Колин Фалконър
Харем (14)

13.

Лицето на Мейлиса беше измъчено, очите й — хлътнали от страх. В млечната мъгла на хамама главата й сякаш плуваше по вълнообразната повърхност на басейна като отделена от тялото; приличаше на ужасен вампир, който обвинително фиксираше с поглед Хурем. Очите я проследиха, докато отиваше към басейна. Хурем се спря на ръба му, остави Муоми да свали прилепналата към тялото й прозрачна риза и потопи голото си тяло във водата.

Главата доплува до нея.

— Имаш вид на болна — прошепна Хурем.

— Става ми лошо всяка сутрин. Киайята иска да ме изпрати в лазарета.

— Не й позволявай.

— За глупачка ли ме смяташ? — Мейлиса приближи още повече. Хурем сякаш подушваше отчаянието на момичето — кисел противен мирис, подобен на миризмата на пот. — С всеки изминал ден талията ми наедрява. Не мога още дълго да се преструвам, че е от сладкишите. Каза, че ще ми помогнеш!

— Защо според теб съм дошла тук?

Кафявите очи на Мейлиса гневно светнаха.

— Забравих. Сега си имаш свой собствен хамам. Султанът всяка вечер ли те посещава?

— Ще ти помогна.

Страхът я беше направил язвителна.

— Как? Ще поискаш милост за мен от султана? Ти си гьозде, а не валиде! Не още, Хурем.

— Има по-добър начин: Муоми.

Мейлиса отмести поглед към черната прислужница. В гласа й се прокрадваха подозрение и надежда.

— Твоята гедичлийка?

— Тя е магьосница — прошепна Хурем.

— Глупости — рече Мейлиса, но Хурем усети колебанието й.

— Ще ти приготви отвара. За да абортираш.

Хурем забеляза как долната устна на Мейлиса затрепери. Разбра, че страхът бе довел момичето на крачка от истерията.

— Бъди смела, Мейлиса — прошепна й тя.

— Прекалено късно е…

Хурем сграбчи ръката й. Мейлиса се опита да се отскубне.

— Не бъди толкова мекушава! Разбира се, че не е късно! Да не мислиш, че на мен ми е по-лесно, отколкото на теб? Какво ще стане, ако кислар агаси разбере какво правя? Ще убият и мен!

Мейлиса кимна.

— Утре ще ти пратя Муоми. Но не трябва на никого да казваш за това!

— Разбира се, че няма да кажа!

— Всичко ще бъде наред. — Хурем я пусна.

Мейлиса се отдалечи сред парата. Хурем чу плисъка на водата, когато еврейката излезе от басейна, видя силуета й, очертан върху стената. Мили Боже, тя наистина наедряваше, помисли си Хурем. Скоро от талията й нямаше да е останала и следа.

Гюлбехар лежеше гола до него. Сюлейман я погледна и усети как желанието му се надига. Не я обичаше само задето беше красива, а и заради това, че красотата й му беше позната. Може би така омразният му протокол го беше превърнал в свое творение, помисли си той. Прекалено много обичаше реда и повторението.

Докосна гръдта й почти благоговейно. Беше бяла и закръглена. Пръстът му проследи пътя на една синкава вена през млечнобялата плът, от зърното към рамото. Забеляза как зърното се втвърди и сви — още едно малко чудо на плътта.

Гюлбехар го погледна и се усмихна от удоволствие.

Почувства нов прилив на колебание. Харесваше й, защото му харесваше на него — както трябваше и да бъде. Докато на Хурем й доставяше истинско плътско удоволствие, което си беше грешно. Защо тогава се чувстваше толкова празен в момента?

Огледа тялото на Гюлбехар, гладките й като слонова кост стомах и бедра, примамливият ален триъгълник, който бе изрисувала с къна върху пубиса си, каквато беше модата. Тя разтвори бедра в очакване да я обладае.

Сюлейман се прехвърли върху нея и проникна. Гюлбехар прехапа устни и изохка от болка, но после отново му се усмихна окуражително. Той направи втори тласък, без да откъсва очи от лицето й; искаше да разбере какво точно чувства.

Беше преизпълнена с готовност да му угоди. Никога не беше искала друго, освен да задоволи всичките му нужни. Защо би трябвало да бъде другояче?

Вече беше дълбоко в нея и започна да се движи по-нетърпеливо. Затвори очи и образът на Гюлбехар изчезна подобно на камък, хвърлен в басейн с чиста вода. Вместо това се появи Хурем с отметната назад глава, устни, разтворени в безмълвен вик, тяло, извито като дъга под неговото — сякаш бе под властта на някакво сладко мъчение, с разпиляна върху възглавницата златисточервена грива. Тогава оргазмът му бе настъпил бързо, всеки мускул на тялото му бе потръпвал, докато спазъмът минаваше през него.

Изстена високо и свърши. Усети как Гюлбехар обвива ръце около него и го придърпва към себе си.

Отвори очи, все още задъхан, и я погледна в лицето. Тя продължаваше да се усмихва.

— Хубаво ли ти беше, господарю мой? — промълви тя.

— Да — излъга я той. — Хубаво ми беше.

Гладът му бе задоволен. Какво повече би могъл да иска?

Отговорът беше прост. Искаше Хурем.

Хурем седеше на терасата и наблюдаваше как зората разцъфва над града, как сребърното резенче на полумесеца избледнява върху небето. Напевните гласове на мюезините нарушаваха кристалната тишина. Още една нощ без него. Още една нощ, която бе прекарал с Гюлбехар. Още една нощ по-близо до заточението.

Беше минала почти седмица, а Сюлейман не бе пожелал да я види отново. Моментът отминаваше. Една жена не можеше да остане икбал завинаги. Ако не забременееше и султанът продължаваше да страни от нея, щяха да я върнат в шивачницата, подложена на оскърбленията и ударите на киайята.

Никога нямаше да допусне това да се случи. Никога.