Колин Фалконър
Харем (18)

17.

Хафизе огледа новата икбал на сина си с преценяващия поглед на жена, прекарала почти целия си живот в коварния свят на харема. Веднага се виждаше, че тази е напълно различна от Гюлбехар. Очите й гледаха някак прекалено разбиращо, а езикът й — поне така беше чувала — бе прекалено остър и бърз.

Но това може би не беше лошо. Тя самата не бе оцеляла толкова много години в харема на Селим без помощта на здравия си разум. Както и на твърдостта си, разбира се.

— Хурем — топло каза тя и протегна ръце към момичето, — радвам се от новината. Ела, седни до мен.

Хурем се усмихна и се настани на другия край на дивана. Беше топъл следобед и двете седяха на една тераса над сенчестия вътрешен двор в източната част на двореца. В резбовани кедрови клетки, окачени на корнизите, пееха сипки, на ниската масичка пред тях бяха сервирани шербет, пъпеши и рахат локум. Зад тях градът потрепваше в следобедната мараня, кубетата на джамиите проблясваха като диаманти сред прахта.

— Сюлейман е на лов. Днес изпратих куриер да му отнесе вестта. Сигурна съм, че и той ще се зарадва — също като мен.

Хурем сложи длан върху корема си.

— Ще се наложи да чакаме още много месеци, за да преценим със сигурност степента на задоволството му.

Добър отговор, помисли си Хафизе. Ако бебето се окажеше момиче, пак щяха да се озоват в началото.

— Да бъде Божията воля — рече Хафизе. Посегна и взе кичур от косата на Хурем, поднесе я към светлината.

Всички я докосваха по този начин, рече си Хурем. Сякаш е тяхна собственост.

— Имаш красива коса — отбеляза Хафизе. — Нито червена, нито златиста. Откъде си?

— Баща ми беше хан на кримските татари, Господарке на забулените глави — каза тя, опитвайки се да прикрие гордостта, надигаща се в гласа й. Не биваше да показва на майката на султана, че се смята за по-горна от нея. В края на краищата Хафизе беше само дъщеря на грузински селянин.

— И как дойде при нас?

— Баща ми видя добра възможност.

Хафизе се усмихна.

— За теб? Или за себе си?

— Спахиите трябваше да го привържат към земята и да му натъпчат парите в джобовете. Той се съпротивляваше. Беше ужасно.

Хафизе не се усмихна.

— Смееш се, когато го разказваш, но в очите ти няма смях.

Хурем усети изпитателния поглед на валиде-султан. Имаше нужда от подкрепата й, реши тя. Не бива да подценява тази жена, била тя от селски произход или не. Тази закръглена, приятна наглед малка кокошчица имаше очи на ястреб.

— Защо да се оплаквам? Той все още живее в палатка, а аз живея в дворец. В края на краищата аз се облагодетелствах повече от размяната.

— Значи си щастлива тук?

— Ще съм по-щастлива, когато господарят ми се върне.

— Бях омъжена за султан Селим в продължение на много години. Мога да преброя седмиците, които сме прекарали заедно, на пръстите на едната си ръка. Това е самотен живот, Хурем.

Хурем кимна.

— Тогава ще се вслушам в съвета ви, ваше височество. Ще се върна при баща ми. Можете ли да ми уредите кон?

Хафизе се засмя пряко волята си. Момичето леко я жегна, но в думите й имаше голяма доза истина. Защо трябваше да седи и да се чувства нещастна, след като не можеше да промени нищо?

— Опасявам се, че дори аз не мога да го уредя. Сега, след като носиш детето на султана в утробата си, този харем ще бъде твой дом до края на живота ти.

— Тогава ще се наложи да поискам по-големи покои.

Хафизе се усмихна и посочи към своята част на двореца.

— Може би като моите?

Хурем се усмихна в отговор.

— Ако Бог така пожелае.

— Няма да се изненадам, ако разбера, че това е негово дело. — Хафизе избра едно парче локум с шамфъстък и впи зъби в него. — Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. Според исляма майката е свещена — особено когато е в такова положение. Ще бъде направено всичко необходимо, за да ти бъде удобно.

— Има едно нещо, ваше височество.

— Да?

— Искам телохранител.

Хафизе изненадано я погледна.

— Телохранител? Тук?

— Страх ме е.

— От какво?

— Носят се слухове. Че няма да доживея да видя раждането на детето си.

— Кой се осмелява да те заплашва? Теб… и детето на султана?

Хурем извърна поглед.

— Не знам. Може да са само празни приказки.

Лъже, помисли си Хафизе. Знае кой е, но не иска да каже. Има само един човек, който би пожелал смъртта й. Гюлбехар! Поклати глава. Не, не беше възможно. Гюлбехар не беше способна на такова нещо. Но момичето наистина изглеждаше уплашено.

— Ако мислиш, че в слуховете има нещо вярно, трябва да накараш прислужницата си да опитва всичката ти храна, дори да облича всяка твоя нова дреха преди теб. Като предпазна мярка ще накарам кислар агаси да зачисли един от евнусите си към теб.

— Благодаря, ваше височество.

— Трябва да сме сигурни, че нищо лошо няма да се случи на сина на султана.

Хурем се усмихна с разбиране. Всички бяха толкова сигурни, че ще е момче. Но това беше нещо, върху което тя нямаше контрол.

Капи ага наблюдаваше от северната кула. Видя я как излиза от дългите сенки и сяда на мраморната пейка край фонтана, как отваря Корана в скута си. Сви юмрук, разкъсван от нерешителност. Отново беше дошла. Защо? Какво се опитваше да направи? Скоро можеше да стане кадъна на Сюлейман, какво повече искаше? Сега вече не можеха да продължат, рискът беше прекалено голям. Но ако не отидеше при нея… какво би могла да направи?

