Колин Фалконър
Харем (19)

18.

Венеция, 1528

Тя беше някакво видение в черно кадифе, тъмен ангел с коса, черна и лъскава като въглен, с очи като две късчета тюркоаз. Имаше високи патрициански скули, пълни устни, червени и влажни — сякаш бяха разкървавени. Корсажът на вестурата й беше с дълбоко изрязано деколте, каквато бе модата, кожата на раменете и гърдите й беше гладка като слонова кост, а златното кръстче на шията й — той си представяше топлия й пулс — сякаш го укоряваше.

Два пъти забранена.

Пиацата беше шумна, пълна с хора; носеха се виковете на соколарите, ругатните на играещите комар моряци и пеенето в аркадите, рязкото стакато на арменци и далматинци, хармоничната мелодия на венецианци.

Но Аббас не забелязваше никого. Той я наблюдаваше как се изкачва по стъпалата на църквата. Вървеше с някаква неестествена грация, погледът й бе забит в земята; вдигна очи само веднъж и Аббас почувства как сякаш нещо го удари силно в гърдите. Устните й леко се разтвориха, достатъчно, за да му дадат да разбере, че го е забелязала. Не можеше да диша. Тя беше най-прекрасната жена, която беше виждал през целия си живот. Искаше му се да изтича напред, да я хване за ръката и да избяга с нея от пиацата.

Старата вещица, която я придружаваше, го изгледа смразяващо и надменно, докато двете с повереницата й изкачваха стълбите на църквата „Санта Мария деи Мираколи“. После изчезнаха вътре.

— Видя ли я? — прошепна той.

— Разбира се, че я видях — отвърна Лудовичи. — Това е Джулия Гонзага.

— Познаваш ли я?

— Доведената ми сестра я познава. Тя е нейна братовчедка.

— Нейна братовчедка? — Аббас сграбчи сайона на Лудовичи — модерна широка, набрана риза — и го задърпа към стъпалата.

— Какво правиш?

— Искам да я видя.

— Tu sei pazzo — Ти си луд!

— Хайде!

Лудовичи хвана приятеля си за ръката.

— Знаеш ли кой е баща й? Антонио Гонзага — той е consigliatore, съветник!

— Не ме е грижа!

— Не те е грижа? — Лудовичи бе разтревожен, но не и изненадан от реакцията на приятеля си. Аббас бе един от най-страстните и твърдоглави младежи, които познаваше. Безразсъден, така го бе нарекъл бащата на Лудовичи. В онова, което бе негов недостатък, се коренеше и неговият чар. Може би всичко се дължеше на кръвта му, реши Лудовичи. Един мур винаги си остава мур. Но този път нямаше да допусне да се излага. Цялата тази работа наистина беше опасна.

— Просто искам да погледна.

— От теб не се очаква да гледаш! Тя е Гонзага!

— Тогава остани тук — рече Аббас, издърпа се от хватката на приятеля си и хукна нагоре по стълбите. Лудовичи се поколеба. Да върви по дяволите! Corpo di Dio! Това беше неговото погребение. Той понечи да се отдалечи, но също се втурна по стълбите.

Изпитите навъсени лица на светците гледаха от богато позлатения купол на църквата. Една статуя на Санта Клара се мръщеше от постамента си върху хладните стени от сив и розов мрамор. Херувимчета и морски чудовища подскачаха върху пиластрите на изящните колони.

В църквата беше тъмно и хладно след топлината на пиацата. От витражите над апсидата струеше светлина — сякаш два гигантски пръста сочеха към двете фигури, коленичили на пода пред олтара. Аббас усети как го осенява мрачно предчувствие. Мраморните образи на свети Франциск и архангел Гавраил го гледаха строго от нишите си, сякаш го обвиняваха, задето си е позволил повече от допустимото. Струваше му се, че всеки момент внезапно ще оживеят и ще скочат, за да се изправят срещу натрапника.

Това са само парчета мрамор, напомни си той. Нямат никаква сила. Но светостта на тези образи подсили предупреждението на Лудовичи. Това беше един нов свят, който не разбираше напълно.

Усети някаква ръка върху дясното си рамо. За малко да извика.

— Лудовичи!

— Да не си помисли, че е Гонзага?

Аббас хвърли поглед към статуята на архангела.

— Помислих си, че е някой малко по-прославен от него — отвърна Аббас и се усмихна на объркването на приятеля си. Отново се обърна към двете тъмни фигури пред олтара. — Тя е най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Тя не е за теб, Аббас.

— Може би.

— Може би! Със същия успех можеш да посегнеш и към луната, Аббас!

Старата жена, която придружаваше Джулия, чу гласовете им и вдигна глава. Аббас и Лудовичи се скриха зад колоната. Младият мур опря пръст до устните си. Трябваше да изчакат.

Но когато погледнаха отново, двете жени си бяха отишли. Той се обърна към главния кораб на църквата и видя старицата да побутва момичето надолу към изхода. Девойката погледна назад и за момент върху лицето й падна поток от жълта светлина, проникваща през големите врати. После дуенята я издърпа навън.

— Tu sei pazzo! — изсъска Лудовичи.

— Отгледан съм като мур и мюсюлманин. В пустинята. И въпреки това съм принуден да живея в една християнска република насред водата! — Аббас широко се усмихна. — Ако ти беше на мое място, предполагам, че и ти щеше да си малко луд!

Махмуд стоеше на балкона на своя палацио, опрял ръце на балюстрадата, и наблюдаваше залеза през розовия воал над заснежените върхове на Кадор и завесата от разцъфнали облаци на запад. Гондолите, галерите и далечните острови се губеха на фона на седефената сивота на лагуната. Тази гледка винаги го вълнуваше — едно пристанище, достойно за най-великата република в цялото Средиземноморие. Понякога дори забравяше, че това не е земята, на която се беше родил, че бе просто един платен наемник. Но такава беше действителността — урок, който синът му трябваше да научи.

