Янис Марис
Лятото на страха (8)

9

Придвижваш се напред, стигаш донякъде и после спираш. Не защото си се уморил или така ти се иска, а защото няма какво да правиш вече.

Макрис дойде да види Бекас у дома му няколко дни по-късно.

— И тук не ти е лошо — каза му той.

Надвечер. Бекас седеше на балкона с полуизпито кафе и чаша студена вода. Макрис седна срещу него и се помъчи да прибере големите си крака.

— Какво направи?

— Нищо.

— Тоест?

Бекас му каза какво бе вършил.

— Срещам се с хора, разговарям и нищо.

Макрис се усмихна.

— Съвсем естествено. Частните детективи са за филмите и романите. Без полицейския механизъм зад тебе ти си обезоръжен, слаб, гол.

Не беше далеч от истината.

— Вземи пример от Тео. Ако беше направил официално разследване с цялата сила на държавата зад гърба ти, щеше да го закараш в участъка и показанията му щяха да са в ръцете ти. Как е запознал Константинидис с Хаджигригорис, как е бил заплануван номерът с кражбата и така нататък. Сега добре, че не те е изхвърлил от дома си с ритници. Имал е това право.

— Вярно е.

Макрис погледна приятеля си със симпатия, за първи път го виждаше така.

— Имаш чувството, че се проваляш, нали?

— Че се провалям тотално. Петнадесет дни минаха от деня, в който малкият дойде в къщи. — Бекас млъкна. — Шестнадесет — поправи се той, — и една седмица, откакто видях Николарезис да следи вилата на Хаджигригорис. И какво направих? Обикалях и разговарях. Един стар дърдорко.

— Да, но си научил доста неща.

— И всички те са ми ненужни.

— Значи, ако съм разбрал добре, ще се откажеш.

— Да. Вчера ми телефонира жена ми. Или да заминавам за Егина, или тя ще се върне тук!

— И какво й отговори?

— Че е по-вероятно да отида при нея.

Макрис се засмя.

— По-вероятно ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да отидеш!

— Защо говориш така?

— Защото те познавам.

Отчаян, Бекас повдигна рамене.

— Нямам никаква надежда.

— Нямаш, разбира се.

— Виждаш ли?

Бекас чувстваше върху себе си погледа на стария си приятел, изпълнен с обич, и това го стопляше.

— Чел ли си книгата „Старецът и морето“? — попита неочаквано Макрис.

— Роман ли?

Бекас не четеше романи.

— Да речем. Един стар рибар, когото всички смятат за изхабен, хваща огромна риба в открито море. Влачи я с лодката си. Нападат го акулите. Разкъсват рибата, отнемат му я парче по парче, старецът се бори часове с бурята да докара до брега рибата си. Всичко върви наопаки, но той се бори. И на брега старецът домъква само скелета на рибата. Разбра ли?

— Не.

— Затова няма да отидеш в Егина. Аз обаче не дойдох при тебе, за да ти правя литературен анализ на един роман. Преди малко минах през редакцията на вестник „Проини“.

„Проини“ беше вестникът, чийто главен редактор в продължение на години беше Макрис.

— Отидох да видя младежа, който сега е директор. Този, когото някога имах за „чирак“. И там научих нещо, което, мисля, че би те заинтригувало.

— Какво?

Човек би казал, че Макрис изпитваше радост да отдалечава мига, в който щеше да каже „новината“ си.

— Ти ми беше говорил за Елени Константинидис, за майката на твоя млад приятел. Арестували са я преди няколко часа.

— За сводничество ли?

— Защо веднага това?

— Зная ли и аз? Така ми дойде.

— За опит да извърши убийство.

Бекас се понадигна от стола си.

— За?…

— За опит да извърши убийство. Стреляла срещу някого.

Само това липсваше.

— Защо не ме питаш срещу кого? — каза Макрис.

— Има ли значение?

— Ти ще кажеш.

— Срещу кого?

