да се освободи. Спъна се в агонизиращия човек и омота и него в мрежата. Усети нещо топло и лепкаво върху свободната си ръка, мъжът под него се замята и завика. Опита се да се изправи, но в паниката си само успя да се оплете още повече. Все още държеше камата си! Прониза го остра болка в лицето. Извърна се и чу нови викове.

Този път бяха неговите собствени.

Не помнеше откога беше буден. В трюма, където беше затворен, бе тъмно като катран, затова беше невъзможно да се каже кога бе дошъл в съзнание и кога поднесеният към лицето му горящ огън напълно го беше върнал към действителността. Единственото, което долавяше, бе смрадта, идваща от трюма, бавният плисък на вълните и нервното топуркане на плъховете.

Имаше и още нещо, една друга воня, която той си спомняше много добре от времето, когато се беше бил на бойното поле. Миризмата на трупове.

Които и да бяха похитителите му, изглежда нямаха намерение да го убиват. Защо го бяха довлекли в този вонящ трюм? Спомни си мрежата и агонията, която бе изживял, когато камата го бе прорязала. После трябва да го бяха пребили с тояги.

Опита се да помръдне, но ръцете и краката му бяха завързани. Изстена високо от болката и се опита да анализира положението. Бе очевидно какво се бе случило. Джулия не беше писала никакво писмо. Всичко бе внимателно заложен капан.

Гонзага!

Отвън се чуха стъпки, примесени с мъжки гласове. Вратата се отвори и една факла освети трюма.

Извърна лице, за да се предпази от внезапно бликналата светлина и погледът му попадна върху лицето на брадатия непознат от моста. Очите на мъжа го гледаха с хладно учудване, подобно на очите на мъртва риба. До Аббас лежеше и друг труп — на стара жена, облечена в черно. Гърлото й беше прерязано, а лицето й — черно от засъхналата по него кръв.

Някой се изсмя. Аббас се извърна, за да види похитителите си — брадати босоноги моряци, можеха да бъдат купени по всяко време на кея в Маргеро за няколко монети. Единият от тях — Аббас разпозна миризмата на евтино вино и пот, лъхаща от тялото му — се наведе над него и поднесе горящата факла към лицето му.

— Вече не изглеждаш толкова хубав — ухили се той. — Бартоломео те клъцна с камата си, преди да умре. Отнесе половината ти лице. Не че вече има някакво значение за теб.

Двамата зад гърба му се изсмяха. Онзи се наведе по-ниско. Аббас се опита да се отдръпне. Ужасът му беше толкова голям, че не можеше нито да приказва, нито да мисли. Струваше му се, че ще припадне.

— Виждаш ли дъртата до Бартоломео? Тя беше дуенята на Гонзага. Доста се съпротивлява. Не че й донесе някаква полза. Виждал ли си как се коли прасе? Е, така беше. — Той се ухили доволно. — Но тя беше по-голяма късметлийка от тебе. Ще ти се прииска да си бил на нейното място, преди да е изтекла нощта.

Аббас усети как единият от мъжете се зае да разкопчава брича му, докато другият разрязваше въжетата около глезените му. Хванаха го за коленете и започнаха да раздалечават краката му.

Той изпищя от ужас и зарита, за да се освободи. Но враговете му бяха силни. Първият извади нож. Аббас отново изкрещя. Съзнанието му угасваше постепенно, хващайки се за миниатюрни детайли… изгнилите зъби на мъжа… циреите по гърдите и гърба му… сивата коса на мъртвата дуеня в локва съсирена кръв… Той отново изкрещя, напрегна всеки мускул от тялото си срещу въжетата около китките си и срещу телата, здраво придържащи краката му. Сега разбра защо не го бяха убили на Понте Векио.

— Така значи, искаше да накараш дъщерята на синьор Гонзага да си поиграе с тези малки играчки, а? Е, може би ще ги дадем на синьор Гонзага, а той ще й ги предаде.

— НЕ-Е-Е-Е-Е!

Усети, че се подмокря. Мъжете се закискаха.

— Сбогувай се с тях, проклет мур — присмя му се мъжът. Острието проблесна на светлината и светът се превърна в горещ ад.

Млечно мраморна зора. Погребална процесия от гондоли, покрити с черно кадифе, се появи изпод Понте Молипо и прекоси Сака дела Мисерикордия, премина лагуната и се насочи към острова гробище Сан Микеле. Джулия ги гледа, докато не изчезнаха в прозрачната завеса на мъглата. Сякаш отнасяха душата й със себе си.

Днес щяха да я отведат в манастира в Бреша, където щеше да изчака завръщането на Серена и онова, което баща й наричаше „щастливото събитие на живота й — нейната сватба“.

Сякаш я погребваха жива.

Аббас, Аббас. Къде ли беше той в момента?