Трябваше да говори с нея, да сложи край на тези мъки. Дори желанието му беше изчезнало. Щом откри, че е бременна, страстта му към нея се изпари като дим, а вакуумът в душата му бе заместен от копнеж да оцелее. Трябваше да сложи край.

Какво искаше тя? Какво щеше да направи, ако не слезеше при нея? Щеше ли по някакъв начин да го обвини за смъртта на Мейлиса?

Взе решение и бързо излезе от стаята, заключвайки вратата след себе си. Спусна се по дървените стълби към двора.

Дълго се колеба пред желязната врата, големият ключ не помръдваше в ключалката. Ключ и ключалка, помисли си той. Мъже и жени. Слагаш ключа в ключалката и отваряш вратата към мечтите и кошмарите. Нямаше нищо толкова примамливо, колкото една заключена врата. Трябваше да разбере какво иска тя.

Превъртя ключа и се плъзна в двора, Хурем вдигна поглед и очите й се разшириха от изненада. После изпусна Корана, изправи се и изпищя.

Капи ага я погледна втренчено, удивлението върху лицето й — фалшиво, както той много добре знаеше — беше подобно на неговото собствено. Какво правеше тя? Чу някакво стенание и разпозна гласа си. Искаше да избяга, но мускулите му не се подчиняваха на волята му.

Разбра какво бе замислила. Погледна надясно и видя насреща си озадаченото лице на един от собствените си чернокожи стражи.

— Ти, малка мръснице! — прошепна той. Измъкна украсения със скъпоценни камъни кинжал от ножницата и замахна към нея. Хурем отново изпищя и политна назад; острието разряза въздуха на сантиметри от лицето й.

Капи ага не забеляза как телохранителят се спуска към него. Успя да зърне само бързото проблясване на сабята и да чуе смъртоносния й шепот. Кинжалът тупна на земята, а заедно с него и дясната му ръка. Той извика и стисна китката си. В първия момент не усети болка, изкрещя от ужас, втренчен в ампутирания крайник и в бликналата ярка кръв, усещайки, че ще повърне.

После падна на колене и се опита да измъкне кинжала от пръстите на отрязаната ръка. Ако успееше да я убие сега, всичко щеше да бъде наред. Можеха да правят, каквото си поискат с него. Стига малката вещица да умре.

Но в същия миг стражите го хванаха и го повлякоха настрани. Той отново изкрещя, този път от внезапната пареща болка в китката. Гледаше как тъмните кървави петна покриват камъните, кървавата пътека, която го отдалечаваше от малката блудница. Отново направи опит да изпрати проклятията си към нея, но един от стражите го удари с тежката стоманена дръжка на ятагана си. Той изръмжа и в следващия миг главата му се търкулна на земята.

Соколът се издигна над камъните на града, после се спусна към Босфора и пак се издигна над стените на Топкапъ сарай. Златистото му око съзря двете кули на Портата на блаженството, в една от високо разположените й ниши почерняваше и се сбръчкваше като маслина главата на Капи ага. Извън стените обезглавеното му тяло продължаваше да виси от куката, на която го бяха окачили преди три дни; острото желязо пронизваше ребрата и бедрото на трупа, а от скелето висеше въже, вързано за китките, за да го държи в изправено положение. Щеше да е там, докато черните гарвани свършеха работата си или месата му изгниеха върху костите.

Соколът отново закръжи. Насочи се към Златния рог и стария дървен дворец на върха на хълма, близо до джамията на Баязид. На един балкон сред медните куполи стоеше жена, опряла ръка върху издутия си корем. Хвърляше се на очи заради двете си плитки, привързани със сатенена панделка и спускащи се върху гърба й. Косата й беше с цвят на огън, а върху устните й играеше усмивка.

Месеците щяха да се изтекат бързо. Тя отново докосна корема си. Нека само той да се върнеше. Да се върнеше.

В деня, в който започна раждането, покривите на харема побеляха от сняг. В апартамента на Хурем внесоха родилен стол и пелени.

Горяха ароматни свещи, върху мраморните подове бяха пръснати розови листенца, а в родилната стая бяха провесени амулети и сини мъниста против уроки.

Хурем никога през живота си не беше изпитвала подобна болка. Понеже бебето не искаше да излезе, акушерката, една дебела нубийка, седна на стомаха й, за да изтласка плода от утробата й.

Хурем изпищя. Пъхнаха парче слонова кост между зъбите й, за да я накарат да замълчи.

— Захапи го! — изсъска акушерката. — Захапи го и мълчи!

Най-после се случи. С разтворени от двете страни на родилния стол крака, обградена от акушерки, тя роди своето първо дете. Нубийката пое бебето, обви го в ленена пелена, като не спираше да декламира строфи от Корана.

— Аллах акбар… Бог е велик…

Кислар агаси стоеше и наблюдаваше. Трябваше да е сигурен, че скъпоценното дете няма да бъде подменено. Сам отнесе детето до белия мраморен фонтан и изпълни обичая с трите измивания. В устата му беше сложено подсладено масло, за да се сдобие отрочето на султана със сладък и любезен език; около очите му размазаха черен въглен, за да му гарантират проницателност. До челото му допряха инкрустиран с диаманти Коран.

Хурем впи пръсти в раменете на акушерката и примигна, за да отстрани потта от очите си.

— Какво е? — умолително рече тя. — Само ми кажете какво е!

Кислар агаси бе този, който й отговори.

— Роди син, господарке.

— Син — повтори Хурем. Успя да се усмихне, после припадна.