— Срещу твоя приятел, срещу Джо Хаджигригорис.

Бекас гледаше журналиста смаян.

— Убила ли го е?

— Не. Куршумът дори не го е засегнал. Тя се е опитала да стреля втори път, но пистолетът й направил засечка. Нали ги знаеш, онези елегантни автоматични пистолетчета…

Бекас беше страшно възбуден.

— Кога е станало това?

Журналистът погледна часовника си.

— Сега е седем часът. Аз бях в „Проини“, преди да дойда тук, тоест около шест и четвърт. Случката трябва да е станала някъде около два-три часа следобед.

— Къде?

— Не си спомням добре. Мисля, че на улица „Канарис“.

Бекас стана.

— Отивам да я видя — каза той.

 

 

Това поне можеше да стори. Старите колеги, повечето бивши негови подчинени, не възразиха. Разбира се, това беше против правилника, но…

— Как е станало?

Тежък, огромен, сегашният началните на отдела за престъпления предизвикваше страх у тези, които разпитваше, само с вида си. Бекас го знаеше още като младеж. Беше малко първобитен, но в дълбочината на душата си беше добър.

— Ненадейно. Господин Хаджигригорис слизал от Колонаки да си вземе колата, която бил паркирал на улица Канарис. Изглежда, тя го е чакала.

Бекас обърна внимание на изразите „господин Хаджигригорис“ и „тя“. Събеседникът му изразяваше уважението си към социалното положение.

— Да не би да е искала само да го уплаши?

Другият се засмя.

— Вероятно това ще поддържа нейният адвокат. За мене работата е ясна като бял ден. Искала е да го очисти, но не е разбирала от оръжия, ръката й е треперела и след първия изстрел пистолетът е направил засечка. За късмет значи и на двамата.

— Тя какво каза?

— Не отрече.

— Обясни ли защо?

— Защото беше мръсник — каза тя. Нищо друго.

— А той?

— Той каза, че не познава дамата, че не разбира защо е извършила това и че несъмнено се касаело за грешка. Той дори отказа да заведе дело. Джентълмен.

Да, събеседникът на Бекас ценеше хората, които имаха високо социално положение.

— Знаеш обаче, че тези случаи се преследват служебно…

Бекас попита колебливо:

— Жената, извършила опита за покушение, с… минало ли е?

— Имаш пред вид пред полицията ли? Знаем, че е водила не дотам скромен живот, че е имала приятели, които са я издържали. Но полицейско досие, не, няма. Не фигурира в картотеката на отдела за „морала“, ако това имаш пред вид.

Бекас почувства облекчение.

— Защо те интересува дамата?

— Някога тя беше съпруга на най-добрия ми приятел.

Другият го изгледа с някакво учудване.

— Преди години — допълни Бекас. — Приятел, когото имах повече от брат. Мога ли да я видя?

Капитанът стана, за да го отведе.

 

 

Той ги остави сами в малката канцелария. Елени Аргирис, бледна, но не и уплашена, стоеше права пред него.

— Защо не седнеш? — покани я Бекас.

И при двете им срещи си бяха говорили на „ви“. Сега спонтанно на устните му излезе обръщението на „ти“.

Това не беше навикът на един стар полицай, който говори на арестант. Не беше и отсъствието на формална любезност. То се дължеше просто на факта, че тя се намираше в опасност, а той беше до нея. Елени Константинидис схвана положението. Тя седна.

— Истина ли е? — попита Бекас.

— Да.

— Защо?

— Трябваше.

Бекас отбеляза спокойно:

— Едно престъпление никога не „трябва“! Но защо смяташ, че трябва?

— Той е мръсник.

— Това си казала на полицаите. На мен сигурно имаш да кажеш нещо повече.

Тя вдигна рамене. Това не беше отчаяние, беше нещо по-лошо, примирение с отчаянието.

— Няма никаква полза, дори и да ви кажа. Не мога да докажа нищо.

