Колин Фалконър
Харем (108)

107.

Коня

Пътят от Венеция до Коня беше дълъг и минаваше през анадолските степи. Дълъг път, разделящ Кампанилята и Свети Марко от самотния азиатски град, разположен върху обширна прашна равнина и заобиколен от няколко каменни кервансарая и черни номадски юрти, около които кръстосваха чакали. Дълъг път от Венеция до тук — едно самотно място, на което човек да намери смъртта си.

Откриха Аббас в килията му.

Беше паднал по лице върху килима. Бялата му котка ближеше окървавената кърпа, стисната в левия юмрук.

— Охтика — промърмори лекарят. А може би — отрова, помисли си. Кой знае, смъртта може да беше за предпочитане пред това да си кислар агаси на шахзаде Селим. А може да имаше и друга причина. Кой би могъл да знае? Колкото по-малко знаеше човек, толкова по-добре. Знанието можеше да бъде опасно.

Бяха необходими шестима, за да повдигнат тежкото тяло, да го изнесат през обкованата с дебели гвоздеи врата на харема и да го положат върху чакащата отвън каруца. Докторът остана, за да огледа стаята.

Аббас бе започнал да пише писмо. Върху ниската масичка до мястото, където беше намерено тялото, имаше пергамент и перо. Докторът погледна към тях, писмото не беше завършено. Всъщност на пергамента имаше написано само едно обръщение.

„Скъпа Джулия.“

Главният евнух пишеше писмо на някое момиче? Е, нямаше значение. Докторът смачка листа и го хвърли в огъня.

 

 

Топкапъ сарай

След като момчето, което му помагаше с тоалета, излезе, Сюлейман остана сам. Полегна върху завивката си и се заслуша в звука на собственото си затруднено дишане, но сънят не идваше.

След малко султанът стана и приближи до решетъчния прозорец. Погледна към звездите през тъмните сенки на кипарисите.

Значи беше решено. Селим щеше да е следващият султан. Ако онова, което му беше казала Хурем, бе вярно, той беше изпълнил дълга си към османлиите.

 

 

— Моля те, кажи ми, че си ме излъгала — рече на глас той.

— Бях болна, умирах — чу гласа на Хурем зад гърба си. — Как можа да повярваш?

— От къде можех да съм сигурен?

— Ти ме обичаше. Как е възможно да си се съмнявал в мен?

Той се обърна и се втренчи в образа пред себе си. Толкова хубава беше с тази златистомедна коса и вплетени в нея лъскави перли и с малката зелена шапчица, забодена закачливо в косата й.

— Каза, че детето е от Ибрахим.

— Господарю, как си могъл да повярваш? Наистина ли допускаш, че през тези трийсет и пет години съм ти изневерила?

Сюлейман не можа да отговори на този въпрос.

— Не бих те предал по този начин — намеси се Ибрахим. Сюлейман се обърна към него. Ибрахим му се усмихваше със своята арогантна дяволита усмивка. Беше пъхнал палците на ръцете си в пояса си, а около шията му червенееше прясна следа от копринена връв.

— Имал си тази възможност — рече Сюлейман. — Аз те обичах. Доверих ти се. Допуснах те в самото сърце на двореца си. Ако някой е можел да го стори, то това си ти.

— Тя те е излъгала.

— Кажи му! — изкрещя той на Хурем. — Кажи му какво ми каза!

— Бях болна — повтори Хурем. — Дяволът е говорил през устата ми, не аз.

Сюлейман изкрещя и запуши уши.

Обади се Мустафа:

— Аз бях шахзаде, татко. Не те предадох.

— Доказателството срещу теб беше неопровержимо!

Мустафа беше такъв, какъвто го помнеше от последния ден, когато бе дошъл в палатката му — облечен в бял кафтан и с бял тюрбан на главата, с прилежно сресана брада, горд, смел, с високо вдигната глава. Мустафа, който никога не го беше лъгал.

— Ти беше този, който предаде мен! — извика синът му. — Ти даде империята на Селим, един пияница и перверзник. Това ли беше твоят дълг към османлиите?

— Той поне е от моята кръв.

— Обичах те, господарю — намеси се Хурем. — Как си могъл да се съмняваш? Наистина ли повярва, че Баязид не е твой син? Обичах те!

— Разбира се, че си ме обичала! Та аз се отказах от целия си харем заради теб! Направих те царица! Разбира се, че си ме обичала! Трябва да си ме обичала!

— Защо тогава уби сина ни?

— Защото никога не мога да съм сигурен! — изрева Сюлейман и падна на колене. Черните пажове, глухи за писъците му, го наблюдаваха ужасени, но никой от тях не помръдна от поста си до вратата.

— Защото никога не бих могъл да съм сигурен… — зарида Сюлейман.

 

 

Никога нямаше да намери покой. Нощта тихо обгърна двореца, този рай от мрамор, с прекрасни градини и блестящи камъни, в който Господарят на живота, Царят на царете, Сянката на Всевишния на земята ругаеше духовете, които се бяха върнали да го измъчват през оставащите му пет години живот.

„Онова, което човек нарича «империя»,

всъщност е една несвършваща световна борба.

В целия свят единственото щастие

е заключено в килията на отшелника.“

Из стихотворение, написано от Султан Сюлейман, наричан Великолепния, открито след смъртта му през 1566 година.