Колин Фалконър
Харем (20)

19.

Момичето вонеше на вино и пот. Свлече се с кикот в скута на Лудовичи. Той през смях плъзна ръце в пазвата й и измъкна навън едната й гърда, задържа я в ръка, сякаш беше скъпа ваза, която показваше на гост. Беше доста тежка и бяла, а зърното й, забеляза Аббас, бе зачервено.

— Гледай сега, Аббас! От какво се разстройваш толкова? Виж, без дрехи всички са еднакви!

Жената изписка и игриво плесна Лудовичи по главата. Придърпа корсажа си нагоре с престорена скромност.

— Прилича на довлечен до брега кит — отвратено рече Аббас.

Смехът на проститутката замря в гърлото й. Тя се втренчи в Аббас с лице, изкривено от гняв и обида.

— Bastardo! — напсува го тя. — Езичник! Предполагам, че по-скоро би се любил с камила!

Тя оскърбено им обърна гръб. Лудовичи продължаваше да се смее. Взе бокала пред себе си и за пореден път отпи от гъстото вино, разливайки част от него върху бялата си риза — сякаш гърдите му се опръскаха с кръв.

Аббас се огледа наоколо. Кръчмата бе пълна с народ, повечето от посетителите бяха млади синове на благородници заедно с проститутките си. Огромно разнообразие от цветове. В стриктно контролираното общество на Ла Серенисима, както беше позната Венеция на своите граждани, само работниците и проститутките можеха да се обличат така, както си искаха; съпругите и дъщерите на патрициите винаги носеха черно. Косите на младите благородници обаче стигаха до раменете, ризите им обикновено биваха отворени отпред, а баретите им блестяха от скъпоценни камъни.

Кръчмата миришеше на вкиснало вино и парфюм. Отзад се носеше още по-неприятен мирис — на урина.

— Не вземай живота толкова насериозно — говореше му Лудовичи. — Един мъж има нужда единствено от дупка, в която да пошава. Кого го е грижа чия е?

Аббас поклати глава. Приятелят му беше пиян.

— Щом има значение за един Гонзага, може да има значение и за мен.

— Никога преди не си бил толкова придирчив. — Лудовичи му се ухили. Червеното вино бе оцветило зъбете му. Изглеждаше отчайващо млад. Макар че всъщност беше по-голям от Аббас.

— Може би вече съм поумнял — отвърна Аббас. Вярно беше. Бе плащал за услугите и фалшивата любов на проститутките, но онова, което получаваше, нямаше нищо общо с любовта, за която пееха трубадурите. Някои от тези уличници го караха да им плаща повече, защото беше мур; други искаха по-малко, водени от любопитството си. Всички бяха много пияни, много вулгарни, или — да му прости Господ! — много стари.

— Един мъж има нужда от това — беше му казал веднъж Лудовичи. — То е като да се изсереш както трябва. Само дето е доста по-скъпо.

Аббас се изправи, отвратен от спомените, раздразнен от миризмата и смеха на приятеля си. Задърпа Лудовичи от мястото му.

— Ставай да си вървим!

Лудовичи шумно протестираше, докато Аббас го влачеше към изхода. Вокалът му издрънча върху пода, вратата се захлопна.

Аббас подпря приятеля си на стената на кръчмата, стисна предната част на ризата му, за да го задържи изправен. Фината материя бе просмукана от вино.

— Чуй ме — прошепна Аббас. — Трябва да ми помогнеш.

Лудовичи се опита да фокусира погледа си, изненадан от внезапната настойчивост в гласа на приятеля му.

— За какво да ти помогна?

— За Джулия. Можеш ли да уредиш да й предадат едно писмо?

— Tu sei pazzo!

— Може и да съм. Ще го направиш ли?

— Моля те, Аббас… Гонзага ще те убие!

— Хич не ме е грижа за Гонзага! Искам да се срещна с нея. Само веднъж.

— За Бога…

— Каза, че Джулия е братовчедка на Лучия…

— Това нищо не променя…

— Може да предаде едно писмо от мен.

