Янис Марис
Лятото на страха (12)

14

Изведнъж Хаджигригорис престана да се смее. Добре поддържаното му лице издаваше сега цялата злост, която криеше. Вахлиотис, седнал в креслото си, приличаше на звяр, готов да се нахвърли.

— И като какво би искал?

— Ние сме трима — отговори Николарезис. — Вие, които планирахте убийството на съпругата ви. Господинът — той посочи Вахлиотис, — който извърши убийството, и аз, който зная всичко извършено. Искам логичното. Една трета.

— Една трета!

— От имуществото, което остави съпругата ви. Разбира се, ако не бяхте я убили, щях да притежавам всичко, но и така не е лошо. Тя остави много и то стига и за трима ни.

От усмивката на Джо Хаджигригорис капеше отрова.

— Много си скромен! — каза той.

— По-добре кажете „щедър“. Оставям ви двете трети и свободата. Ако проговоря…

— Няма да получиш нищо.

— Както и вие. С разликата, че аз ще бъда свободен, а вие — в затвора. Ако размислите, ще видите, че аз съм този, който „дава“, а не вие.

И самият той не можеше да разбере как бе възможно да говори така, да изглежда такъв циник, докато сърцето му се свиваше. Бекас имаше право. Познаваше хората. Омразата, желанието му да отмъсти, му вдъхваше сила, която той не вярваше, че бе в състояние да намери. Хаджигригорис замълча за малко. Другият като че очакваше само знак, за да скочи върху инженера.

— Обмислил си всичко, не греша ли?

— Така е.

— Единственото нещо, което не си обмислил, е, че би могъл да не излезеш жив от тук.

Вахлиотис се раздвижи и креслото си.

— Обмислил съм и това — каза Николарезис спокойно. — И съм взел необходимите мерки.

— Тоест?

— Имам един приятел, който знае, че се намирам тук. Той има задачата, ако не се върна при него до един час след влизането ми тук, да телефонира на полицията.

Хаджигригорис се засмя.

— Ти ме разочароваш! — каза той.

— Съжалявам.

— С тази си глупост ти си вдигнал цялата работа във въздуха. Ако някакво трето лице знае какво е станало, ще загубим и тримата.

— Той не знае нищо. Знае само, че се намирам тук.

— А подробностите?

— Не съм толкова глупав.

Хаджигригорис се обърна към приятеля си:

— Тогава, Димис, смятам, че можем да разговаряме с господина.

Спортистът кимна с глава, което означаваше: „Както кажеш ти“.

 

 

На сто метра от вилата Бекас седеше в таксито и с нетърпение гледаше часовника си. Беше започнал да се съмнява дали това, което организира, е правилно. Това бяха хора неумолими, а се намираха и в опасност! Той им беше подхвърлил „примамка“, щяха ли да „клъвнат“?

Инспекторът залагаше на съвета, който беше дал на инженера, че негов приятел ще го чака един час — нещо, което беше и вярно, но ако не му повярваха? Ако Хаджигригорис и приятелят му сметнеха, че инженерът блъфира? Ако в паниката си не постъпеха „логично“.

— Ще чакаме ли много? — попита шофьорът на таксито.

Бекас погледна — за кой ли път? — часовника си.

— Още десет минути.

А след това? След това щеше да влезе във вилата на Хаджигригорис. Чувстваше как тежи на гърдите му служебният пистолет, който той не сдаде, напускайки полицията. Разбира се, всичко това беше своеволно, неправилно, незаконно. Но той щеше да влезе дори и ако се наложеше да разбие вратата или да употреби пистолета. Беше хвърлил този влюбен честен човек в устата на вълка. Нямаше да го изостави. Но ако се окажеше късно, когато отиде там? „Не“ — постара се да успокои себе си. Хаджигригорис и съучастникът му щяха да се покажат „разумни“. Онова, което бяха извършили досега, показваше хладнокръвие и систематичност. Нямаше да се оставят да ги повлече паниката. Щеше ли обаче Николарезис да изиграе убедително ролята си, или щяха да го разобличат? Не е лесно един честен човек да изглежда мръсник! Той погледна отново часовника си. Беше изтекла само една минута. Спонтанно помилва пистолета под сакото си. Оставаха още девет минути. А може би не трябваше да чака повече? Инспекторът посочи с ръка на шофьора вилата на Хаджигригорис.

— Карай натам! — каза Бекас.

Шофьорът припали колата.

— Стой! — подвикна в същия момент Бекас.

Изпълнен с облекчение, той видя Николарезис да излиза от вилата. Без да се обърне и да погледне към инспектора, инженерът се отправи към своето пежо. Бекас запали цигара. Напрежението беше спаднало.

— Пусни това пежо да мине пред нас и тръгваме — каза той на шофьора.

— Ще го следим ли?

Нямаше нужда. За добро или за зло обаче…

— От дистанция! — рече инспекторът.

След малко пежото мина край мястото вън от пътя, където стоеше таксито на Бекас.

— Да вървим! — каза старият криминален инспектор. И веднага добави:

— Стой!

Той беше видял спортния форд, който излизаше от вилата. Можа да различи и човека на волана. Елени Аргирис. „Следят нашия приятел“ — помисли си той. Бекас и Николарезис се бяха договорили да се срещнат у последния. Сега обаче нещата се промениха. Инспекторът извади една петдесетачка от джоба си.

— Това — каза той на шофьора, — е извън сметката. За да не изтървеш ей този форд.

Шофьорът пъхна банкнотата в джоба си.

— Лесна работа, мой човек! — отговори той.

И наистина беше лесна работа. Николарезис караше с осемдесет или сто километра и фордът на Елени Аргирис поддържаше стабилна дистанция. Така, без изненади, стигнаха до улица „Хаджиянис Мексис“. Веднъж-дваж Бекас ги губеше от очи, но ги намираше лесно. Николарезис паркира колата си пред кооперацията и се качи в апартамента си. Фордът на Аргирис беше спрял на ъгъла на улицата, а Бекас по-назад. Той плати на таксито и слезе.

— Доволен ли си, мой човек? — попита шофьорът.

— Много!

Инспекторът застана зад стълба, наблюдавайки колата на Елени Аргирис. Тя стоеше неподвижна на мястото си. Ако, както се бяха договорили, Бекас се качеше в апартамента на Николарезис, любовницата на Хаджигригорис щеше да го види, а това не биваше да става. Той направи обиколка около хотел „Хилтън“, влезе в една телефонна будка и набра номера на инженера.

— Какво стана? — попита Бекас.

— Всичко е в ред.

— Приеха ли?

— Да.

Беше сигурен, че е вървял по верния път, но сега имаше пълно потвърждение за ролята на тримата членове на „квартета“.

— Повярваха ли ви?

— Така дадоха да се разбере. Няма ли да дойдете?

— Не.

Бекас му обясни защо. От сега нататък трябваше да бъдат особено предпазливи. „Приятелите“ не трябваше по никакъв начин да научат, че инженерът е във връзка с инспектора.

— Ще ви следят. Красавицата от компанията се намира вече пред входната врата на вашата кооперация.

— Имаме обаче да говорим много.

— Ще говорим. Между впрочем няма да напускате жилището си, докато не ви позвъня по телефона. И за зло, и за добро — заключете апартамента си.

— Смятате, че ще се опитат?

Не, не смяташе, че ще се опитат да му нанесат удар вътре в жилището му. Най-напред щяха да се уверят, че е искрен, че каквото е направил, го е направил сам.

— За всеки случай. Уплашените хора са опасни.

— Не ми се видяха уплашени.

— Така ви се е сторило.

— Да, не може да не са уплашени.

— Ще ви телефонирам къде и как да се срещнем.

