Колин Фалконър
Харем (25)

24.

„Скъпи Аббас,

Ще ме изпратят в манастира в Бреша до деня на сватбата ми. Времето е малко. Ако наистина ме обичаш, както твърдиш, ще ти се доверя. Мога да се измъкна още веднъж. Голямата врата, която гледа към канала, вече е завинаги заключена, но може да има и друг начин. Ако утре в полунощ ме чакаш на Понте Векио, ще дойда при теб. Ще отида, където ме отведеш. Животът ми е в твоите ръце.

Последната седмица беше истинско мъчение. Как ще живея без теб? По-скоро бих умряла, отколкото да загубя любовта ти. Дано часовете до утре вечерта се изнижат по-бързо!

Хиляди целувки:

Джулия“

Аббас прочете писмото още два пъти. Загризалото го леко съмнение бързо бе пометено от вълната на радостна възбуда, която го завладя. Тя искаше да отиде с него!

Лудовичи го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.

— Какво пише? — изсъска той.

Аббас внимателно скъса листа на две и поднесе половинките към пламъка на свещта. Жълтият огън ги поде, над тях се изви гъста спирала от черен дим. Аббас не каза нищо, докато пламъците не докоснаха пръстите му и посланието не се превърна в пепел.

— Нищо — отвърна накрая.

Въведоха Аббас в заседателната зала на Министерството на войната, Savio alia Scriittura. Баща му вдигна поглед от картата, разпъната на масата пред него, и отпрати двамата помощник — генерали. После продължи да проучва картата, изобразяваща полуострова и заобикалящите го османски територии, като вдигна поглед само веднъж изпод гъстите рошави вежди.

— Какво толкова спешно се е случило, че ме безпокоиш тук?

— Извинявай, татко.

— Е?

— Трябват ми пари.

— Нима заплатата ти като офицер от моята армия не ти е достатъчна? Аббас дълбоко пое дъх. През целия си живот се беше страхувал от баща си. Струваше му се, че Пророкът трябва да е приличал поне малко на баща му — строг, смел и горд, величествен и физически, и като присъствие. Аббас не помнеше майка си — тя беше конкубина от харема на Махмуд, преди той да се прехвърли във Венеция — и баща му се бе превърнал във всичко за него: баща и учител, господар и душеприказчик, наставник и изповедник. Сега той се изправяше не само срещу мъжа Махмуд, но срещу цялото си възпитание. За пръв път тръгваше срещу желанията на баща си.

— Трябва да замина.

Вниманието на Махмуд се прехвърли от картата върху сина му.

— Защо ти е да напускаш Венеция?

— Имам намерение да се оженя за Джулия Гонзага.

Махмуд се изправи, пъхна палци в широкия кожен колан с голяма сребърна катарама на кръста. Заобиколи голямата дъбова маса и приближи към Аббас. Начинът, по който баща му се движеше, напомняше на Аббас за огромната кафява мечка, която веднъж беше видял в горите край Белуно: бавна, мощна и заплашителна. В онзи случай обаче Аббас имаше зад гърба си десетима въоръжени стрелци. Прииска му се сега отново да са тук.

Махмуд внимателно го огледа.

— Казах ти. Невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещах се с нея, тайно. Планираме да избягаме.

Махмуд протегна ръка, за да се подпре на голямата маса.

— Ти, малък глупако! — Въздъхна тежко и простена.

— Обичам я.

— Какво общо има любовта? Сложил си главите и на двама ни на дръвника!

— Ще отида във Ферара. Взел съм на два пъти участие в кампаниите ни срещу османците, а твоето име е известно из целия полуостров. Ще ме вземат във всяка армия. Веднъж сторено, Гонзага ще се принуди да го приеме. Една година, може би две — и пак ще се върна във Венеция.

Махмуд поклати глава.

— Изобретателността ти далеч надхвърля възможностите ти да разсъждаваш реално. Не знам как си успявал да мамиш Гонзага досега, но не мисля, че той ще ти прости. Нито пък аз.

— Щом се оженим, какво може да стори?

— Някой друг знае ли за това?

Аббас поклати отрицателно глава. Не, дори Лудовичи не знаеше. Беше направил толкова много за него, не би застрашил по никакъв начин бъдещето на приятеля си.

— Никой.

— Добре.

