Колин Фалконър
Харем (107)

106.

Табриз

Лунната светлина падаше на вълни като разтопено сребро върху покритите с плочки кубета на Синята джамия, светеше като фосфор върху ледените води на река Аджилай. Иззад спуснатите кепенци на прозорците на крепостта се процеждаше жълта светлина, в неподвижния студен въздух се носеше звукът на флейти и тъпани.

Музиката заглуши тропота на конски копита върху калдъръма на двора и странните шепнещи гласове на късните посетители. Те слязоха от конете си и изчезнаха в сенките, а очите на стражите блестяха уплашено.

Светлината от факлите в голямата зала се отразяваше в бронзовите кандила, провесени от тавана. Няколко облечени в прозрачни одежди робини танцуваха, докато гостите похапваха от ястията, сервирани на сребърни табли пред тях: агнешко и ярешко печено с подправки, ароматизиран ориз, печен дивеч. В средата на залата седяха шах Тамасп и неговият почетен гост Баязид.

Баязид се хранеше без апетит, мислите му бягаха към бъдещето. Сюлейман най-после се беше съгласил да дойде тук, за да се сдобрят. Какво друго можеше да направи, чудеше се Баязид. Без него, единственият оцелял от линията на османлиите оставаше Селим, който не беше достоен да седи на трон. Трябваше да преговаря.

— Сюлейман съжалява за всичко, което ти е причинил — беше му казал шахът. — Може би ще съм в състояние да ви посреднича. Не е късно. Ще ти помогна сега, а когато станеш султан, Персия и османлиите ще бъдат съюзници.

Щеше да се съгласи да стои кротко на изток до смъртта на Сюлейман и да поеме риска Селим да го изпревари по пътя към Стамбул. Това обаче щеше да е без значение, еничарите никога нямаше да предпочетат Селим пред него.

Делегацията на султана трябваше да пристигне рано на следващата сутрин. Баязид нямаше търпение, щеше му се срещата вече да е приключила, изгнанието му — също. Всеки ден, прекаран извън границите на империята, разклащаше позициите му в очите на еничарите. Беше постъпил импулсивно, сега го разбираше. Трябваше да се научи да бъде по-търпелив, по-хитър. Имаше достатъчно време, докато види главата на Селим, забодена на някоя пика.

Усети студено течение зад гърба си. Някой беше отворил голямата врата. Късни посетители. Почувства как настръхва тревожно.

Шахът седеше насреща му, с лице към вратата. Той вдигна поглед за миг, после се върна към храната.

— Кои са нашите гости? — попита Баязид, без да се обръща.

— Очаквахме ги — отвърна шах Тамасп.

Тогава Баязид го чу — познатият звук от Топкапъ и Амазия, задъханата давеща кашлица като на някое куче, опитващо се да преглътне голям хрущял. Звукът на глухонемите.

Звукът на бостанджиите.

Шахът се усмихна с тъга.

— Съжалявам — рече той. — Баща ти настоя.

Сделката беше лоша, но Тамасп бе принуден да я приеме. Сюлейман му беше предложил четиристотин хиляди жълтици. Моллите на шаха бяха настоятелни. Продължаваха да искат Багдад. Много добре. Бързо щяха да се пръснат из планините, когато Сюлейман влезеше с огромната си армия в Шираз.

Баязид се обърна към него:

— Обеща ми закрила. — Лицето му бе изкривено от отвращение.

— Това се нарича „дипломация“ във Високата порта. Човек казва онова, което е най-добре да бъде казано в съответния момент. Искрено съжалявам. Не проявих възможно най-доброто гостоприемство. Ще ми се да беше другояче.

Баязид се извърна. Бостанджиите бяха петима. Позна единия. За него се говореше, че е убил Мустафа — бостанджибашията, един огромен грозен суданец. Всеки от петимата стискаше в ръце примка от тънка като бръснач коприна.

Баязид беше пристигнал от Шираз само с дванайсет от своите хора; беше ги разположил в двора. Сигурно ги бяха надвили. Останалите го очакваха да се върне в столицата на шаха.

— Ами другите?

— Страхувам се, че всички са мъртви.

Баязид усети как гневът го заслепява, посегна към ятагана, затъкнат в пояса му, но шахът го беше изпреварил и вече държеше меча си в ръка, а телохранителите му приближаваха плътно зад него. Баязид разбра, че е хванат в капан. Въоръжената стража, която бе забелязал при всяка врата на влизане в крепостта, му се беше видяла чисто и просто символична формалност. Сега разбра, че е била поставена там и с практична функция.

Този път нямаше да се измъкне.

Погледна към синовете си. Те го наблюдаваха напрегнато, с очакване. Бяха прекалено малки, за да разберат, прекалено малки, за да се страхуват. Аллах да му е на помощ!

— Не можеше ли да пощадиш момчетата ми?

— Сюлейман беше пределно ясен в исканията си — отвърна шахът.

— Тогава нека Селим бъде неговият епитаф — рече Баязид. Копринената примка се обви около шията му. Той инстинктивно вдигна ръце към връвта, но веднъж бостанджията метнеше ли примката си върху жертвата, спасение нямаше.

Децата се разпищяха. Най-голямото момче се спусна да помогне на баща си, крещейки на братята си да бягат, но евнусите ги сграбчиха и се захванаха на работа. Шахът наблюдаваше сцената с отвращение. Избра си ново парче агнешко месо и продължи да дъвче. Понякога политиката беше твърде нелицеприятна работа.

 

 

Бурса

Една жена крещеше под прозорците, писъците й отекваха в заобикалящите я стени като вой на вълчица. На евнуха му се щеше стражите да стореха нещо, за да я накарат да млъкне.

Най-малкият син на Баязид беше едва на девет месеца. Беше заченат преди битката при Коня и баща му не го беше виждал. Беше останал тук, с майка си.

Когато евнухът се наведе над люлката, детето му се усмихна, обви ръце около шията му и го целуна. Ръцете на евнуха затрепериха и изпуснаха копринената примка.

Излезе навън и даде на пазача, който го беше превел по стълбите, две златни монети и копринената връв. Зачака. Няколко минути по-късно мъжът се върна и без да каже нищо, хвърли копринената връв върху камъните и побягна надолу по стълбището.

Евнухът влезе обратно в стаята. Детето му се усмихваше.

— Аллах да ми е на помощ — промълви евнухът. Попипа кожената торба, закачена на пояса си. Ако не я върнеше пълна, Сюлейман щеше да нареди незабавно да го убият.

Взе връвта и затвори вратата зад гърба си. Когато приближи, момченцето се засмя и протегна ръчички към него.