 

 

Трябваше да внимава. Настъпваше най-критичният миг, другите не биваше да разберат нищо и главното бе да защити живота на „примамката“. Бекас беше доволен, защото планът му се изпълняваше добре, и същевременно бе неспокоен. Бяха постъпили по най-смелия начин. Те получиха потвържденията, които искаха, и вървяха към целта, която беше поставил той, но в същото време инспекторът не хранеше илюзии. Животът на Николарезис се намираше в опасност. Бекас вярваше в това, което каза на инженера. Уплашените хора са опасни.

Инспекторът разбираше, че е невъзможно сам да контролира положението. Имаше нужда от помощ, но тази помощ не можеше да бъде от страна на полицията пред вид състоянието на нещата. Към частните детективи се отнасяше с професионална антипатия. Трябваше му някое от старите „момчета“, които, не служеха вече в полицията. За миг се спря на гимнастика. Беше смел, способен, умен, но още не бе разгърнал работата си. Ако го поканеше, беше сигурен, че няма да му откаже, но имаше ли право да го накара да зареже своя гимнастически салон? Бекас излезе от „Хилтън“. Движеше се много предпазливо. Спортният форд стоеше на мястото си. „Дамата има търпение“ — каза си той. После се отправи към пиацата за таксита.

— На улица „Хейден“! — каза Бекас.

В продължение на няколко дни беше похарчил за таксита толкова пари, колкото не харчеше за цяла година. Пред студиото за отслабване и укрепване на здравето „Милтон“ колата спря. Треньорът с гигантско тяло го посрещна с ентусиазъм.

— Помогнаха ли ви моите сведения за онова приятелче?

Той имаше пред вид Тео.

— Много.

— От къде е свил паричките?

— Изнуда. Сега обаче бих искал…

И той му каза какво искаше.

— Искам да се заема аз! Кеф ми прави да си спомня за ония години.

— Ти трябва да си гледаш работата.

Бекас посочи клиентите, които се занимаваха на уредите.

— Както виждам, са доста.

Другият настояваше, но накрая отстъпи. Имаше обаче пред вид подходящия за случая човек.

— Един от нашите стари служители, Артемакис, ако си го спомняте.

Помнеше го, но смътно.

— Откакто напусна полицията, не се занимава с нищо. Взех го тук да ми помага. Знаете ли, малко счетоводство, малко на гардероба. Изобщо дребни работи. Струва ми се, че става за тази работа, за която търсите човек.

Повика го. Бившият полицай помнеше добре стария си началник. Той беше слаб човек с незабележителна външност. Ентусиазира се много от идеята да работи малко с Бекас.

— Какво точно искате, господин инспектор?

Бекас искаше едно нещо и му обясни точно:

— Имам един приятел. Инженер. Искам да му станеш сянка.

— В опасност ли се намира?

— Не — каза инспекторът, — но имам основания да вярвам, че някакви приятелчета го следят. Онова, което искам от тебе…

Онова, което искаше, беше Артемакис да внимава кои и кога следяха инженера.

— Само това ли?

— Само това. И да ме уведомяваш.

Бекас му даде данните за Николарезис и се договориха как да поддържат контакт помежду си.

— Започваш веднага работа. Разходите…

Старият криминалист извади портмонето си. Треньорът по гимнастика го закри с огромната си длан. Нямаше никакви разходи. За придвижване Артемакис ще използва колата на гиганта. Колкото до някое кафе…

— Не си струва труда, господин началник.

Бекас прие. Напусна гимнастическия салон по-спокоен. Поне от тази гледна точка.

 

 

Следобед Бекас получи първия рапорт от стария полицай. Артемакис му телефонира у дома:

— Нашият приятел се намира под непрекъснато наблюдение. В началото една дама със син форд се беше разположила пред кооперацията, в която живее. По-късно дойде фиат 1800. Вашият човек излезе, нахрани се в един ресторант и се върна у дома си. Фиатът беше все след него.

— Видя ли човека зад волана?

— Разбира се.

Той очакваше описание, което да съвпадне с външността на Джо Хаджигригорис или на Вахлиотис.

— Един полужалък тип, плешив, на около петдесет години.

Значи бяха поставили някакъв свой човек — шофьор или служител, който сигурно не знаеше нищо за случая. Освен ако бяха наели частен детектив, нещо, в което инспекторът не вярваше.

— В момента този тип се е залостил на улица „Хаджиянис Мексис“ — продължи Артемакис.

— Виж какво ще направиш…

И му обясни подробно.

— Разбрано, господин началник!

Бекас затвори телефона и веднага позвъни на Николарезис.

— Приятелите ви следят непрекъснато — каза му той. — Довечера обаче трябва, да се срещнем, без да ни видят.

— Как?

— По следния начин…

Той говори по телефона още няколко минути. Когато остави слушалката, погледна часовника си. Беше шест и половина часът. С Николарезис щяха да се срещнат в десет.

В десет без двадесет инженерът излезе от дома си. Фиатът се намираше на ъгъла на улицата. Николарезис влезе спокойно в колата си. Указанията на Бекас бяха ясни. В огледалото инженерът видя зеления фиат, който тръгна след него. След като смени на два пъти посоката, той пое пътя към центъра на Атина. По някое време, когато се намираше сред гъстия поток от коли на улица „Панепистимиу“, инженерът можеше да се изплъзне от преследвача си, но напротив, той направи необходимото, за да не затруднява другия. Когато излезе на площад „Омония“ и зави по един от големите булеварди — „Трети септември“, той увеличи скоростта. Фиатът реагира по същия начин. Николарезис се движеше така, че на следващия голям кръстопът колата му да остане първа, след като тези пред него минат на зелен светофар и тъкмо когато светна жълтото, той, след като беше намалил скоростта, даде газ и прекоси улицата пред потока от коли отдясно и остави фиата на светофара. Малко след това отби вдясно, слезе от колата, а мястото му бе заето веднага от Артемакис. Николарезис влезе в сграда с надпис: „Дом на ловеца“. В същия миг неговото пежо тръгна с малка скорост. Скрит зад вратата, инженерът видя как фиатът, който се показа сред потока от коли, зае позицията си след неговата кола. В същия миг той чу познат глас:

— Сега можем да говорим на спокойствие.

Николарезис се обърна. Пред него беше Бекас, който се усмихваше.

— Приятелят ми, който взе вашата кола, ще поразходи известно време фиата, преди да му избяга. Ще го мотае колкото време ни е необходимо.

Той хвана инженера под ръка и го поведе по стълбата. Влязоха в празна зала на първия етаж.

— Тук няма да ни безпокои никой — каза старият криминален инспектор.

 

 

Залата беше голяма. Три дълги маси, покрити със зелено сукно, и много столове показваха какво точно беше този „Дом на ловеца“. Бекас посочи стол на Николарезис и седна срещу него.

— Добре ли мина срещата? — попита той.

— Всичко стана, както се бяхме договорили.

— Представям си как са били изненадани.

— Наистина се изненадаха.

— Поискахте ли една трета?

Лицето на инженера помръкна.

— Това бяха най-лошите мигове в живота ми — отговори той.

— Разбирам. Приеха ли?

— Да. Заявиха, че виждат, че нямат друг изход. Само че не е лесно. Собствеността на Джулия — той пребледня, като произнесе името — не е само в пари и брой. Трябва да имам търпение.

Бекас запали цигара.

— Естествено, не вярвате, че те се готвят да платят!

— Разбира се, че не вярвам.

— Ще се постараят да ви извадят от играта.

Николарезис се усмихна горчиво:

— Нали това беше целта ни?

— Ако искате, да се откажем.

— Нито искам, нито е възможно — отговори другият рязко. — Какво ще бъде продължението?

