Колин Фалконър
Харем (102)

101.

Коня

Дервишите постеха и се молеха от месец. Сега изпълниха двора, замаяни от опиума, с призрачно бели, напудрени с талк лица. Музикантите вече бяха направили кръг, седнали със скръстени по турски крака върху твърдия калдъръм. Флейтите засвириха, мекото им ридание се понесе нагоре, докато тънкият сърп на луната се издигаше над купола на манастира. Светлината на факлите хвърляше дълги сенки върху стените на сградата.

Флейтите засвириха по-бързо, барабаните се присъединиха към тях, ускорявайки ритъма на сърцата, докато танцьорите се въртяха с развети около бедрата поли. Тъпанджиите запяха монотонно своите молитви. Ритъмът на тъпаните се засили и танцьорите с гъсто плисирани поли се отдалечиха един от друг. Наклониха глави към десните си рамене, а тежките им одежди засвистяха като северния вятър в планините. По-бързо, по-бързо.

Баязид почувства как сърцето му заподскача в такт с музиката. Танцьорите се въртяха с все по-голяма скорост, лицата им вече не се забелязваха. Но никой от тях не залитна, никой не падна.

Музиката спря внезапно, без предупреждение. Дервишите се проснаха изтощени на земята с разпенени усти. Бяха изпаднали в транс.

Баязид пристъпи в кръга и приближи до един от тях, висок слаб монах с бяла брада и кафеникаво лице, сбръчкано като орех. Говореше се, че е на сто и единайсет години.

— Как си, Свети човече? — прошепна той.

Очите на стареца се отвориха, но зениците им бяха студени и стъклени — като на умряла риба.

— Виждам — отвърна старецът.

— Виждаш какво ще се случи с османлиите ли?

— Виждам.

— Кажи ми тогава какво ще стане със синовете на Сюлейман.

— Ако онзи, който не е син на Сюлейман седне на трона, виждам само смрад, корупция и нещастия.

Баязид се наведе още по-ниско над стария човек, опитвайки се да различи по-ясно думите му. Онзи, който не е син на Сюлейман?

— Какво ще стане с Баязид?

— Не го виждам.

— Кого виждаш, тогава?

— Виждам вятър. Силен вятър, който спуска завеса над всичко. Вятърът на Всевишния.

— Какво още?

— Нищо. Виждам само вятъра.

Баязид се изправи с намръщено лице. Всичките тези свети човеци говореха със загадки. Не можеше да получи отговор тук.

Влезе в джамията и падна на колене в очакване на съвет от Аллах.

 

 

Топкапъ сарай

Сюлейман изгледа втренчено черната жена, коленичила на пода пред трона. Стегнатите черни къдрици бяха посребрени, но той забеляза, че очите й не бяха загубили свойствената си острота и враждебност.

В продължение на трийсет и пет години тя бе просто една от слугините в харема, незаслужаваща вниманието му. Сега беше пратил да я повикат незабавно. Защото единствено Муоми можеше да притежава лек за неговата скръб.

Наведе се напред.

— Колко време си служила на господарката Хурем?

— Откакто тя стана гьозде, господарю.

— Познаваше ли я добре?

— Да, господарю.

— В такъв случай искам да си поговорим по някои интимни въпроси — каза Сюлейман и побърза да добави: — Няма причина да се страхуваш. — Той посочи към евнусите, пръснати из стаята. — Те са глухонеми. Нищо не могат да разберат. Трябва да ми отговориш честно, защото съм твой султан и ти си длъжна да бъдеш вярна на мен, а не на господарката ти Хурем. Тя вече е мъртва и неспособна да те накаже.

— Да, господарю.

— Искам да си помислиш добре за първите години от службата си при нея. Спомняш ли си един човек на име Ибрахим, който ми беше везир в продължение на дълги години?

— Да, господарю.

Сюлейман се поколеба и се приведе още по-близко към коленичилата фигура. Вече седеше на самия край на трона.

— Възможно ли е… някога господарката ти Хурем да се е срещала с него в Ески сарай?

Муоми вдигна поглед за пръв път, откакто се бе озовала в голямата приемна. Втренчи очи в Сюлейман, но не със страх, както бе очаквал той. В погледа й имаше нещо друго. Нещо, което му беше трудно да определи.

— Прие го веднъж, господарю.

Дъхът му спря.

— Как? — едва изрече накрая.

— Като подкупи кислар агаси. Беше преди Аббас, господарю. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна. Каза, че ще умра ако прошепна и дума за това.

Лъжеше, помисли си Сюлейман. По лицето й ясно беше изписано, че лъже.

Трябва да беше лъжа. Лъжа. Лъжа. Лъжа.

— Не! — изкрещя и той. Скочи от трона, замахна силно с ръка и я зашлеви през лицето. Муоми залитна назад и падна зашеметена, докосвайки с пръст кървавата струйка, стичаща се от устната й.

— Бостанджи! — изкрещя Сюлейман и махна на глухонемия, който стоеше встрани и чакаше. Мъжът пристъпи и измъкна ятагана си.

С едно движение отдели главата на Муоми от раменете й. Кръвта опръска кожените ботуши на Сюлейман. Беше лъжа. Трябваше да е лъжа.