Раменете на Лудовичи уморено увиснаха. Беше безполезно да спори с Аббас, щом веднъж си наумеше нещо.

— Ще я попитам.

Аббас се усмихна и го удари приятелски по рамото.

— Ще стане, Лудовичи, ще видиш!

Лудовичи сякаш внезапно изтрезня и потръпна.

— Много е опасно, Аббас.

— Опасността дава смисъл на живота.

— Но може и да доведе до неговия край. Не го прави. Ако се срещнеш с нея — което е невъзможно, Аббас, тъй като тя не излиза никъде без придружител, — ще се окажеш в смъртна опасност. Не можеш така лесно да си играеш с честта на човек като Гонзага.

Аббас се извърна. Светлината на луната продаваше някаква особена решителност на погледа му.

— Аз също имам чест, Лудовичи! Баща ми може и да е щастлив да бъде военното куче на дожа, но аз смятам да бъда себе си!

Мили Боже, помисли си Лудовичи. Любов и бунтарско настроение. Взривоопасна смес. Достатъчна, за да лиши човек от здравия му разум.

— Не го прави — прошепна той.

— Още тази вечер ще напиша писмото! — Аббас преметна ръка през раменете на приятеля си и го поведе към Пиаца Сан Марко. През целия път Лудовичи се проклинаше наум заради глупостта си, че спомена за връзката на Лучия с Джулия.

От това нямаше да излезе нищо добро. Знаеше го.

Едно въже с окачени на него прани дрехи танцуваше пред гълъбовосивата стена. От другата страна на канала някаква стара дуеня се навеждаше от прозореца, за да издърпа пълната с провизии кошница от минаващата гондола. Отразената от водите на канала светлина хвърляше пъстри сенки върху фасадите на дворците.

Джулия бе опънала дантелата, която плетеше, върху коленете си, наслаждавайки се на топлината на слънцето. Лучия седеше до нея и тихичко и редеше клюките, които бе научила от брат си. Лучия често посещаваше братовчедка си през лятото — придружена от своята дуеня, естествено, — за да поклюкарстват, докато се занимават с ръкоделието си. Тези посещения бяха огромно облекчение и за двете, откъсваше ги от почти монашеското уединение на ежедневието им.

— Чувам, че ще те омъжват — каза Лучия. Тя беше тъмнокоса, набита девойка с тъмен мъх над горната устна. По-големият й брат, Лудовичи, беше светъл и дори още не му беше поникнала брада.

Животът не е честен, мислеше си Джулия. Тя хвърли бърз поглед към синьора Кавалканти. Дуенята й се ухили триумфално.

— Да — отвърна Джулия. — През есента.

— Хубав ли е?

— Само съм чувала баща ми да говори за него. — Джулия се престори, че оглежда дантелата в скута си. — Той също е член на Съвета на десетте. Жена му починала преди три години.

С крайчеца на окото си забеляза разочарованието — дали не беше пък ужас? — по лицето на Лучия. Братовчедка й се приведе напред.

— На колко години е?

— Кара шейсет. Но това не значи, че не може да е хубав. — Направи усилие да овладее треперещия си глас. Каква половинка само й беше избрал баща й! Устната й затрептя от гняв и самосъжаление. Е, той поне изглеждаше доволен от избора си.

— Как се казва?

— Серена. Не ме питай за малкото му име, не си го спомням.

Синьора Кавалканти я изгледа остро — беше доловила лошото й настроение. Джулия сведе очи.

— Виждала съм го — каза Лучия. — Много е… важна личност е.

Прилича на сбръчкано листо, помисли си Лучия. Колко подходящо бяха избрали да вдигнат сватбата през есента. Стига годеникът да оживееше дотогава. Той изглеждаше така, сякаш всичките му жизнени сокове бяха изчерпани. Едва потисна смеха си. Бедната Джулия!

Потънаха в мълчание. Синьора Кавалканти остави бродерията си и разтърка очи.