— Според това, как аз си представям нещата, онези ще се постараят да се уверят, че не им поставяте клопка. Ще ви следят системно, за да установят вашите контакти. Ако повярват, че действително искате това, което сте им казали, ще се убедят, че наистина не сте разкрили плановете си на друг, тъй като не бихте искали да излагате на опасност една толкова голяма печалба.

— Те вярват в това.

— Не бъдете съвсем сигурен. Какво ви казаха?

— Отговорът им беше, че се нуждаят от малко време, за да уредят подробностите, че ще ме уведомят кога и как да уредим въпроса.

— Това ще бъде моментът, в който ще решат да ви нанесат удара. Ще бъдем обаче близо един до друг.

— Кои?

— Аз и, надявам се, полицията.

За известно време Бекас остана мълчалив, като пушеше цигарата си.

— Работата обаче не престава да бъде опасна.

— Това го казахме вече! — прекъсна го нетърпеливо Николарезис.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Между впрочем, приятелите са спокойни, че вие се намирате в пежото си и ви държат под око.

Инспекторът забеляза, че Николарезис не го чуваше. Той се бе замислил.

— Сигурен ли сте, че ще поискат да ме ликвидират? — попита младият човек накрая.

— Вие съмнявате ли се?

— Не мога да разбера. Тези хора не приличаха на убийци.

— Те станаха убийци.

— Как могат така лесно…

— Те започнаха! — прекъсна го Бекас. — Това беше трудното. Сега не могат да не продължат. Заплетоха се в собственото си престъпление.

Той угаси цигарата си.

— За тях връщане назад няма. Главното е да не се усъмнят, че се познаваме, че между нас съществува каквато и да било връзка.

Двамата поговориха още известно време. Точно в единадесет часа слязоха долу. Застанаха зад вратата. В единадесет часа и пет минути бялото пежо на Николарезис спря пред „Дом на ловеца“. Артемакис изскочи бързо, оставяйки двигателя да работи, а инженерът, който знаеше какво да прави, бързо зае многото си. Пежото тръгна. Артемакис влезе в „дома“.

— Всичко в ред ли е? — попита Бекас.

— Разхождах го, колкото ми бяхте казали, и му избягах в подходящия момент.

— Сигурен ли си, че не е разбрал нищо?

Старият полицай отговори положително.

— Много добре. Започваш пак както преди. Не изпускаш Николарезис от очи.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. Беше сигурен, че Хаджигригорис и съучастникът му нямаше да платят. Когато сметнеха, че са готови, щяха да нанесат удара. Само не знаеше къде и как и не беше никак спокоен. За кой ли път си зададе въпроса, дали всичко това, което вършеше, е правилно.

През следващата седмица не се случи нищо, освен това, че госпожа Бекас се завърна в Атина с куфарите и безпокойството си.

Намери съпруга си без настроение, отслабнал, но не започна да мърмори. Само попита:

— Добре ли си?

Той отговори, че е добре, но не можа да я убеди. Тя се зае да полага деликатно особени грижи за него. През последния ден на седмицата дъщеря им ги уведоми, че съпругът й е уволнен от работа.

— Ще го назначат отново! — изръмжа Бекас.

Той чувстваше как гневът набъбва вътре в него.

Въпросът сега беше и личен. Той реши да каже две хубави приказки на председателя на компанията, когато приключи историята с Хаджигригорис. Но щеше ли да приключи тази история и как?

На осмия ден му телефонира Николарезис.

— Съобщиха ми. Уредили са подробностите. Ще се срещнем.

— Къде?

— В последния момент ще ми кажат къде.

Инспекторът усещаше опасността като неопределена миризма около него.

— Ако поради каквато и да било причина не съумеете да ме уведомите за това, къде ще се срещнете, няма да отидете на срещата!

— Но в такъв случай…

— Няма да отидете! — прекъсна го нетърпеливо инспекторът.

Малко по-късно му телефонира Артемакис. Наблюдението върху Николарезис е отслабнало, почти е прекратено.

— Сякаш се отегчиха, господин инспекторе.

— Ти си отваряй очите на четири. Сега — повече от когато и да било!

Защо бяха прекратили наблюдението? Убедили са се, че инженерът е бил искрен, или са променили начина и бившият полицай не е разбрал?

На следващия ден Николарезис му съобщи:

— Срещата е за довечера.

— Къде?

— Не зная. Те ще ми определят мястото. В осем часа вечерта.

— Аз ще бъда тук, у дома.

Бекас остави слушалката. Дали бяха стигнали до края? Това беше един от редките случаи в кариерата му, когато изпитваше силна възбуда.

АКО не беше станало онова, което стана, и ако директорът на полицията не беше вън от себе си… Но беше станало и директорът беше вън от себе си. Значи от тази страна не можеше да се надява на нищо. Но не беше възможно да остави Николарезис да влезе в устата на вълка сам, без защита. А защитата само полицията беше в състояние да осигури. От друга страна, тя беше необходима, за да има ефект клопката му. И Бекас взе решението! Арванитис! Началникът на отдела за борба с престъпността, човек без фантазия, първобитен, но храбър мъж, честен човек и не на последно място — негов приятел. Той доказа това в случая с Елени Константинидис. Инспекторът му позвъни по телефона:

— Трябва да те видя спешно.

— Довечера устройва ли те?

— Не, налага се веднага.

Арванитис каза, че сега имал работа. Занимавал се с някакви дебелоглави дребни търговци с наркотици, които се мъчели да се покажат твърди.

— Необходими са ми няколко часа, за да ги накарам да омекнат.

— Не може ли да отложиш тази работа?

— Толкова ли е сериозно положението?

Бекас отговори утвърдително и Арванитис отстъпи.

— Тогава те чакам в кабинета си.

Инспекторът нямаше време за губене. Стигна до кабинета на началника по възможно най-бързия начин.

— За какво става дума? — попита гигантът.

— Страхувам се, че довечера ще бъде извършено престъпление.

Другият го изгледа с изненада. Познаваше го като умен, положителен човек, професионалист сто процента и това, което говореше, му приличаше малко на роман.

— Ще бъде извършено престъпление и ти знаеш за него?

— Аз го предизвиках!

Изненадата се превърна в безпокойство. Напоследък беше дочул нещо за някаква „мръсотия“, излязла от кабинета на директора на полицията по адрес на Бекас, че уж последният не бил добре, но Арванитис не беше повярвал. Последната им среща го беше убедила в обратното. Но сега…

— Ти си предизвикал извършването на престъпление?

— Да. Изпратих един човек за примамка. Сигурен съм, че имам работа с убийци, но не мога да го докажа.

Всичко това звучеше странно на Арванитис, то беше извън онова, което знаеше, извън онова, с което беше свикнал.

— А „Службата“ какво казва?

— От „Службата“ за това знае само директорът и смята, че съм луд.

Другият го удари на шега.

— Нима не си?

— Не съм, но вървя към полудяване — усмихна се Бекас. И после добави: — Това е една мръсна работа…

Инспекторът разказа на приятеля си. Не всичко, но онова, което трябваше да каже. Другият слушаше замислен.

— И ти ли ме намираш за луд? — завърши разказа си Бекас.

Не. Изпеченият полицай не го намираше за луд. Старият инспектор реши да бъде честен с приятеля си докрай.

— Има и нещо друго — каза той. — Директорът е вън от себе си от яд заради намесата ми в тази история. Искам да ми помогнеш, но трябва да ти кажа, че няма да спечелиш симпатиите му с това.

Арванитис се усмихна:

— Искаш да кажеш, че ще си намеря белята ли?

Горе-долу това искаше да му каже.

— Искам да кажа, че и ти ще го накараш да излезе вън от кожата си…

— Харесва ми да го виждам вън от кожата му!

