Колин Фалконър
Харем (103)

102.

Коня

Баязид седеше неподвижно върху гърба на коня си. Лицето му бе наполовина скрито зад забралото на островърхия сребърен шлем. Когато измъкна сабята си от ножницата на седлото, стотиците мъже зад него направиха същото. Звънът на стомана проехтя и заглуши воя на топлия пустинен вятър. Баязид смушка коня си и тръгна бавно напред. Войската го последва. Дори от това разстояние принцът виждаше черните гърла на топовете, които ги очакваха от другата страна на равнината. Не се страхуваше от тях.

Баязид подкара коня си.

Изпод хилядите копита се вдигна прах, дълга червеникава опашка, подобна на знаме, която неотлъчно ги следваше. Баязид слушаше воя на гласовете зад него. Този момент винаги беше особено вълнуващ, помисли си той, първият миг на щурма, когато тътенът от копита заглушава всеки друг звук, когато изглежда така, сякаш нищо не можеше да се изправи срещу стената от стоманени пики и мускулите на могъщите арабски жребци.

Той размаха меча над главата си и го насочи напред към мълчаливите стоманени дула на топовете. Конете се втурнаха в атака.

Докато препускаше, Баязид се запита дали еничарите наистина могат да бъдат принудени да стрелят срещу любимия си син.

Селим чуваше чаткането на подковите, заглушаващо воя на вятъра, усещаше вибрирането на земята под дебелите килими, постлани върху пода на шатрата. Вкопчи пръсти в страничните облегалки на трона си, сякаш под него се беше отворила дълбока яма.

Плесна с ръце и Аббас веднага се появи до него, за да напълни чашата му с вино.

— Аббас? Къде е Соколли?

— С еничарите е, господарю — отвърна Аббас.

Селим пресуши чашата си, но ръката му трепереше и виното се разля по брадата и предницата на златистата му роба. Аббас побърза да я напълни отново. Последният слуга, който се беше забавил да долее бокала на господаря си, бе загубил ръцете си до китките.

— Какво става?

— Баязид напада с кавалерията си, господарю.

— Соколли трябва да е тук, с мен.

— Моите уважения, господарю, но смятам, че е по-добре да е с артилеристите. Някой трябва да им дава заповеди.

Селим би го наказал заради тази проява на нахалство, но беше твърде уплашен, за да продума. Отчаяно му се ходеше по нужда. Пресуши чашата си и бързо излезе от палатката.

Конете предусетиха наближаващата буря и станаха неспокойни. Тръскаха окичените си с пискюли глави и риеха с копита.

— С-с-с-с-с — прошепна Мурад и погали жребеца си по гривата. Препусна до края на дерето и тревожно огледа небето на юг. Над земята се беше спуснала пурпурна завеса и сякаш някаква невидима ръка я влачеше към тях по прашната степ. Видя как забулва манастира Мевлеви — сякаш самите дервиши бяха повикали бурята със своите заклинания.

— Пясъчна буря!

— Вятърът на Всевишния — рече Мурад. — Носи се право срещу кавалерията ни. Само след няколко минути войниците ни ще бъдат заслепени. — Той извади ятагана си. Време беше. В дерето чакаха две дузини ездачи. Изви коня си и тръгна да ги пресрещне.

— Сега! — изкрещя.

 

 

Мухаммад Соколли очакваше неприятности.

Беше довел от Стамбул собственоръчно подбран ескадрон от еничари и солаци. Бяха ветерани от военните кампании на Сюлейман срещу Персия; една малка част от тях на млади години дори бяха взели участие в боевете при Мохач. Верни слуги на султана, което нямаше да проявят непокорство. Като предпазна мярка ги беше строил в една редица зад артилерията.

Сега, докато наблюдаваше как ордите на Баязид настъпват към тях, благодари горещо на Аллах, че бе постъпил толкова мъдро.

Към позициите им приближаваха две огромни кълба прах: кавалерията отпред, пясъчната буря — отзад. Чудеше се кое от двете ще пристигне първо.

— Когато заповядам, стреляйте! — изкрещя той, за да надвика вятъра.