— Мисля, че ще отида да си почина малко — каза тя и влезе вътре. Джулия я чу как дръпва завесите на спалнята си на горния етаж.

Лучия изчака и нейната дуеня да ги остави насаме за момент, после бръкна в гънките на вестурата си и извади някакво писмо, запечатано с червен восък. Хвърли го в скута на Джулия, сякаш беше горещ картоф.

— Какво е това? — Джулия удивено ахна.

— Писмо — прошепна Лучия и бързо погледна към отворената врата, водеща към вътрешността на къщата. — Бързо, отвори го!

— От кого е?

— Имаш таен обожател!

Джулия си представи, че именно така би се почувствала, ако внезапно паднеше в канала. Пълна изненада, срам, студ. Тя задържа плика в ръката си. Върху него с черно мастило бе написана една-единствена дума: „Джулия“. Преглътна мъчително.

— Е, хайде, отвори го, де!

Лицето на Лучия беше цялото озарено от ентусиазма и любопитството на малко дете. Джулия побърза да послуша съвета и.

„Обичам те. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Трябва да се срещна с теб. Готов съм да се изправя срещу всякакви опасности. Само ми кажи, че има смисъл.“

Джулия препрочиташе тези думи отново и отново. Ръката й трепереше.

— Какво пише? — нетърпеливо прошепна Лучия.

— От кого е? — повтори въпроса си Джулия.

— Не знам. От един приятел на брат ми.

— Кой?

— Не ми каза. Само ме помоли да ти го предам. Покажи ми го!

Лучия се опита да надникне в писмото, но Джулия гневно го издърпа от ръцете й, сгъна го и го пъхна в пазвата на дрехата си. Там поне щеше да е на сигурно място, далеч от погледа на синьора Кавалканти. Накъса плика на малки парченца и ги хвърли през балкона в канала.

— Защо този приятел на брат ти ми праща писма? Нима иска да ме опозори?

— Лудовичи каза, че това бил единственият начин.

— Единственият начин за какво?

— Не знам. Единственият начин ти и той да се срещнете, предполагам. — Тя хвана ръката на братовчедката си. — Какво ти пише? — пак попита тя, наслаждавайки се на зараждащата се интрига.

Джулия се опита да се контролира. Страните й горяха. Чувстваше се едновременно ужасена и радостна: ужасена, защото можеше да си представи последствията, ако баща й разбереше; зарадвана, заради внезапната и неочаквана романтика в живота й.

Беше поразена и от собствената си реакция: почти веднага мозъкът й се беше заел да крои планове. Една част от нея крещеше безмълвно: „Това е лудост! Неминуемо ще бъдеш разкрита! Ще опозориш името на семейството си и душата ти ще бъде обречена на вечни мъки!“

Другата част от нея се питаше кое наказание би било по-ужасно от наказанието да има подобен баща.

Не, наистина беше невъзможно. Да се срещне с някакъв напълно непознат мъж, без да му бъде представена, без придружители. Трябваше да изгори писмото. Ако авторът на писмото бе подходящ кандидат за нея, той би трябвало да си уреди среща чрез баща й. Който и да беше този младеж, той очевидно не принадлежеше към прослойката на управниците, нито пък беше член на някое значимо благородно семейство.

И въпреки това.

— Какво ще правиш? — попита я Лучия.

— Моята дуеня спи всеки следобед — между три и пет часа. По това време чета Библията в моята спалня. Кажи на брат си… — Отново се помъчи да преглътне. — Кажи на брат си, че този негов приятел трябва да уреди една гондола, която да чака на канала по това време. Ако се появи по-рано или по-късно, няма да сляза и нека въпросният приятел да не ме притеснява повече.

Лучия се втренчи в нея с благоговение и изненада.

— Значи ще се срещнеш с него… без твоята дуеня? И без знанието на баща ти?

— Да — отвърна Джулия. — Не ме е грижа, че мога да бъда осъдена. — Помисли си за предстоящата си женитба с един шейсетгодишен старец сенатор. — И без това вече съм осъдена… нали така?