Бекас имаше съмнения от отдавна, но сега виждаше ясно, че началникът на отдела за борба с престъпността не симпатизираше на „шефа“. Народен тип, облечен обикновено, грубоват, той не разбираше светските обноски, „аристократичността“, безукорно ушитите костюми на началника си.

— Ще намерим начин да не се изложа — каза сериозно началникът на отдела.

— Какъв начин?

— Не е трудно. Ако стане дума, ще кажа, че някой ми е позвънил анонимно по телефона. Мой дълг е било… Ако се провалим, ще се постарая ти да останеш вън от операцията, а и ние да не се виждаме много. Кажи ми сега какъв ти е планът?

Бекас го запозна с плана за действията си и се върна в къщи да чака съобщението от Николарезис. То дойде в осем часа и две минути. През цялото това време той гледаше с такова напрежение часовника си, че би могъл да определи и секундата. Инженерът говореше бавно.

— Трябва да се срещна с тях по пътя за Сунион, близо до вилата им.

— Кога?

— Точно в единадесет часа.

— Добре. Ще бъдем близо до теб.

— Те заявиха ясно, че трябва да бъда сам.

— Ще бъдеш сам.

— Ако ви видят…

— Ти знаеш да строиш сгради, да градиш мостове. Ние си знаем нашата работа. Няма да ни видят.

Срещата беше за единадесет, а беше още осем часът. Имаха време. Той телефонира на началника на отдела за борба с престъпността.

 

 

В единайсет часа Николарезис се намираше на уговореното място. Беше спрял пежото край пътя и чакаше прав, пушейки. По време на пътуването до тук той се стараеше да открие колата на Бекас или на приятелите му, които трябваше да вървят зад него. Не можа да установи нищо. Забеляза само фиата на човека на Хаджигригорис, и то веднъж или два пъти.

Инженерът не вярваше, че Бекас може да го е изоставил, но и не разбираше как е възможно да бъде така невидим. Николарезис пушеше с неочаквано и за самия него хладнокръвие. „Страхувам ли се?“ — запита се той и констатира, че не изпитва никакъв страх. Не защото вярваше, че не съществува опасност, а защото се отнасяше към нея с безразличие. Единственото нещо, което го интересуваше, беше да не се провали „работата“. Животът му за самия него нямаше друг смисъл, освен отмъщението.

Една-две коли, които идваха от обратната страна, откъм Сунион, създадоха у него впечатлението, че идва колата, която чака. Но не стана така. Те стигнаха до него и го задминаха, без да спрат. Цигарата му догоря. Хвърли угарката и веднага запали друга. Тогава видя светлините, които падаха върху него. Те угаснаха и блеснаха отново. Колата намали скоростта, плъзна се бавно и спря. Той видя лицето на Хаджигригорис, който се наведе през прозореца:

— Сам ли си?

Инженерът отговори, че е сам.

— Без друго вие сте проверили дали съм сам.

Хаджигригорис отвори вратата.

— Проверихме — каза той, усмихвайки се.

— Къде ще ходим? — попита Николарезис, като влизаше в чуждата кола.

— Къде другаде? В дома ми. Виждаш ли, ти стана съдружник и трябва да прегледаш документи, договори, сметки.

Той не скриваше иронията в гласа си. Инженерът затвори вратата. Както тръгваха, той се помъчи да различи някаква следа от Бекас и от хората, за които му беше казал, че ще бъдат с него. Не видя нищо. Пустота. И познатият фиат, който се беше превърнал в негова сянка през последните дни, беше изчезнал.

 

 

Бекас, началникът на отдела за борба с престъпността, и трима от хората му не следваха колата на Николарезис. Те се намираха на мястото на срещата един час по-рано. Бяха пристигнали поотделно, бяха се пръснали и беше трудно и за най-опитното око да ги открие. Зад издатината, където се криеше заедно със стария си колега, Бекас видя бялото пежо, което пристигаше.

— Ето го — каза инспекторът.

Той наблюдава известно време инженера, който чакаше, пушейки.

— Тук ли смяташ, че ще се разправят с него? — попита Арванитис.

— Не зная. Трябва да сме готови.

Бекас беше неспокоен. На Николарезис той беше казал да се пази от опит за „автомобилно произшествие“. Беше го посъветвал да стои до пътя по такъв начин, че да изключи възможността някоя кола, която се движи от неговата страна на пътя, да го блъсне „случайно“. Ядосан, сега наблюдаваше как инженерът върши тъкмо обратното. Беше застанал така на края на пътя, че представляваше идеална цел за автомобил, който би искал да го блъсне.

— Твоят човек безумец ли е? — попита тихо Арванитис.

— Нещо по-лошо. Той иска да умре. Погледни!

Старият инспектор беше видял колата на Хаджигригорис да наближава, но не знаеше, разбира се, че шофира той. Понечи да се затича към пътя. Другият го задържа.

— Колата намалява скорост.

Голямата лимузина се приближи плавно до инженера и спря. От укритието си те видяха как Николарезис се качи в нея. Колата направи завой и тръгна в обратна посока.

— Къде отиват? — попита Арванитис.

След като видя накъде тръгнаха, Бекас каза на стария си приятел:

— Отиват във вилата на онзи.

Арванитис даде знак на хората си. Като сенки и от различни места те обкръжиха дома на Хаджигригорис.

— А сега какво мислиш? — попита Арванитис.

— Обикновено оръжието им е морето.

И в случая с Джулия Хаджигригорис, и в случая с Алеко Константинидис жертвите се бяха „удавили“ при нещастен случай в морето.

— Вахлиотис е бивш шампион по плуване. Не вярвам, че ще посмеят да убият Николарезис в дома си. Ще го обезвредят по някакъв начин, може би с удар по главата, може с нещо друго и ще го пренесат в морето.

Той посочи скутера и моторницата, които сякаш си отдъхваха в малкото пристанище на вилата.

— Сигурно ще се опитат да го пренесат някъде далеч, където ще стане „нещастният случай“.

— А ако не стане така? Ако си свършат „работата“ във вилата?

Начинът, по който полицейският капитан Арванитис питаше, показваше, че той не вярва напълно на историята, разказана от Бекас.

— Договорил съм се с Николарезис — отговори Бекас. — Ако в срок от един час той не се появи, ще влезем ние.

— Под какъв предлог?

Другият бе започнал да се безпокои.

— Ще кажем, че някой ни е телефонирал.

Изражението на Арванитис говореше, че сега не намираше нещата толкова прости.

— Ще се оплетем лошо…

— За това говорихме. Но аз съм уверен, че няма да се наложи да влизаме. Каквото имат да вършат тези господа, ще го свършат сега. Освен това инженерът ще извика за помощ. Договорили сме се.

— Ако му дадат възможност — рече скептично капитанът.

Бяха обкръжили вилата отвсякъде. Тримата от отдела за борба с престъпността се бяха покатерили на оградата, готови да скочат вътре. Измина обаче четвърт час, двадесет минути, половин час, но не стана нищо. Бекас гледаше непрекъснато часовника си.

— Наближава един час — каза той по някое време.

Другият не изглеждаше никак доволен. На петдесетата минута обаче Николарезис се показа с Хаджигригорис. Те влязоха в колата на корабопритежателя. Арванитис даде знак на един от хората си, който изтича в тяхната кола, оставена на едно затънтено място. Останалите се затичаха по пътя. Но стана нещо, което Бекас не бе очаквал. Колата на Хаджигригорис спря на известно разстояние от вилата, там, където Николарезис беше оставил пежото. Те видяха инженера да излиза от колата на корабопритежателя и да се качва в своята. И двете коли тръгнаха. Николарезис за Атина, а Хаджигригорис за вилата си. Арванитис изгледа Бекас. Погледът му не съдържаше само въпрос.