— Не искам доказателства. Искам да ми обясниш защо извърши опита за убийство.

— Той уби детето ми.

Бекас се огледа.

— Каза ли това на колегите, които те разследваха?

— Не.

— Защо мислиш така?

— Не мисля, зная, че е така.

— От къде?

— Няма да ви кажа. Няма да кажа на никого. Не искам без причина да повлека със себе си и други, след като не мога да докажа нищо.

Бекас настояваше, но без резултат. Жената на приятеля му беше обиграна в живота. Тя умееше да премълчи онова, което смяташе, че трябва да бъде премълчано.

— Ти нямаш представа от полицейско следствие. Ще те притиснат. Трябва да дадеш обяснение. Няма да те оставят на мира, докато не го дадеш.

— Ще намеря обяснение. Отнесъл се е лошо към мен, засегнал ме е, ще намеря да кажа нещо.

Той опита пак с натиск да изтръгне от нея истината. А после направи нещо, за което не беше допускал никога, че може да го стори.

— Слушай — каза й той, — съдбата помогна и на тебе, и на него. Няма да казваш, че си искала да го убиеш. Ще кажеш, че си имала за цел само да го сплашиш, че нарочно не си го улучила. С един добър адвокат ще се отървеш леко.

И самият той не разбираше себе си. Той, който през целия си живот беше преследвал престъпленията, сега се мъчеше да…

— Нали така?

Жената на стария му приятел се усмихна на Бекас. От болката, от омразата и безразличието, което излъчваше лицето й, тази усмивка дойде като внезапна светлина.

— Още от мига, в който дойдохте в къщи, разбрах защо Тасос ви обичаше толкова много — рече тя.

Той стана.

— Благодаря.

Началникът на отдела за борба с престъпленията настоя да го почерпи с кафе и Бекас прие.

— Поговорихте ли си?

— Да. Хаджигригорис й направил нещо и рекла да го сплаши. Ти имаше право. Вярно си схванал случая.

Другият се усмихна.

— Не го казах аз. Казах, че това ще твърди адвокатът й.

— Това твърди и тя самата.

— Сега ли?

— На мен така ми каза.

— Не мисля, че на мене го каза така.

— Може би в състоянието, в което е била, да не се е изразила добре… Това ще ти каже.

Другият изгледа Бекас със симпатия. В очите му играеше едно малко хитро пламъче.

— С мъжа й — каза той, — големи приятели ли бяхте?

— Като братя.

— Значи това ще ми каже. Добре. Искала да го сплаши.

Той се засмя.

— Изглежда обаче, че не е могла да направи и това. Иначе как живееш?

— Като пенсионер.

Той се срамуваше малко от стария си колега. Последният беше буден човек и беше разбрал какво става. Бекас се срамуваше малко, но не беше недоволен.

 

 

Беше се мръкнало, когато старият криминален инспектор излезе от полицията. Светлините на града бяха запалени и над гореща Атина се спускаше лека хладина. Той възстанови в паметта си двете среши, които има с Елени Константинидис. Кое от онова, дето бяха говорили, можеше да я отведе до Джо Хаджигригорис? Елени му беше разказвала за посещението на приятелката на сина й. Може би Аспа Демертзис се е открила пред нея повече, отколкото пред него?

Независимо от разказа на Макрис за стария рибар, той беше решил да се откаже. Сега обаче нещата се променяха. Да можеше да се срещне с тази малка Демертзис! По това време тя, разбира се, нямаше да е у дома си. Да е в Колонаки? Там тя го беше срещнала първия път, там беше „леговището“ й. Той направи една разходка около площада в Колонаки, надникна в заведенията, но не намери малката. Бекас срещна някакъв стар познат, който нямаше отношение към занимаващите го въпроси, уби си времето с него до единадесет часа и в полунощ си отиде в къщи. Там му телефонира Макрис.

— Не ме осведоми. Видя ли се с нея?

Бекас не бе съобразил, че журналистът ще го чака.

