Колин Фалконър
Харем (23)

22.

Отметна качулката на наметалото си умишлено бавно, наслаждавайки се на усещането за власт, което този жест винаги й даваше. Беше завладяна от емоциите, които видът й изглежда събуждаше у него. Беше проява на суета, съзнаваше го. Дяволски порок.

„Дево Марийо, прости ми, но ми харесва!“, помоли се наум тя.

Никога не бе възнамерявала да го срещне отново. Но всеки следобед от първата им среща насам гондолата неизменно се появяваше пред стъпалата на двореца и изкушението беше твърде силно. Тя просто искаше още веднъж да види онзи особен израз в очите му, щеше й се да изпита отново дори тръпката на страха. Просто искаше да се чувства жива.

След втория път вече й беше по-лесно. Колко пъти вече се бяха срещали така? Шест или повече? Това беше нейната едничка скъпоценна тайна. За пръв път през живота си имаше някаква власт. Баща й и синьора Кавалканти вече не я контролираха напълно.

Суетност, страх, власт. Може би точно тези неща придаваха смисъл на живота.

„Дево Марийо, прости ми.“

— Джулия — прошепна Аббас.

— Само за няколко минути — каза му тя. Казваше тези думи всеки път, като някакъв ритуал, като пул, който подхвърляше в играта на комар със съдбата. Кой би могъл да я заклейми само заради няколко минути?

Той протегна ръка с обърната нагоре длан към нея. Последните два пъти му беше позволила да я докосне. Това бе техният сигнал. Тя му подаде ръката си и му позволи да я задържи в своята. Той я обгърна в дланта си, сякаш беше дребна ранена птичка.

— Обичам те, Джулия.

— Невъзможно е… трябва да престанем.

— Сега вече не мога да спра. Дори да ме захвърлят сред всичките огньове на ада, пак ще съм по-добре, отколкото сега.

— Престани — промълви тя, но й се щеше той да продължи. Питаше се дали би могла да живее повече без това; страстта на Аббас, начинът, по който я караше да се чувства — сякаш беше най-важната и най-красивата жена на света. Как би могла да се върне към прозореца и да продължи да наблюдава света през него?

— Ще престана само когато ме закопаят в земята.

— Аббас, ще се омъжвам…

— Ела с мен. Мога да уредя да се качим на някой кораб.

Джулия го изгледа, едновременно ужасена и очарована.

— Можем да отидем в Испания. Там ще сме в безопасност, далеч от баща ти. Моят баща ще ни даде пари…

— Не…

Той така силно стисна ръката й, че чак я заболя.

— Какво друго ни остава?

— Върни ме обратно.

— Какво друго остана и за двама ни?

Прав беше. Беше й лесно да си представя, че играта ще продължава до безкрай. Но през есента щяха да я затворят в друг дворец, пред друг прозорец. Със старец, мрачен и посивял като баща й. Тази мисъл я караше да потръпва. Но да избяга, да напусне Венеция… Нейният хладен, тъмен свят беше колкото убежище, толкова и затвор. Аббас сякаш я беше поканил да скочи в пропаст заедно с него. Умът й трескаво работеше, мислите се блъскаха една в друга и тя знаеше, че повече не можеше да си вярва.

— Върни ме.

— Моля те, Джулия. От мига, в който те видях в църквата, разбрах, че съм свързан с теб. Ще направя всичко, всичко. По-скоро ще умра, отколкото да се откажа от теб.

Той наистина го мислеше. За първи път Джулия си даде сметка, че това не е игра. Аббас не падаше по-долу от баща й — вярваше в онова, което казваше. Нямаше да се спре пред нищо. Беше ужасена, но и въодушевена.

— Моля те, върни ме обратно. — Вече го умоляваше.

— Кажи ми, че ще дойдеш с мен.

— Не мога.

— Трябва. — Наведе се към нея. Всеки момент щеше да я целуне, помисли си Джулия и затрепери. Искаше й се да му изкрещи, че не бива да го прави. Че Бог ще ги накаже за този грях! Че нещата отиват прекалено далеч! Но вместо това затвори очи и остана неподвижна, вдишвайки интригуващия аромат на друго тяло близо до нейното. Устните му нежно я погалиха, после Аббас се отдръпна.

— Ела с мен — повтори. Тя отвори очи. Той я гледаше с онзи свой кехлибарен, загадъчен, настойчив поглед. Сякаш отговорът й беше изписан върху лицето й. Ами ако вече никой никога не я погледнеше по този начин? Подобна перспектива й се стори непоносима.

— Трябва да се върна обратно.

Когато стигнаха до двореца, тя изкачи стълбите в транс. Не забеляза ухиленото лице на гондолиера, не чу скърцането на вратата. Бягството й се стори повече ужасяващо, отколкото спасително.

— Значи ме предаде!

„Марийо, майко Божия!“ Тя вдигна поглед. Когато очите й привикнаха с мрака, забеляза две пламтящи очи, впити в нея.

— Синьора Кавалканти!

Страхът й почти веднага отстъпи място на неочакван прилив на гняв. Това не беше убежище. Тук тя беше затворничка. Със същия успех биха могли да я приковат и към стената.