— Не стана нищо! — каза той.

Бекас долавяше онова, което се криеше зад думите на полицая.

„Нима цялата тази работа, приятелю Бекас, е плод на твоята фантазия?“

— Тъкмо това, че не стана нищо, е странно! — измърмори старият криминален инспектор.

Те почакаха още малко да не би някой автомобил — зеленият фиат, или спортният форд на Елени Аргирис — да тръгне след инженера. Не. Никой не следеше Николарезис. Всичко се разви съвсем не така, както си представяше Бекас. Той чу гласа на началника на отдела за борба с престъпността:

— Да тръгваме ли?

В гласа му нямаше ирония. Само нещо като съжаление. „Към бившия добър криминалист, който остря и откача“ — помисли си Бекас.

— Да вървим.

Те напуснаха предпазливо местата си. Малко по-нататък с обикновен номер ги очакваше полицейската кола. Сместиха се и петимата. Поеха обратно по пътя към Атина.

— Какво ще кажеш? — попита Арванитис.

Бекас не отговори. Мълчеше. Защо онези отидоха на тази среща без продължение? Нима Хаджигригорис, приятелят му с атлетичното телосложение, и любовницата му са решили да платят? Защо беше това неоправдано снемане на наблюдението върху инженера през последните дни. Дали бяха се убедили, че Николарезис действа сам, че е обикновен изнудвач, който не търси нищо друго, освен да използва онова, което знае? Старият инспектор пушеше в колата мълчалив, навъсен, свит до началника. Това би било едно обяснение. Но обяснение, което Бекас не можеше да приеме. Не. Работите се развиха много просто, за да са така лесни? Изглеждаха логични, но не бяха такива.

Както и при други подобни случаи в живота му, както при последната му среща с Тео в квартирата на хомосексуалиста, Бекас имаше чувството, че нещо в тази поредица от факти беше фалшиво, че някаква част от цялото не е такава, както се виждаше на повърхността. Това чувство увеличаваше гнева му.

— Какво каза?

Питаше пак Арванитис. Бекас мърмореше, без да е разбрал добре.

— Нищо.

— Стори ми се, че говореше нещо.

Отново този поглед, но не ироничен, а пълен със симпатия и съжаление. „Може би си мисли, че директорът е прав“ — мина през ума на стария криминалист.

Не. Имаше нещо фалшиво. Под видимата повърхност съществуваше някаква друга действителност. И изведнъж подскочи по такъв начин, че старият му колега го хвана, за да го задържи. Това е! Как не беше помислил за него по-рано!

— На улица „Хаджиянис Мексис“ — извика той. — Колкото можем по-бързо.

Това е! Не бяха отслабили наблюдението! Онези оставиха да се създаде такова впечатление преднамерено. Те са знаели, че Николарезис няма да дойде сам, че зад него ще има други, вероятно полицаи. А може да са узнали и за контактите му с него. Те никога не са го приели за изнудвач.

— Мръсници! — каза той високо. — Мръсници! Съумяха да направят и нас самите свидетели на мнимата им невинност. Свидетели на тяхното „алиби“.

Арванитис го гледаше, сякаш до него наистина седеше луд човек.

— За бога — извика силно Бекас, — кажи му да кара колкото се може по-бързо. Трябва да стигнем навреме на улица „Хаджиянис Мексис“. Трябва да го предварим.

— Кого? — попита учуден началникът.

— Убиеца! — отговори изнемощял Бекас.

Сега виждаше всичко ясно, сякаш ставаше пред очите му. Той беше повярвал, че е устроил клопка, а в същност бяха устроили клопка на него.

— Разбираш ли? — каза той задъхан, след като Арванитис бе дал нареждане да се кара с най-високата възможна скорост.

— Не! — отговори полицаят.

— Докараха го тук уж за да разговарят. Те са знаели, вярвали са, че ги следим. Онзи го вкара в дома си, говорили са — бог знае какво са си казали — и го изведе здрав и читав. Лично той го откара до колата му. И ние, противниците му, дето искахме да докажем, че е виновен, сме свидетели, свидетели очевидци на неговата невинност. Ние видяхме с очите си, че той не го пипна с пръст, че жив и здрав напусна вилата му. Ако се случи каквото и да било, ние сме длъжни да дадем показания за това.

— И така?

Сигурно директорът на полицията има право. Бекас не е добре.

— И така той е много по-силен, отколкото смятах.

— Говори ясно! — процеди нервно през зъби другият.

Стрелката на спидометъра премина над сто и тридесет километра.

— Не може ли да се движим по-бързо?

— Не! — отговори троснато началникът. — Ще се пребием. Какво искаш да кажеш?

— По времето — започна задъхан Бекас, — когато ние тук констатирахме невинността на Хаджигригорис, убиецът чака Николарезис в дома му.

— Какво? — изрече другият недоверчиво.

— Убиецът трябва да се намира от доста време в апартамента на Николарезис и да го чака. Постъпих като тъпак! Хванах се в капана им!

Арванитис не каза нищо. Беше явно, че не вярва на думите на приятеля си. Той се сгуши в ъгъла и си мислеше, че направи грешка, като остави Бекас да го подведе. Но не каза на шофьора да намали скоростта.

Когато навлязоха в града, се наложи да спрат поради автомобилна катастрофа на улицата, по която се движеха. Изгубиха четвърт час, чакайки да се освободи пътят и използвайки други преки улици. След като видяха, че пътят няма да бъде свободен скоро, се измъкнаха. Бекас беше бесен.

— Ще пристигнем късно! — повтаряше непрекъснато той.

Старият криминалист виждаше, че не може да убеди колегата си и не му се сърдеше. Беше обаче сигурен или почти сигурен.

 

 

Най-после стигнаха до кооперацията, в която се намираше апартаментът на инженера. Бекас изскочи нервно от колата, бесен, защото другите не показваха, че бързат. Всичко беше спокойно и бялото пежо на Николарезис беше паркирано на обикновеното, място.

— Какво се бяхте договорили с него? — попита Арванитис.

— Да ми телефонира в къщи.

— Телефонирай му ти.

Бекас изгледа началника свирепо.

— За да уведомя убиеца му ли, ако е още горе?

Другият повдигна рамене.

— Тогава да се качим в апартамента му.

— Колкото се може по-бързо и по-безшумно!

Ала не беше лесно. Вратата на кооперацията беше заключена и се наложи да повикат портиера. За щастие още не беше заспал.

— В тази жега! — каза той, изпитвайки с поглед Бекас и дружината му. — Какво искате?

— Полиция.

Портиерът изгледа петимата мъже уплашен.

— Станало ли е нещо?

— Искаме да се качим в апартамента на господин Николарезис.

— Той се върна преди малко.

Бекас въздъхна.

— Кога?

— Има-няма пет-десет минути. Аз…

Те не чакаха да чуят продължението. Асансьорът се намираше на шестия етаж. Бекас се втурна по стълбата, викайки:

— Бързо!

Останалите тичаха след него, докато портиерът ги наблюдаваше с любопитство и страх. Хората на Арванитис, по-млади от инспектора, го задминаха.

— На четвъртия етаж, трети апартамент — извика Бекас.

Когато обаче и той заедно с Арванитис се оказа на четвъртия етаж, полицаите стояха и чакаха.

— Всичко изглежда спокойно — каза тихо единият от полицаите.

Бекас дори не го чу. Той се обърна към Арванитис.

Началникът се колебаеше.

— За бога! — прошепна Бекас. — Моля ти се! Повярвай ми! Сигурен съм!

Началникът на службата за борба с престъпността извади от джоба си връзка шперцове.

— Ако бъркаш, зле ще си изпатим! — мърмореше той, без сам да се чува.