— Видях се.

— И какво?

— Искала да го сплаши. Нямала за цел да го убие. Изглежда, й е направил някаква мръсотия.

— Това ли е всичко?

Срамуваше се, че лъже приятеля си.

— Това е! — каза в отговор.

— Ти вярваш ли?

— Полицията вярва.

— Тогава ще се отърве леко. Ще дойдеш ли да те почерпя нещо?

— Готов съм за лягане.

— Добре тогава. — И сетне: — А, да. Следобед покрай историята с жената на приятеля ти забравих да ти кажа, че научих нещо за Николарезис. Открих един негов приятел. Говорихме за това, че е работил в Париж, в ЮНЕСКО.

Но за това бяха говорили и с Бекас.

— С тебе не знаехме защо е дошъл от Париж. Това научих от приятеля му.

— Защо е дошъл?

— Емоционални причини. Голяма любов…

— Казаха ли ти с коя?

— Не, понеже не знаеха. Странно нещо, Николарезис не е говорил никога за онази. Като кавалер от доброто старо време, който не излага името на избраницата си. Изглежда обаче, че е налапал въдицата здраво. Приятелят му смята, че вероятно са се запознали в чужбина. Заради нея е напуснал работата си в ЮНЕСКО.

— Нещо друго?

— Нищо. Приятни сънища.

Една старомодна любов. Снимката на Джулия Хаджигригорис у дома му. Този Николарезис, вместо да помага, обърква работите.

 

 

Сутринта Бекас потърси Аспа Демертзис. Беше по-трудно, отколкото смяташе, но я търси с упоритостта на старо ловджийско куче. Започна от дома й. Той отиде рано, „много рано за нея“ — каза си Бекас. В девет часа. Беше сигурен, че ще му се наложи да събуди това момиче, което беше превърнало нощта в свой ден. Но въпреки това не я намери.

— Излезе много рано — информира го майка й. — Има снимки.

— Снимки ли?

— Да. Играе във филм. Първата й що-годе добра роля.

Майка й обаче не знаеше нито къде снимат филма, нито името на кино-компанията. Помнеше само заглавието на филма: „Търкулната в калта“.

— Друго нещо не помните ли?

Жената знаеше и артиста, който играеше главната роля. Толиа Политис.

— Благодаря.

Не можеше, естествено, да обиколи всички кино-компании, но накрая можа да намери онова, което го интересуваше. Помогнаха му заглавието на филма и името на артиста, изпълняващ главната роля. Той телефонира на собственика на компанията „Финос филм“, с когото бяха стари познати, и известният продуцент го информира. Ставаше дума за малка компания, от онези, който произвеждат „сълзливите“ филми, които „харесват на жена ми“ — рече си той.

— И къде снимат?

— Мога да науча. Къде сте, господин инспектор, за да ви телефонирам?

— Ще ви се обадя аз. След колко време?

Бекас се обади след десет минути и получи информацията, която му беше необходима. Правеха външни снимки в квартал „Галаци“.

Инспекторът намери групата. Камерите, прожекторите и преди всичко насъбралата се „дребна риба“ му помогнаха. Той стоеше на края, наблюдавайки снимането на сцената. Беше сцена с участието на Аспа и изпълнителя на главната роля, която завърши бързо. Бекас забеляза, че приятелката на Алекос се престори, че не го е видяла, докато той беше сигурен в обратното. И още, че побърза да се скрие сред навалицата, щом приключи снимането на сцената. Значи малката искаше да избегне срещата с него.

Старият криминалист остана на мястото си. Той, още един любопитен сред другите, чакаше търпеливо. Приближи се към нея, когато видя, че цялата история бе свършила и снимачният екип и артистите бяха готови да си вървят. Тя понечи да се качи в една кола, в колата на режисьора, ако не грешеше, когато той застана до нея.

— Добър ден, Аспа — каза й Бекас спокойно.

Съществуваше ли още този страх в погледа й? Да! Младият режисьор, готов да влезе в колата си, погледна „звездата“ въпросително.