Когато приближи до стълбите, забеляза, че в очите на дуенята грееше триумф.

— Какво правеше?

Джулия се извърна и отвори широко вратата. Чу гневния вой на синьора Кавалканти, заглушен от тряскането на тежката врата. Джулия хукна обратно към канала, но гондолата вече се беше отдалечила. Понечи да извика, но чу стъпките на дуенята по каменните плочи зад нея. Извикаше ли името му, все едно, че го предаваше.

Ръцете на старата жена вече бяха на раменете й, влачеха я обратно към вратата. Джулия изпищя от гняв и ярост, но не беше сигурна дали Аббас я е чул, или е видял случилото се.

Антонио Гонзага бе облечен в пурпурна роба, която го отличаваше от останалите и даваше да се разбере, че е човек с висок ранг, сенатор. Стоеше пред прозореца, опрял стиснатите си в юмруци ръце на рамката, а погледът му се рееше от покривите на дворците към камбанарията на „Сан Марко“. Зад нея се намираше дворецът на дука. Какво щяха да кажат за него, ако новината за този скандал някога се разчуеше? Какво щеше да стане със съюза му със Серена?

Неговата дъщеря! Да се държи като най-обикновена проститутка! Идеше му да й пререже гърлото.

— Кое е това момче? — изръмжа той.

Джулия сведе поглед и се опита да овладее треперещите си колене. Не би могла да му отговори, даже и да искаше. Никога и никъде не беше виждала подобен гняв.

— Попитах КОЕ Е ТОВА МОМЧЕ? — изкрещя отново той.

Джулия усещаше погледа на синьора Кавалканти; очите на дуенята блестяха със садистично задоволство. Момичето не каза нищо. Нямаше да издаде Аббас. Поне това можеше да направи.

Ударът напълно я изненада. Запрати я на земята и в продължение на няколко минути тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Когато най-сетне замайването отмина, тя забеляза сенатора, застанал над нея с разкрачени крака и стиснати юмруци.

— Ще ми кажеш кой е.

— Никога — чу се да прошепва.

Тази неочаквана проява на твърдост у собствената му дъщеря още повече разпали гнева му. Той силно изръмжа и я сграбчи за косата, после я разтърси, подобно на кученце, и я повлече по мраморните плочи. Засипваше я с ругатни, които Джулия беше чувала само по пазарите. Когато най-сетне я пусна, между пръстите му се виждаха снопчета синьо-черни коси.

Джулия закри главата си с ръце, за да се предпази, и ридаейки, се сви на топка върху пода.

Когато отвори очи, видя, че дори старата синьора Кавалканти изглеждаше шокирана.

— Ще ми кажеш името му.

Джулия не можеше да проговори. Ужасът бе стегнал гърлото й. Отново изпищя, когато Гонзага я дръпна, за да я изправи на крака. Пръстите му раздраха бухналите ръкави на роклята й. Той я заудря по главата с пестник, докато тя се извиваше и се опитваше да избегне ударите му. Внезапно я пусна и тя тежко се свлече на пода.

Разбра, че тази вечер не можеше да очаква проява на здрав разум у нея.

— Покрий се, курво — изсъска й той. Беше разкъсал роклята й на рамото, разкривайки едната й гърда. Джулия се опита да се прикрие с парчетата плат, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.

— Заведете я в стаята й — нареди Гонзага на дуенята. — После се върнете тук. Искам да говоря с вас.

Никога синьора Кавалканти не се беше чувствала толкова уплашена. Винаги бе почитала негово превъзходителство заради строгостта му, но сцената, на която току-що беше станала свидетелка, я беше потресла. Едно беше справедлив съдия да произнася присъда, съвсем друго — сам да застане зад колелото за мъчения.

Когато отново влезе в кабинета, Гонзага вече се беше овладял. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце в скута си, а лицето му бе намръщено. Само изхвръкналата изпод баретата му коса подсказваше за сцената на насилие, която се беше разиграла преди малко.

— Дъщеря ми е ужасно упорита — рече той.

Синьора Кавалканти не знаеше какво да отговори.

— Възможно ли е да не съзнава напълно степента на вредата, която ми е нанесла? — попита Гонзага.

— Подробно съм я инструктирала относно дълга й към Републиката и Бог — отвърна бързо дуенята.

— Може би. — Гонзага остави думата да увисне във въздуха като неясна заплаха. — Но защо тогава ми се противопоставя?

Дуенята разбра, че е изправена на съд. Но какво можеше да каже в своя защита? Може би щеше да е по-добре, ако беше запазила разкритието си за самата себе си. Е, вече беше прекалено късно.

— От това изникват много въпроси — продължи сенаторът, — като например как са се уреждали тези срещи?

Синьора Кавалканти едва се въздържа да не каже, че не знае. Това би било все едно да признае вината си. Сега си даваше сметка, че трябваше да обмисли действията си по-добре.

— Ще разбера — отвърна.

— Надявам се, синьора Кавалканти. Всъщност, разчитам на това.

Гонзага се усмихна. На дуенята не и харесваше, когато негово превъзходителство се усмихваше по този начин. Не вещаеше нищо добро.