Ударът беше толкова внезапен, толкова неочакван, че накара Аббас да подскочи. Изведнъж се намери паднал по гръб на земята, забит поглед в сводестия таван, а главата му тежеше като камък. Ушите му пищяха, в устата си усети вкуса на собствената си кръв.

Махмуд с лекота го вдигна от пода и го притисна към стената.

— Чуй ме сега! Обичам те и няма да позволя да съсипеш живота си — нито пък моя — само заради някакво си младежко увлечение! Купи си метреса, щом толкова искаш, но остави Джулия Гонзага на мира! Разбираш ли ме!

Аббас залитна напред и опря чело в рамото на баща си. Затвори очи. Гадеше му се. Когато ефектът от удара попремина, усети, че хватката на баща му е отслабнала.

— Довиждане — прошепна младежът и се отскубна. Преди Махмуд да успее да го спре, той се втурна навън и изчезна.

Според законите никой благородник нямаше право да разговаря на четири очи с капитан-генерала на армията. Заплахата от конспирация беше постоянна и Съветът на десетте бдеше да не би някой да се опита да използва армията за свои собствени цели, както бе сторил Сфорца в Милано. Така че Махмуд беше следван навсякъде от двама сенатори. Те бяха до него и сега, когато Махмуд се втурна в частните покои на Антонио Гонзага.

Гонзага седеше в отдалечения край на стаята, зад гърба му се виждаха витражите на прозорците. Куполът на Сан Джовани Кризостомо блестеше на фона на бледоморавото небе.

— Достопочтени синьоре — измърмори под носа си Махмуд и се наведе да целуне ръкава на робата на Гонзага.

— Казаха ми, че си искал да ме видиш по някакъв въпрос от неотложна важност — рече Гонзага, без да отмества поглед от двамата придружители на капитан-генерала. — Предполагам, че става дума за лични, а не държавни дела?

Махмуд се изправи, като отбягваше да срещне очите на Гонзага. Той засрамено запристъпя от крак на крак. Предпочиташе да може да обсъди въпроса насаме с Гонзага, но това можеше да се окаже дори по-опасно от затруднението, в което се намираше в момента.

— Изключително деликатен въпрос, синьоре.

— Има ли нещо общо с дъщеря ми?

Облекчение — примесено с малко страх, както със задоволство забеляза Гонзага, — се изписа по лицето на мура.

— Да, синьоре. Значи имате някаква представа какво съм дошъл да ви кажа?

Гонзага разбра, че в момента най-важно бе да се действа предпазливо. Трябваше да държи под контрол както езика на този мур, така и своя собствен. Двамата придружаващи сенатори почти бяха почнали да се облизват в очакване на скандала.

— Всичко, което знам, е, че Лучия Гамбето е била достатъчно глупава да си позволи да предава писма между дъщеря ми и нейния доведен брат Лудовичи. — Махмуд понечи да възрази, но изражението на Гонзага го възпря. Забеляза го как хвърля бърз поглед към двамата сенатори и веднага разбра.

— Имам основания да подозирам, че е планирана… среща — отвърна Махмуд.

— Аз чух същото — кимна Гонзага. — Разбира се, никога няма да допуснем подобна проява на неблагоразумие. — Проклето момче, изруга наум Гонзага. Не беше допускал, че Аббас ще сподели проблема с баща си. Сега трябваше да измисли друг начин. Освен ако…

— Изпитвам огромно облекчение, че сте толкова добре информиран — каза Махмуд. — Чувствах, че е мой дълг да ви предупредя.

— Имате моите благодарности, генерале. Мога ли да знам откъде сте получил информацията? От сина си, може би?

Махмуд се поколеба. Сега, след като се очертаваше начин да се избегне скандалът, вече не беше необходимо да разкрива пред Гонзага — нито пред двамата сенатори — факта, че не е виждал сина си от предишната вечер.

— Неговият дълг е към Венеция. Както и моят, синьоре.

— Тогава ще му предадете моите благодарности, генерале. Уверявам ви, че няма да позволя името Гонзага да бъде опетнено.

Махмуд се поклони и се оттегли. На излизане от двореца се опита да потисне съмненията, които го бяха нападнали. Какво го караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин е бил манипулиран? Е, достатъчно бе, че предупреди Гонзага. Сега поне нямаше начин животът на сина му — както и неговият собствен — да бъде съсипан от нещо, което лесно би могло да бъде закупено за няколко монети навсякъде из Републиката.