— Мога ли да те видя? — настоя Бекас.

Той забеляза иронията в очите на младежа. Колко стар обожател?!

— Наложително ли е… сега? — попита страхливо малката.

Какво ли я плашеше?

— Да — отговори й тихо.

Режисьорът започваше да става нервен.

— Ще дойдеш ли?

Тя го погледна колебливо.

— Господинът… — промълви тя и посочи Бекас.

— Добре.

Младежът влезе в колата си, затваряйки с трясък вратата. „Вероятно е приемникът на Алекос?“ — мина през ума на Бекас, когато колата тръгваше.

— Извинявай, че ти развалих компанията, но нямаше как.

Тя погледна натъжена групата кинематографисти, която си отиваше.

— Какво искате?

Там наблизо се намираше малко кафене. От онези живописни, махленски кафенета. Бекас я хвана приятелски за лакътя.

— Да ми отделиш няколко минути, за да поговорим спокойно.

Тя тръгна отпусната с него към кафенето.

— Арестували са майката на Алекос — започна темата си Бекас, щом седнаха.

Разбра, че тя знае. Вестниците!…

— Стреляла по някой си Джо Хаджигригорис. Чичо на нашия Хаджигригорис.

С това „на нашия“ искаше да й припомни онова, което бяха говорили вече.

— Защо е стреляла? — продължи инспекторът.

Момичето го изгледа учудено и уплашено.

— Как защо?

— Защо е искала да го убие?

— От къде на къде смятате, че аз трябва да знам?

— Ходила ли си при майката на Алекос?

Видя, че тя е готова да каже „не“.

— Тя ме информира — предвари я Бекас. — Ходила си и си й казала всичко. И опасенията ти, и онова, което беше станало.

— Аз казах всичко и на вас — защити се малката.

— И направи добре. И на майката трябваше да кажеш. Не те обвинявам.

Аспа му хвърли един поглед, който казваше: „Ами тогава?“

— Ходила ли си втори път? След смъртта на Алекос? Искам да кажа, след деня, в който научихме за смъртта му.

Тя не отговори.

— Имай пред вид, че се срещнах с госпожа Константинидис в полицията.

— Тогава знаете.

— Искам да чуя от тебе. Ходила ли си?

— Да.

— И какво стана?

— Тя ме разпитва надълго за Тео.

— За съквартиранта на Алекос?

— Да.

— А после?

— Отиде да се срещне с него.

Това беше нещо ново и може би значително. Значи решителната майка е стигнала до Хаджигригорис посредством Тео?

— И намери ли го?

Момичето отговори, примряло от страх.

— Намери го.

Изражението на лицето и, изписаната паника в душата й го накара да попита:

— Ти ходи ли с нея?

— Аз останах отвън.

Аспа хвана Бекас за ръката и я стисна. Очите й го гледаха умолително.

— Обитавате ли ми, че няма да кажете на никого?

— Обещавам.

— Имам ли честната ви дума?

Той я даде.

— Аз останах отвън. Ако я бяхте видели, щяхте да се уплашите. Не съм могла дори да си представя, че може да стане толкова…

Тя не намираше подходящата дума.

— Толкова?

— Озверена. Беше като тигър, като звяр. Очите й светеха. За миг помислих, че ще го убие. Отиде си половин час по-късно. На мен не ми обърна внимание. Беше ме забравила. Отидох в апартамента на Алекос. Там намерих Тео почти припаднал.

— Беше ли го ударила?

— Не. Не го беше ударила. Но беше изпаднал в ужас, беше загубил ума и дума. Плачеше като момиче и не можеше да говори.

— Той обясни ли ти какво е станало?

— Казах ви. Той не можеше да говори.

— Но все някога се е съвзел! — каза Бекас тихо.

В ума му нещата вече се подреждаха. Не съвсем ясно, но вече се подреждаха. Решението на майката да убие Джо Хаджигригорис беше следствие на разговора й с Аспа.