При третия опит вратата се отвори. Лампите в квартирата на инженера светеха. Бекас се втурна. Другите го последваха колебливо. В хола с модерните картини всичко беше спокойно. Инспекторът полетя към спалнята. Първото нещо, което видя там, бяха широките плещи на човека, който се навеждаше. От шума наведеният се обърна. Обгорялото от слънцето лице на Вахлиотис, лице, напомнящо древен борец, гледаше Бекас с изненада, страх и омраза. В същия миг и спалнята влезе и Арванитис с един от хората си. Вахлиотис скочи прав, като заобиколен звяр изгледа за някаква частица от секундата другите и се нахвърли. Юмрукът му намери едрия началник в брадата, но не можа да го повали. Възползувайки се от изненадата на противниците си, от по-голямата си сила, Вахлиотис блъсна встрани началника и другия полицай и тичешком излезе в хола.

— Хванете го! — извика Арванитис и се спусна след него.

Бекас не чуваше нищо. Цялото му внимание бе съсредоточено върху слабия мъж, който лежеше неподвижен на пода. Едно кърваво петно на гърдите му увеличаваше размерите си. Зашеметен от напрежение, инспекторът клекна до безчувствения Николарезис. Той беше бял като мъртвец, но още дишаше. Червеното петно на гърдите му ставаше по-голямо. Бекас скочи, изтича до телефона — още помнеше мястото му в спалнята от първото си посещение в квартирата на инженера — и повика бърза помощ:

— Телефонира криминалният инспектор Бекас. Бързо! Колкото се може по-бързо!

Той даде адреса и се върна при безчувствения Николарезис, мъчейки се да спре кръвоизлива, както знаеше и с каквото можеше.

 

 

Изплъзвайки се от Арванитис и полицая, който беше до него, Вахлиотис се оказа в хола. Той чу вика на началника зад себе си: „Хванете го!“ Двамата полицаи му преграждаха пътя към изходната врата. Запъхтян, той се огледа и се втурна в кухнята. Другите се спуснаха след него. Вахлиотис беше разучил предварително излизането си от апартамента на Николарезис и знаеше накъде отива. Влизайки в кухнята, той заключи вратата. Това му даде малко преднина. Беше стигнал до балкончето на желязната стълба за прислугата, когато преследвачите му отвориха вратата на кухнята. На третия етаж дали защото бе чул суматохата, или защото бе излязъл на хладина, някакъв мъж му преграждаше пътя. Прескачайки стъпалата по три наведнъж, беглецът започна да се катери нагоре.

Беше стигнал покрива — железобетонна тераса с парапет, когато Арванитис и неговите хора се показаха на балкончето, през което минаваше витата желязна стълба. Началникът на отдела за борба с престъпността бе извадил пистолета си и се прицелваше.

— Стой! — извика Арванитис.

Вахлиотис не му обърна внимание. Тренираното му тяло, тяло на шампион, му даваше предимство. Той се движеше по спираловидната стълба като гущер. Излезе на покрива, докато другите се намираха на петия етаж. Беше на края на покрива, когато Арванитис и тримата полицаи с пистолети в ръце изскочиха на покрива.

— Стой! — извика отново началникът.

В същия миг се чу първият изстрел. Любовникът на Джулия Хаджигригорис видя, че няма накъде да бяга. Четиримата му преследвачи идваха в полукръг към него. Той се огледа. Нещо като съвсем малък двор, по-скоро коридор, се намираше между него и покрива на съседната кооперация. Вахлиотис се покачи на перилата на циментовата плоча-покрив, изви високото си тяло, за да набере инерция, и скочи. Не беше преценил добре разстоянието обаче и вместо на отсрещния покрив, падна малко по-близо. Тялото му се удари в стената — шумът беше ужасен, — описа обратна крива и падна в празното пространство от височината на шестия етаж. Вик на наранено животно разцепи нощната тишина. Блеснаха светлини и на прозорците се показаха уплашени лица. Арванитис погледна надолу. Тялото на Вахлиотис лежеше като голяма счупена кукла.

 

 

Николарезис беше закаран в централната градска болница, а трупът на Вахлиотис — в моргата. Бекас пушеше, седнал срещу Арванитис в малкия уютен апартамент на инженера. Чакаха дежурния екип от полицията.

— И все пак как ти дойде наум, че убиецът е тук? — попита началникът.

— Към такова заключение водеше логиката на нещата.

Инспекторът нямаше нито настроение, нито време да обяснява. Мислеше за продължението. Със случая Вахлиотис той получи доказателствата, които му бяха необходими, но не всички доказателства.

— Ще телефонирам на директора на полицията.

— Ще го събудиш ли? — попита с неудобство Арванитис.

— Не. Ще го вбеся, но няма да го събудя. Той не си ляга никога преди два часа.

— Аз казвам да дочакаме утрото и тогава…

Бекас обаче не го послуша. Занимаваше го продължението и той отиде до телефона. Директорът, както си и мислеше, не беше у дома си. Казаха на стария криминалист обаче, че шефът на полицията се намирал в дома на заместник-директора на „Кредитната банка“, където имало някакъв прием. Инспекторът телефонира там и го намери. Ако по жицата можеше да се предаде огънят, който гласът на Бекас запали у директора, то слушалката би изгорила ръката на криминалиста.

— Ти ли си? — каза директорът, като разбра кой го викаше. — Той би изревал, ако не го спираше домът, откъдето разговаряше, и избраното общество, сред което се намираше. — Не ти ли казах, че не искам да чуя повече за тебе, че…

Бекас разбра, че той трябва да атакува пръв. Директорът се готвеше да затвори телефона.

— Трябва да дойдете незабавно на улица „Хаджиянис Мексис“, номер…

— По-добре да изпратя психиатър.

Бекас не обърна внимание на думите му.

— В този момент тук имаме два трупа. На инженер Николарезис и на известния ви приятел на господин Хаджигригорис, Вахлиотис.

— Какво?

— Вахлиотис уби инженера. В стремежа си да ни избяга падна от шестия етаж и се преби на място. Мисля, че със случая трябва да се заемете вие, преди да се доберат до него журналистите. Чакаме ви тук.

— Чакате ме? — изрече побеснял директорът. — Кои?

— Капитан Арванитис от отдела за борба с престъпността и аз. Страхувам се, че всеки момент ще пристигнат журналистите. Ако пък смятате…

— Дяволите да ви вземат! — викна директорът и затвори телефона.

Инспекторът се обърна към Арванитис, който го питаше какво е отговорил директорът.

— Да ни вземат дяволите!

— Нали ти казах…

— Да, но ще дойде.

Директорът дойде елегантен в смокинга си, но неспокоен, стреснат.

— Къде са труповете?

Обясниха му.

— А ти как се заплете в тази работа? — обърна се той към Арванитис.

Капитанът каза измислицата за анонимното обаждане по телефона, но директорът едва ли повярва.

— А сега, обяснете ми…

Бекас му обясни. Разказа му колкото можеше по-спокойно, ясно, обстоятелствено.

— Както вече отбелязах, не съм луд — завърши той. — Ако инженер Николарезис остане жив, ще ни кажа повече.

— Ще остане ли?

Лекарят каза, че има надежди, но не големи.

Беше ясно, че директорът на полицията със своя смокинг, със златната си запалка, с американските си цигари би предпочел да не бе станало всичко това. Но то беше станало, беше очевидно, и като съзнателен служител той виждаше, че трябва да се заеме с положението.

— Може би Хаджигригорис не е знаел? — каза той.

— Можете да установите дали е така.

— Как?

Инспекторът мислеше през цялото време за това и му го каза. Директорът го слушаше замислен. Не го намираше за съвсем последователно. Накрая отстъпи.

— Опитай — каза той.