— Невъзможно е! — изръмжа той.

— Трябва да се срещна с нея — настоя Аббас.

— От колко време живеем сред тези хора? Шест години? И въпреки това си пропуснал да разбереш най-важното нещо за тях!

— Можем да защитаваме живота им, но не и да се женим за дъщерите им.

Махмуд се наклони към сина си, тялото му се беше стегнало от гняв. Аббас почувства как решителността му отслабва. Не беше лесно да се опълчи срещу баща си. Капитан-генералът на Републиката беше едър като мечка, раменете му опъваха до скъсване копринения му жакет, голямата къдрава брада допълваше свирепостта му. Когато беше ядосан, както в момента, очите му блестяха върху тъмното лице като лампи.

— Имаме причини да сме тук — рече Махмуд. — Всяко нещо си има причина. — Причината, разбира се, беше, че дожът никога не поверяваше командването на армията си на своите благородници, тъй като всеки един от тях се страхуваше — и с основание, — че това може да се обърне срещу него. Всъщност капитан-генералът рядко биваше италианец и често дори не беше християнин.

Самият Махмуд имаше брат, който беше принц в Барбари и би спал много по-спокойно, ако Махмуд беше мъртъв. Да, за всяко нещо си имаше причина.

— Отнасят се с нас като с боклуци — каза Аббас.

— Благородниците се отнасят така с всички, не само с нас. Нямат нищо конкретно срещу някого. Правят го по навик.

— Но ние сме с царска кръв!

— Каква царска кръв? — Махмуд удари силно с юмруци по масичката от орехово дърво, която го делеше от сина му. — Царският дом на един мюсюлмански принц? Какво значение има това за тях? Ще ти кажа какво сме ние… наемници! Не се заблуждавай, че принадлежиш към това място. Може и да живееш в дворец и да се обличаш като син на благородник, но не си един от тях. Запомни това.

— Тогава какво да правя? За кого ще се оженя?

Махмуд се извърна на една страна.

— Направи онова, което правят всички останали младежи — намери си развлечение на Понте деле Тете — Мостът на циците! — Аббас познаваше въпросното място. Беше си спечелило името заради жените, които стояха на него, разсъблечени до кръста и похотливо оглеждаха минаващите млади мъже. — И без това си прекалено млад да мислиш за женене — добави Махмуд.

Аббас дълбоко пое дъх. Никога преди не се беше опълчвал срещу волята на баща си.

— Искам да се срещна с Джулия Гонзага.

Махмуд въздъхна. Вече не беше ядосан. Какъв смисъл имаше? Все едно се разправяше с малко дете, което настояваше да си има свой собствен замък. Онова, което синът му искаше, бе непостижимо. Толкоз. Дори Гонзага да беше човек, който би се примирил с мисълта дъщеря му да се омъжи за тъмнокож — а Гонзага със сигурност не беше от този тип мъже, — в Републиката имаше закон, според който всички венециански благородници трябваше да се женят за свои равни. Един магнифико от Съвета на десетте дори не можеше и да си помисли да разговаря насаме с чужденец, пък бил той и капитан-генерал на армията.

Особено с капитан-генерала.

— Всичко е заради твоята младост, Аббас. Утре напълно ще си забравил за това.

— Лошо ме преценяваш — отвърна Аббас и излезе от стаята.

Джулия Гонзага наблюдаваше театъра на венецианската нощ от балкона на бащиния си дворец. Беше скрита зад решетките на лоджията. Фенерите, висящи от кърмата на гондолите, оставяха вълнообразни следи върху повърхността на канала.

Чу се шепот и една млада двойка изчезна в тъмнината. Джулия отблъсна връхлетялата я завист.

Отново си спомни за онова, което й се беше случило този следобед в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Защо онзи младеж я беше гледал така? И кой беше той? Беше тъмен, почти негър, подобно на някои от гондолиерите, но въпреки това не беше облечен като тях. На главата си носеше барета, украсена със скъпоценни камъни, ленената му риза бе дълбоко отворена отпред — така, както повечето модерни млади благородници носеха ризите си.

И така, кой беше той? Още една загадка, за да направи живота й по-мистериозен. Сякаш живееше в огромна къща, където всички стаи бяха заключени за нея. Една загадка — баща й; стриктно, мрачно присъствие. Той влизаше и излизаше от двореца си като… като сянката на самия Бог, каза си тя и се изчерви. Друга мистерия — нейната майка, която бе умряла при раждането й. Непозната, за която никога не се говореше.

Но най-голямата загадка от всичко бяха мъжете.

Баща й беше й намеквал, че един ден тя ще се омъжи. Тази вероятност предизвикваше две чувства у нея: ужас и облекчение. Мъжът беше различен от жената, това Джулия знаеше, но по какво точно се различаваха представителите на двата пола, можеше само да гадае. Според Библията и според нейната дуеня — гувернантката й, синьора Кавалканти, — младите мъже бяха творение на дявола и щяха да изложат на опасност душата й. Част от нея винаги се беше чудила дали проклятието не е за предпочитане пред начина на живот, който водеше. Тя вече бе жива погребана. Какво по-лошо от това?

Често размишляваше по въпроса за мъжете. Против волята си, в това бе напълно сигурна, синьора Кавалканти бе събудила едно ужасно увлечение у нея — бе провокирала неустоимо любопитство като към заключена врата на килер. Въпреки безпокойството си, Джулия копнееше да разбере какво има от другата страна.

Но как?