— Какво ти каза Тео? — попита инспекторът.

— Че била луда, че го заплашвала с пистолет, че поискала да й каже каквото му заповядала.

— Какво е искала?

Той не откъсваше поглед от лицето на момичето.

— Да й каже кой е убил сина й.

— И той казал ли й е?

— От къде да зная?

— Тогава какво й е казал?

— Не разбрах. Той говореше несвързано. Действително Тео беше изпаднал в истерия. Накрая ме изпъди.

Бекас извади цигарите си. Той взе една, разряза я на две, сложи едната половинка в цигарето, а другата върна в кутията. Така минаха няколко секунди. Аспа продължаваше да го гледа уплашена. После с мек, почти нежен глас й каза:

— Не говориш с мене както трябва. Още от самото начало, моето момиче, не говориш добре с мене.

Тонът му не представляваше нито мъмрене, нито укор. Беше като малко оплакване на приятел, с когото са поели заедно някаква работа. Аспа му хвърли бърз уплашен поглед, който Бекас „хвана“.

— Защо говорите така? Аз сама дойдох при вас.

— Понеже се страхуваше за своя приятел.

— Именно. И ви казах, каквото знаех.

— Че?…

Той запали цигарата си.

— Може би мислите, че съм ви излъгала? — протестира „звездата“.

— Не, разбира се. Ти ми каза истината. Само че не цялата истина.

Да, в ума му нещата се подреждаха.

— Нека започнем отначало. Сутринта, когато Алекос о дошъл у нас, за да ме намери, и не ме е намерил, ти си била с него.

— За това ви говорих.

— Той описа ли ти какво е станало през нощта?

— Вече го чухте от мен.

— Какво ти разправи Алекос?

— Знаете.

Бекас се усмихна нежно, почти бащински.

— Не съм сигурен, че зная всичко. Елени Константинидис отиде у дома на Тео, след като се видяхте последния път. Тя е научила нещо от теб на тази среща.

Малката се озърташе като животинче, хванато в капан.

— Известно ви е.

— И нищо повече?

Момичето прошепна отчаяно:

— Но какво повече бихте искали да излезе от мен?

Ами ако има право. Ако онова, което бе помислил, не отговаря на истината?

— Какво ти каза Алекос, че е видял в апартамента?

— На този въпрос отговорих — отвърна отчаяно Аспа. — Един труп.

— Само това ли?

Ако е било така, защо Елени Константинидис е отишла с пистолет в дома на Тео? Защо — и с какво — го е накарала да говори? Защо е повярвала, че Хаджигригорис е убил сина й? След отиването до апартамента на улица „Спевсипу“ Алекос не бе се срещнал с човека, който го беше изпратил там. Това беше сигурно. Поведението на Лакис Хаджигригорис на следващата сутрин във „Византия“ го доказваше. В дома на Бекас първия път Алекос е дошъл сутринта. Къде е прекарал нощта?

— Ти — попита той Аспа — кога го срещна, след… известните ни събития ли?

— Сутринта. Телефонира ми в къщи. „Имам неприятности — съобщи ми той. — Трябва да те видя.“

— И ти се запъти на среща с него?

— Колкото можех по-бързо.

— Къде?

Попита я тихо, но твърдо.

— Как „къде“?

— Къде се запъти да се срещнеш с него колкото можеш по-бързо?

— Ами… в квартирата му. Там ме чакаше.

Начинът, по който се бяха подредили фактите в съзнанието му, беше правилен. Поне в първата си част.

— Значи след всичко, което е станало на улица „Спевсипу“, той е отишъл в квартирата си.

— А къде да отиде?

— Правилно. В квартирата обаче живееше и Тео Десиприс. Сутринта, когато ти пристигна, Тео беше ли там?

— Не зная… струва ми се… Позвъних и Алекос, който ме чакаше готов, излезе веднага. Тръгнахме, за да дойдем у вас. Но какво целите с всичко това?