Телефонът на Николарезис имаше дериват. Бекас подаде втората слушалка на директора. После набра номера на Хаджигригорис.

— На телефона е Бекас — каза той, — нахалният бивш криминален инспектор.

Чу се нервният глас на Хаджигригорис.

— Какъв дявол търсиш по това време?

Директорът слушаше разговора на втората слушалка.

— Да ви поискам извинение — каза Бекас. — Установих вашето алиби. Не съм бил прав.

— И намери да ми кажеш това посред нощ ли?

После омекна.

— Добре, че си разбрал това.

— Бих желал да помоля за една услуга — продължи Бекас наивно.

— А именно?

— По моя вина, поради глупостите ми, зет ми изгуби службата си. Зная, че сте поискали това, и не ви се сърдя. Казахте, че ще ме накарате да се вразумя, и аз се вразумих. Молбата ми е да упражните влиянието си, за да бъде върнат зет ми на работа.

Директорът и Арванитис следяха учудени приказките на Бекас. Каква беше тази история със зет му и какво отношение имаше с онова, което искаха да докажат? В двете слушалки долетя смехът на Хаджигригорис.

— Щом си се вразумил, всичко ще се оправи.

Инспекторът имаше онзи простичък вид, който двамата му бивши колеги познаваха добре. Те се питаха къде ли ги води тази стара лисица.

— Задължен съм ви безкрайно — каза Бекас. — Бих искал да се извиня и на господин Вахлиотис.

Двамата започнаха да се досещат накъде бие инспекторът.

— Не е ли там?

В двете слушалки се чу гласът на Хаджигригорис.

— Тук е. Преди малко изиграхме една игра карти. Минутка, да го повикам.

И тримата се спогледаха. Трупът на Вахлиотис беше в моргата. В слушалките се чу глас.

— Вахлиотис е на телефона. Какво има?

Бекас разказа приказката.

— Добре. Остави ме сега, защото се готвя да спя.

— Благодаря. Лека нощ.

Инспекторът затвори телефона и хвърли триумфален поглед на директора.

— Видяхте ли? Разбира се, беше самият Хаджигригорис и доста неудачно се опитваше да си промени гласа. Той осигурява алиби на Вахлиотис, ако стане нужда. Знае къде се намира, защото той го изпрати. Само дето не знае, че неговият човек се преби. Може би се съмнявате още?

Директорът мълчеше. Не се съмняваше.

— А сега какъв дявол искаш да правим? — каза той.

Бекас прие най-наивния си вид.

— От тук нататък е ваша работа. Има убийство, или опит за убийство, убиец, съучастник. Това вече не е моя „фикс-идея“ — усмихна се той. — Полицията има правото и задължението да действа. Разполага и с един лесен начин.

— Какъв? — изръмжа директорът.

Той признаваше, че Бекас има право, но всичко това не му харесваше.

— Онзи хомосексуалист Тео Десиприс. Мене, едно частно лице, той можеше да подиграе или да не ми обърне внимание.

Инспекторът посочи Арванитис.

— Ако се заеме с него нашият приятел…

— Къде живее? — попита началникът на отдела за борба с престъпността.

Бекас даде адреса. Полицаят с гигантското телосложение повика един от хората си.

— Отидете сега и ми го доведете в полицията!

Той се усмихна с уважение на директора.

— Ако, разбира се, разрешите.

Другият процеди нещо през зъби, което можеше да значи, че разрешава.

— Ще дойда да проследя следствието лично — съобщи директорът.

Беше преценил, че светската му вечер е пропаднала.

— Отлично! — каза Арванитис.

Видът му опровергаваше това „отлично“. Би предпочел сам да „обработи“ онзи тип.

— Аз ще чакам резултатите в къщи — каза Бекас.

Каквото и да го правиш, сега той не беше повече от едно частно лице.

— Надявам се, че ще ми телефонираш скоро — каза той на Арванитис.

Двамата полицаи станаха да си вървят. Директорът — елегантен в своя смокинг, Арванитис — като горила в костюм. Старият инспектор остана още малко. Оглеждаше се около себе си в добре подредения апартамент, в модерните картини, които украсяваха стените, в луксозните мебели. „Господи, нека оживее!“ — помоли се Бекас. Той се справи с трудната задача, почти беше свършил всичко, но не беше доволен. Този негов успех може би струваше живота на един човек. „На един човек, който струва много“, помисли си инспекторът, като си представи нежното, благородно лице на Николарезис.

 

 

Сутринта началникът на отдела за борба с престъпността му се обади по телефона.

— Този педераст се оказа по-костелив орех, отколкото изглеждаше. Свършихме, разбира се. Тео подписа показанията си и сега спи в арестантската.

— Каза ли всичко?

— Допускаш ли, че ще го оставя да скрие нещо?

Бекас познаваше Арванитис, затова не допускаше. Той не бе съгласен с методите му, но този път…

— Можеш ли да ми кажеш някои подробности?

— Не сега. Умирам за сън, а в десет часа директорът иска и двама ни в кабинета му. Ще дремна набързо и на тебе ти препоръчвам същото. В десет часа — при директора!

В десет и двамата бяха там. Директорът беше сменил смокинга с лек сив костюм. Предложи им от американските си цигари и поръча на полицая, който седеше в преддверието, да донесе три кафета. И да не допуска да ги безпокои никой.

— Трябва да ти поискам извинение — започна той, обръщайки се меко към инспектора.

Беше явно, че тези думи му струваха доста усилия.

Бекас прие познатия си наивен вид.

— Аз просто се усъмних в някои неща. Цялата работа бе свършена от полицията.

Директорът му поднесе огън със златната си запалка.

— Не така! И тримата знаем кой свърши работата. — Обърна се към Арванитис: — Кажи му до какво си се добрал…

Капитанът заговори, сякаш правеше служебен доклад, без да украсява думите си, за случай, който за тях бе приключил.

— Приятелчето си каза всичко като поп. На няколко пъти ни затрудни, но не остави нищо за себе си. Работите са както си ги представяше ти, или почти така. Въпросната вечер, когато младежът видял трупа…

Въпросната вечер Алекос Константинидис се върнал, изгубил ума и дума, в общата им квартира. Той казал за трупа и за човека, когото видял до него. Познал го, защото бил виждал във вестниците снимки на шампиона по плуване. Десиприс решил, че случаят бил удобен, за да стане богат… Телефонирал във вилата на Хаджигригорис. „Много ви ценя и бих желал…“ Онзи веднага загрял за какво става дума. Алекос казал на Тео, че ще отиде да потърси покровителство от Бекас. Педерастът го посъветвал да не споменава името на Вахлиотис. „Така, както си се заплел — казал му той, — ще ти трябват пари, а онези имат много. Ако го издадеш, той ще отрече. Ще представи алиби. Те са богати и силни. Ще стоварят всичко на тебе. Освен това ти си оставил и отпечатъци от пръстите си. Защо да ги имаш за врагове, а не за съюзници?“

— А кой го е взел от дома ми? — попита Бекас.

— Той. Тео. Казал му, че билетът за чужбина бил готов, много пари и покровителство в Америка.

— И кой го е убил?

— Десиприс не знае. Предал го на Хаджигригорис. Каза, че не му е известно какво е станало после, и аз му вярвам.

И Бекас му вярваше. На онези им е бил съвсем ненужен още един свидетел.

— Какво е станало в апартамента на улица „Спевсипу“?

— И това не знае. Хаджигригорис и компанията му не са седнали, естествено, да му дават отчет. Лесно е обаче да си представим какво е станало.

Не беше трудно. Вахлиотис с изключителната си физика не се е затруднил да пренесе трупа в колата си. Закарал го, както вероятно са се договорили със съучастника си, в Сунион и го оставил на яхтата. На сутринта компанията е инсценирала „нещастния случай“.

