Колин Фалконър
Харем (100)

99.

Ангора

През пролетта Кападокия се покриваше с килим от диви цветя, дъждовете изпъстряха с буйни цветове изсушените от слънцето степи. Баязид яздеше с началника на конюшните Мурад покрай един поток, който минаваше между високи тополи и яркожълти поля с рапица. Далечните хълмове бяха обсипани със сини парички.

Стигнаха до хребета на хълма и погледнаха надолу към равнината. Армията му стануваше извън селото, под високите кули на крепостта Хисар. Баязид почувства как топлата плът на арабския му жребец потръпва под бедрата му, сякаш животното бе доловило вълнението на господаря си. Войниците от лагера се молеха; прави редици от коленичили мъже. Тюрбаните се поклащаха в унисон — хиляди, не десетки хиляди тюрбани, редица след редица.

През последните няколко седмици бяха прииждали отвсякъде. Идваха кюрди с потури, широки червени пояси на кръста и плитки вълнени шапки на главите; бандити тюрки с рунтави кожени калпаци, козината, на които висеше над плоските им азиатски лица; спахии, напуснали Портата на малки групички, за да търсят своя нов Мустафа; обезземлени тимариоти, чиито островърхи шлемове и разнородни оръжия се очертаваха на фона на бледоморавото небе.

В равнината бяха опънали палатки двайсет хиляди мъже. Една традиционна армия от газии, тимариоти и номадски войни, чиито бащи бяха завладявали степите в името на османлиите, се беше събрала отново, за да победи новите християнски армии на техните господари. Бяха готови да тръгнат срещу Селим, а ако беше необходимо — и срещу еничарите и спахиите, които го поддържаха.

Мурад се обърна към Баязид и се усмихна.

— Запалил си пожар в основите на империята. Всички се трупат при тебе. В теб те виждат своето бъдеще.

— Няма да ги разочароваме — отвърна Баязид. — Нека надеждите им да са свързани с Баязид!

 

 

Маниса

Шахзаде Селим беше в мрачно настроение. Баязид събираше армия срещу него, а баща му продължаваше да упорства и не искаше да тръгне насреща му. Вместо това му беше пратил Соколли и неговата артилерия, придружени със заповед да се прехвърли в Коня, да се опълчи на брат си. Нима той не беше избраникът? Защо тогава Сюлейман продължаваше да седи в двореца си и да наблюдава как слънцето хвърля сенки върху стените, докато „новият Мустафа“ набираше мощ в Ангора, готов да убие Селим? Сега всичко му беше ясно — той беше изоставен.

Изпразни кристалната си чаша и плесна с ръце да му я напълнят отново.

Проклети да са! — мислеше си той. — Проклет да е Баязид! Проклет да е Сюлейман!

Може би всичко това беше заговор срещу него. Може би в момента Сюлейман вече беше в Амазия и заедно с Баязид обмисляха кой е най-добрият начин да го премахнат! Брат му сигурно пируваше заедно с баща им в двореца си или му демонстрираше необикновените си умения в играта на черит. А дори и по-лошо — Баязид може да интригантстваше с агата на еничарите, с цел да узурпира трона, както беше направил навремето Селим Страшни.

Отпи голяма глътка вино и изрида високо. Животът не беше справедлив. Хурем никога не бе проявявала интерес или привързаност към него, а любимци на Сюлейман бяха Мустафа и Джихангир. Трябваше и той да се роди с камилска гърбица, тогава може би и на него някой щеше да му обърне малко внимание…

Да вървят всичките по дяволите.

Той затвори очи, връхлетян от внезапен пристъп на световъртеж — сякаш се намираше на ръба на огромна черна скала — и се вкопчи в ръба на дивана, за да запази равновесие. Щеше да умре. Всички бяха срещу него и той бе безпомощен.

Заплака. Сълзите му се плъзнаха по страните и попиха в брадата му. Животът беше наистина несправедлив! Дори виното нямаше да му помогне тази вечер. Имаше нужда от нещо, което да го разсее.

— Аббас!

Кислар агаси пристъпи напред и му се поклони. Грозно чучело, помисли си Селим. Защо ли беше настояла Хурем да го прехвърли на служба при него? Може би беше шпионин. Може би трябваше да нареди да украсят с главата на стария евнух някое подострено копие. Ще обмисли тази възможност.

— Господарю — измърмори Аббас.

— Имам нужда от развлечения, кислар агаси.

— Какво точно желае господарят?

— Доведи стадото — рече Селим. — Бикът рие земята с копита.

— На твоите заповеди, господарю — отвърна Аббас. — На твоите заповеди.