Еничарите до топовете се спогледаха, после обърнаха очи към приближаващата кавалерия и зачакаха някои да се обади. Накрая един от тях събра кураж и рече.

— Не можем да стреляме срещу шахзадето.

— Той не е шахзаде — изкрещя му Соколли. — Селим е първородният син и избраникът на Сюлейман! Пригответе се за стрелба!

Те се поколебаха. Никой от тях не се наведе към пирамидите от гюлета, струпани до топовете им.

— Да живее Баязид! — извика някой.

Соколли вече виждаше Баязид, зеления му кафтан — умен избор, помисли си Соколли, зеленото беше цветът на Мохамед — плющеше около коленете му. Земята под краката му се разлюля от тропота на копитата.

Соколли извади меча си и се обърна към еничарския ескадрон, строен зад артилерията.

— Пригответе се за стрелба! — излая той. Те наместиха аркебузите си и се прицелиха в артилеристите пред тях. — Стреляйте или ще издам заповед да стрелят по нас! — изкрещя отново Соколли.

Артилеристите продължаваха да се колебаят.

— За стрелба… — викна Соколли. Нервите им май щяха да издържат, помисли си той. Наистина щяха да го принудят да стреля по тях.

Кавалерията вече беше съвсем близко.

Един войник се наведе, вдигна гюле и го пъхна в дулото на топа. Останалите го последваха един по един.

— Запалете фитилите! — заповяда Соколли.

Дулата се сведоха леко надолу, зинали гладно към приближаващата плячка.

Точно когато Баязид напълно се убеди, че топовете няма да стрелят, забеляза първия малък оранжев пламък, който се разтвори като напъпил цвят откъм линията на артилеристите — красива гледка, ако човек не знаеше какво всъщност представлява. После във въздуха се разнесе бумтеж и земята около него сякаш избухна. Сякаш сам Бог беше грабнал коса и с всичка сила я бе размахал над редиците им. Изведнъж Баязид се оказа сам.

Бяха изчезнали! Почти всички, които бяха яздили в първата редица заедно с него, бяха изчезнали. Конят до него агонизираше с разширени от ужас очи, опитваше се да се изправи на крака, а от счупения му крак се лееше кръв. Ездачът му лежеше в прахта.

Извърна се на седлото си. Равнината беше осеяна с малки могили, с коне и мъже — някои все още мърдащи, други — напълно неподвижни. Дойде втората вълна. Земята отново изригна и за момент всичко изчезна зад стена от пламъци и прах.

Само една шепа хора се показа от облака.

Трета вълна, четвърта.

Трябваше да продължат. Баязид се обърна назад и окуражително им подвикна.

Вдигна меча си и се надигна от седлото, за да го видят добре.

— Напред! Напред!

Нова ударна вълна, после — още една. Дрипавата му армия от бандити и конници не се поколеба. Разбра, че докато новият Мустафа седеше върху седлото, те щяха да са готови да умрат.

Щяха да го направят! Въпреки артилерията на Соколли, щяха да го направят!

Когато стигнаха лагера на Селим, пясъчната буря вече се беше развилняла, обезобразявайки пряпореца с конски опашки пред палатката на шахзадето. Мурад ги подканяше да напредват. Препуснаха из лагера, покосявайки малцината стражи, които им се опълчиха.

После вятърът на Всевишния обърка всичко. Мурад едва различаваше земята на стъпка пред себе си, докато конят му се въртеше между редиците с палатки. Дръпна юздите. Беше объркан. Извърна се на седлото, отчаяно търсейки с поглед своите.

— Къде е той? — изкрещя Мурад.

Чуваше виковете на останалите, тропота на копитата, но не ги виждаше, заслепен от пясъка. Вдигна ръка, за да предпази лицето си и не забеляза мъжа, който изскочи от една от палатките и замахна с ятаган към десния преден крак на жребеца му. Конят изцвили от болка и разтресе тяло, за да се освободи от ездача си, после падна на хълбок.

Тялото на животното го затисна здраво, при падането ятаганът изхвръкна от ръката му. Мурад изохка и отчаяно се огледа за своя нападател. Зърна синята куртка и сивата шапка на еничаря, вдигнал сабя над главата си. Мурад посегна да измъкне харпуна си от калъфа, закачен на седлото. Прицели се инстинктивно.