Директорът се обърна към Бекас.

— Ти какво мислиш?

— Така трябва да е станало. Трима са „свидетелите“. Съпругът, приятелката, Вахлиотис. Съучастниците.

— А останалите? — попита директорът. — И те ли са подставени лица?

— Не, разбира се. Другите са хора, които по това време са били на брега. Повярвали са на това, което са чули. И са „видели“ това, което са им показали. Не е изключено — в това не мога да бъда сигурен — хубавицата, госпожица Аргирис, да се е появила на палубата в два различни бански костюма и отдалече е лесно да се заблудиш. Така или иначе, никой не е разчовъркал нещата. Както бихме направили и ние на тяхно място. Става дума, видите ли, за „хора, вън от всякакво подозрение“.

Директорът поклати глава. „Правилно“. Имаше обаче още един основен въпрос. Въпросът, от който тръгна цялата история.

— След като са планирали смъртта на Джулия Хаджигригорис поради известните ни причини, защо са изпратили Алекос Константинидис да обере апартамента?

Арванитис се усмихна.

— Не са го изпратили.

— Изпратили са го. Каза ми го самият той и аз проверих. Изпратил го е племенникът Лакис Хаджигригорис.

Арванитис пак се засмя.

— Лакис — да. Другите — не. Това е просто съвпадение. Ако го бяха изпратили предишната или следващата нощ, нямаше да научи нищо. — Капитанът изгледа събеседниците си и продължи: — Тео — обясни той — е натъкмил работата. И той, и разхайтеният племенник не са знаели нищо за другото престъпление. Те са изпратили младия Константинидис наистина да краде. Не им е било известно, нито пък е могло да бъде известно, че тъкмо през тази нощ Джулия Хаджигригорис е решила да изостави съпруга си и бившия си любовник и че те от своя страна са взели решение да я убият. Едно нещастно за тях съвпадение. Без това ти нямаше да се намесиш в случая и приятелчетата спокойни щяха да дъвчат сега милионите на покойната.

Така е било значи! Това, което измъчваше Бекас. Двете парчета, които не можеха да се „слепят“. Два случая, съвсем отделни един от друг, които той беше свързал. Не бяха неудачници само двамата престъпници. Големият нещастник беше младежът.

— Значи така — каза той.

Директорът въздъхна.

— Лош скандал.

— Хаджигригорис ли?

— Изпратих да го арестуват. Представям си как ще изглежда след показанията на Тео, на Николарезис, ако прескочи трапа, след твоите показания и останалите… Но кой знае? С парите и адвокатите си…

Той въздъхна.

— Мръсна история!

Видът му свидетелстваше, че би предпочел всичко това да не беше се случило с такава „изтъкната“ личност.

Директорът стана.

— Добре, момчета! И тази нощ ще бъде тежка.

Подаде им ръка и Бекас и Арванитис излязоха.

Пред дирекцията на полицията Бекас попита:

— Какво ще стане с майката на младежа, с Елени Анестис, или Константинидис?

— Смятам, че след като завърши следствието, ще бъде помилвана с указ.

Той се усмихна хитро.

— Ще направим и ние каквото можем за това, приятелю. Ти каза, че с мъжа и сте били големи приятели.

— Братя!

 

 

Госпожа Бекас разглеждаше с безпокойство съпруга си, като се мъчеше да скрие това. Гледаше торбичките, които се бяха образували под очите му. Струваше й се, че бузите му са увиснали, обърна внимание на походката на мъжа си и реши, че тя не е стабилна както преди. Старият криминалист, седнал в креслото си, затворил очи, даваше вид, че спи.

— Намираш, че съм остарял ли? — каза й той.

И когато не гледаше в нея, той отгатваше мислите й.

— Видът ти е един път — отговори тя. — Само дето тази година лятото беше много горещо.

— И трудно.

— Имаш нужда от малко почивка.

Той отвори очи и се обърна към нея засмян:

— Колко е часът?

— Дванадесет.

— Колко време ти е необходимо да приготвиш куфарите ни? Кораб за Егина има в четири часа.

Тя го погледна, изпълнена с радост.

— Десет минути.

— Без преувеличения. Смятам да остана в Егина през целия септември. Казват, че това било най-хубавото време за такъв остров.

— Отивам да ги приготвя! — весело каза жената.

В този момент на външната врата се позвъни.

Госпожа Бекас изгледа съпруга си неспокойно. Пак ли? Бекас рече да стане. Тя го предвари.

— Аз ще отворя.

Докато отиваше към вратата, душата й се изпълни с лоши предчувствия.

— Вие ли сте?

В рамката на вратата се мъдреше журналистът Макрис с голямото си разпуснато тяло, с чорлавите си сиви коси и будните очи, които се смееха сърдечно зад големите очила.

— Къде е този стар вълк? — попита той.

Тръгна по познатата пътека през дома, а жената го следваше.

— Тук ли се криеш? Научи ли зашеметяващите новини? Вахлиотис се пребил, арестували Хаджигригорис и…

Той се вгледа по-добре в приятеля си.

— Известно ти е, разбира се.

Бекас отговори, че му е известно. Домакинята слушаше мълчаливо. Макрис й се усмихна.

— Знаете ли нещо? От много време не съм ял онзи ваш чуден пилаф, аджем-пилаф. Ще ме нагостите ли днес?

Жената се усмихна по детски. Тридесетте години съпружески живот не я бяха отучили да се усмихва така.

— Не знаех, че ще дойдете. Имам задушено.

— Затова ли ухае махалата? Искате ме, не искате ме, аз оставам тук.

Той седна, протягайки големите си крака, а госпожа Бекас отиде в кухнята.

— Обадих се по телефона в болницата — започна Макрис. — Николарезис е ударен сериозно, но лекарите са на мнение, че ще остане жив. После се разходих до онзи, до господин председателя.

— Кой председател?

— На компанията, където работеше зет ти. Попитах го иска ли вестниците да пишат, че е уволнил един служител поради това, че тъстът му разкрил един убиец, и дали си представя как това ще помогне ми компанията му. Съжалих го. Насмалко да глътне папионката си. Обясни ми, че се касаело за недоразумение, че… и т.н., и т.н. От утре зет ти е на работа. И, струва ми се, с повишение. Господин председателят смята, че още съм директор на „Проини“.

Бекас понечи да каже нещо, но Макрис го спря.

— Без благодарности, защото ми убиват апетита. Разкажи сега как са се развили нещата!

Инспекторът още разказваше, когато съпругата му подвикна, че обедът е готов. Когато привършиха яденето, домакинът каза:

— Знаеш ли, тръгваме за Егина.

— Превъзходно! За дълго ли?

— За един месец.

— Необходима ти е почивка. В колко тръгвате?

— В четири часа с „Портокаловото слънце“.

— Отлично! Ще ви „хвърля“ с колата си.

Няколко часа по-късно журналистът се сбогува с приятелите си на пристанището в Пирея.

— А, забравих — каза той, подавайки на Бекас малък пакет. — Донесох ти и това нещо.

— Какво е?

— Отвори го на кораба. И поздрави от Лили. Намира, че винаги си очарователен.

Когато корабът тръгна, госпожа Бекас попита:

— Коя е госпожица Лили, дето те намира очарователен?

— Преподавателка по катехизис, позната на Макрис — отговори сериозно инспекторът, отваряйки малкия пакет. Той не съдържаше нищо друго, освен една книга, също малка. „Ърнест Хемингуей. Старецът й морето“.

— Каква е тази книга? — попита съпругата му.

— Роман.

— Романи ли ще започнеш да четеш?

Той й се усмихна с обич?

— Какво друго може да прави един стар, ненужен, пенсиониран криминален инспектор? — каза той.