Аспа беше уплашена. Той виждаше това ясно. Тя се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше начин да избяга оттук.

— Искам да кажа, че преди да сподели с тебе, е споделил с Тео. Съобщил му е какво е видял в апартамента. Разказал му е онова, което после си научила и ти.

— Което разказа и на вас.

Бекас се усмихна:

— Не всичко.

И след като Аспа мълчеше, инспекторът повтори тихо:

— Ти знаеш, че не ми е разказал всичко. Той ми каза кой го е изпратил, за какво го е изпратил, каза ми за трупа, но не ми каза за човека, който е видял там.

Бекас каза това, което бе се появило в съзнанието му в началото на разговора им. Това, към което водеше логиката на последните събития. Но то беше много смело. Сега обаче в очите на малката, която седеше отсреща му, той виждаше, че мисълта му е вярна.

— Не ми е казал за човека, който е видял, както го е казал на вас и на Тео.

Той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем сигурно, доказателствата за което държеше в ръцете си. В същност не разполагаше с нищо, но това беше единственото нещо, което обясняваше станалите събития.

— Това нещо той не ми каза — завърши Бекас.

Така трябваше да бъде. Малкият дойде много уплашен у дома му. Трепереше от страх, че полицията ще го хване всеки миг. Търсеше помощта на приятеля на баща си. Каза всичко, което наистина е станало, но скри нещо. Че е видял не само един труп, а и един човек. Защо е скрил този факт? Може би защото се е уплашил от човека? Защото е вярвал, че другият е по-силен, за да рече да излезе насреща му? Или защото другият му е обещал нещо? Това нещо щяха да го намерят някога, по-късно. Засега само по този начин се обясняваха държането на майката, страха на Тео, изстрелите на улица „Канарис“.

— Не е ли така? — каза тихо Бекас.

Той не питаше. Констатираше. Аспа мълчеше.

— Защо скри това от мен? — смъмри я той приятелски.

— Той поиска — прошепна малката.

— Причината?

— Не ми каза защо.

— Какво ти каза?

 

 

Всичко беше станало почти така, както си беше представил той и както му беше разказал синът на приятеля му при единствената им среща. Младежът е влязъл в апартамента с шперцовете, които му беше дал Лакис Хаджигригорис. Щом е отворил вратата, ужасен е видял трупа на жената на пода. Но не е бил само трупът.

— Каза ли ти кой е бил човекът?

— Не! — отговори шепнешком Аспа.

— Не знаеше или не искаше да ти каже.

— Мисля, че не искаше. „Няма нужда да се забъркваш повече ти“ — каза ми той.

Да й повярва ли? Видът на малката показваше, че е взела решение да се предаде. Засега щеше да й вярва.

— И ти разказа всичко на майка му, нали?

Тя наведе глава. „Да“.

— Каза й и всичко, което чу от мене, за участието на Тео?

Тя пак наведе глава. „Да.“

— Добре. Това за днес. Ще си поговорим пак. Сега можеш да вървиш на работата си.

Тя не чака да й каже втори път. Скочи да си върви така припряно, че забрави дори етикецията. Бекас се усмихна. И за държането й, и защото се оказваше вярно това, до което бе стигнал. Малката разказва на Елени Константинидис за наличието на трети човек в апартамента. Онази жена, обръгната от живота, разбира, че синът й не може да не е казал на Тео, след като съквартирантът му е участник в играта. Тя е сигурна, че човекът, който Алекос е видял, е този, който е убил сина й, за да се отърве от един опасен свидетел. Знае психологията на Тео, ако не на него конкретно, то на тези от неговия бранш. Решена да го накара да говори, отива въоръжена в квартирата му. И го принуждава. Резултатът са изстрелите на улица „Канарис“.

Ако всичко това беше вярно — но дали беше? — тогава името, което трябва да е произнесъл хомосексуалистът, е било името на Джо Хаджигригорис.