Тренировките по черит се оказаха полезни. Стрелата на харпуна прониза нападателя в гърдите. Еничарят падна по гръб.

Осакатеният арабски жребец се въргаляше в прахта, опитвайки се да се изправи на крака. За момент се надигна и Мурад изпълзя изпод животното. Допълзя до умиращия еничар и измъкна ятагана от юмрука му. Изохка от болката, която прониза глезена му, но се изправи на крака и с куцукане се отдалечи. Беше се загубил, заслепен от бурята.

Мурад чу писъците на жени. Прахта се разреди за миг и той видя как от една копринена шатра вляво от него изскачат забулени женски фигури и хукват между пръхтящите коне и силуетите на биещите се мъже. Остатъците от ескадрона трябва да бяха попаднали на харема на Селим. Това означаваше, че принц Ечемичен самун беше някъде наблизо. Закуцука към жените, но после прахта се спусна отново и ги скри от погледа му.

Стоеше пред копринена шатра. Разпозна пряпореца с конски опашки: Селим! Но къде бяха стражите? Разбра, че битката, на която беше станал свидетел, ги бе накарала да се преместят пред палатката на жените. С вик на триумф той разкъса стените на павилиона и влезе вътре, повлякъл крак след себе си.

Нямаше да подведе Баязид. Господарят му щеше да стане султан. Щеше да се погрижи за това.

Озова се лице срещу лице с огромен черен човек, облечен в копринен кафтан на яркосини, светлозелени и светлобежови цветя и дълга шуба, поръбена със самур. На краката му се виждаха чехли със заострени муцуни, украсени с изумрудени розетки, а на дясното му ухо блестеше рубин. Но въпреки цялата красота на облеклото му непознатият беше най-грозният човек, който Мурад някога беше виждал. Лицето му беше обезобразено от отдавнашен удар със сабя, оставяйки му само едно око, а туловището му бе невероятно дебело, дори за евнух. Непознатият гледаше изненадано към Мурад, после се просна на пода пред него.

— Моля те, не ми причинявай зло — проплака той. — Аз съм само един безобиден слуга.

Мурад отвратено изсумтя и дръпна копринената завеса, за да влезе във вътрешността на палатката. Селим лежеше там, проснат по корем, с разперени ръце и крака. Мурад се облегна на сабята си и подритна шахзадето със здравия си крак, за да го обърне по гръб. Очакваше да види коремът на Селим разцепен като зряла праскова.

Евнухът го беше последвал.

— Мъртъв ли е? — попита Мурад.

— Не, господарю, само пиян. Припадна още щом чу първия топовен гърмеж.

— В такъв случай е истински късметлия. Няма да усети нищо, когато сабята ми го погъделичка по ребрата.

Мурад вдигна ятагана, за да нанесе смъртоносен удар. Изведнъж почувства как всяко мускулче от тялото му се вцепенява. Чу как ятаганът издрънчава на пода, макар да не беше усетил кога се е изплъзнал от ръката му. Не разбираше какво става. Усети, че пада.

Лежеше по гръб и гледаше евнуха. Аббас също го гледаше. В ръката си държеше обсипана със скъпоценни камъни кама, по острието, на която се виждаше кръв.

— Съжалявам — каза му Аббас, — но възнамерявам да доживея до деня, в който тези турци ще съжаляват горчиво заради онова, което са ми причинили.

Но Мурад не го чуваше. А дори и да го беше чул, не би могъл да разбере думите му.

Баязид обърна коня си и препусна обратно през равнината. Проправяше си път сред купищата кървава стенеща маса от хора и животни. Нямаше представа колко мъже беше загубил, нито къде се бяха дянали остатъците от армията му. Атаката бе отвята от вятъра и артилерията на Соколли.

Дори топовете вече мълчаха. Чуваше се единствено воят на вятъра и стенанията на умиращите.

Бяха победени. Атаката им бе пометена от пясък и канонаден огън. Вятърът на Всевишния, волята на Всевишния.