Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To kalokeri tu fovu, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Петър Евтимов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Янис Марис. Лятото на страха
Гръцка. Първо издание
ИК „Народна младеж“, София, 1983
Редактор: Светлана Тодорова
Коректор: Албена Любенова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
История
- —Добавяне
8
Той остави Макрис и приятелката му малко по-късно. И двамата бяха добри, но не трябваше да злоупотребява с добрината им. „Този Макрис няма да остарее никога!“ — помисли си Бекас, когато вратата на малкия апартамент се затваряше зад него. А Лили беше чудна. Не беше, разбира се, необикновена. Той се беше запознал с няколко такива жени по време на кариерата си. Те имаха свой, свободен „морал“, но не само те бяха отговорни за него. Тази тук беше добросърдечна и умна. „На нея би й прилягала повече друга съдба“ — мина през ума му. Поне в киното. Той се постара да си припомни звездите на гръцкото кино от филмите, на които го водеше жена му. Лили не беше по-лоша. Напротив, според него тя беше по-добра.
Той се замисли за Джулия Хаджигригорис, тази дъщеря на големите собственици на кораби, която занимаваше в последно време мислите му, без да я беше виждал никога. Единственото запознанство с нея беше снимката й във вестниците. И сега съвсем случайно започна да се очертава една смътна картина, по-жива от бездушната й снимка във вестниците. Много богата жена, която има любовник със знанието на съпруга си, компания и една жена, която пък е любовница на мъжа й. Лили си имаше свой „морал“. Какъв морал имаха, тези хора, които може би страдаха от скука сред богатствата си?
Бекас познаваше и последния човек от „подземния свят“. По някаква незначителна подробност в техниката на кражбата чрез взлом той можеше да назове веднага името на лицето, което я е извършило. От начина, по който биваше извършвано едно убийство, той откриваше веднага дали това е „уреждане на сметки“ между сутеньори, кавга при делба на наркотици, или борба за заемане на ръководно място между „свирепите“. Не познаваше обаче света на хаджигригоровците. Не му беше ясен докрай манталитетът им, за да може да си обясни действията им. Освен това не знаеше дали този свят трябва да го интересува, поне в конкретния случай. И този Николарезис, който, естествено, не можеше да има връзка с отиването на малкия в апартамента и не принадлежеше към „света“ на хаджигригоровците…
Той се сети, че не беше поднесъл съболезнования на жената на приятеля си. Бекас позвъни на вратата на апартамента, който се намираше на улица „Пиндару“ и почака известно време, без никой да му отвори. Позвъня още два пъти и бе готов да си тръгне, когато вратата се отвори. Сега не беше „секретарката“ с „минито“. Самата Елени Константинидис, бивша Даригу и т.н., стоеше в рамката на вратата, уплашена, както му се стори. Тя беше по пеньоар, за който някои малки подробности по закопчаването му говореха, че е бил облечен набързо и Бекас забеляза, че под него тя бе съвсем гола.
— Вие?
На лицето й беше изписан срам, изненада, страх и същевременно желание да го види. Бекас се почувства зле. Разбираше, че е смешно да изказва съболезнования в такъв момент.
— Ще мина друг път — каза той.
Жената почервеня.
— Да… не… бих желала да ви видя. Бъдете така любезен да ме почакате малко.
Тя го вкара в хола с пъстрия разкош, с многото коприна по мебелите, с копията на голите тела от Реноар и Веласкес по стените. Но не го остави там. Заведе го в една стаичка.
— Бихте ли ме почакали няколко минути тук? Знаете ли… днес шивачката ми е при мен.
Жената го остави. Светлината, която влизаше през прозореца, правеше почти прозрачен нейния нежен, набързо облечен пеньоар. Едрото й тяло се очерта за миг съвсем ясно. Разбира се, не „шивачката“ беше, заради която се бе съблякла гола жената на стария му приятел. Синът на най-близкия приятел, който отива да краде и бива убит. Майката, която приема в кревата си някого само няколко дни след смъртта на единствения си син. От стаичката, в която се намираше, не можеше да наблюдава хола и антрето. Още не беше изпушил цигарата си и чу леки припрени стъпки. Някой си отиваше, стремейки се да не бъде чут. След малко в стаичката влезе Елени Константинидис. Вече не носеше онзи тънък пеньоар и не беше гола под дрехата си.
— Моля за извинение, но шивачката ми…
Бекас измърмори обичайните за такива случаи изрази. Той беше виновен за това, че дойде, без да предупреди. Той не беше сърдит на жената срещу него. Наемът, тоалетите, изобщо животът… Тя продължаваше един живот, който беше нейният живот. „Като актьора, който играе ролята си и когато страда“ — помисли си инспекторът. А жената срещу него страдаше. Под грима Бекас виждаше изпънатите черти на лицето, мъката. Виждаше се, че жената, която само преди няколко минути беше с някого в кревата, е плакала много.
— Дойдох да ви изкажа съболезнованията си за Алекос — започна Бекас.
Той се чувстваше неудобно, разкая се, че направи тази визита. Очите на жената срещу него се напълниха със сълзи.
— Той не е бил жив, когато дойдохте миналия път.
— Само че тогава не знаех това — измърмори Бекас.
— Лудетина! Не дойде нито веднъж да ме види. Умря, без да се види с мене.
Тя избърса очите си и изведнъж прикова върху него един властен поглед:
— За какво идвахте при мен последния път? Какво знаехте?
— Нищо.
— Вие ми казахте, че той е идвал при вас, за да ви помоли да му помогнете. В какво?
— Той имаше някаква дребна неприятност.
— Каква неприятност?
— Тя е без значение — каза неопределено Бекас.
— Има значение — отговори тя натъртено. — Аз не вярвам, че Алекос се е самоубил.
— Но никой не казва, че се е самоубил. Нещастен случай. Удавил се е.
— Не вярвам — викна жената. — Алекос беше отличен плувец. От бебе още плуваше като делфин. Освен това и тази, малката. Приятелката му. Някаква Аспа Демертзис идва при мен. Да ме попита дали зная къде е синът ми. Тя се безпокоеше за него.
Значи малката е ходила и при майката. Не му беше казала това.
— Каза ли ви защо се е безпокояла? — попита инспекторът.
— Не. Какво се крие зад всичко това? Кой уби сина ми?
Лицето й изведнъж бе станало сурово и грозно.
— Никой не е казал, че той е убит! — отговори Бекас.
И самият той разбираше, че не е убедителен.
— Алекос не е умрял при нещастен случай и не е такъв тип човек, който може да се самоубие. Какво е станало? Трябва да науча, а вие знаете нещо… Като дойдохте още миналия път, разбрах, че знаете нещо. Трябва да науча кой му причини това зло:
— И какво ще направите?
Сред сълзите си жената се усмихна със зла, опасна усмивка:
— Какво ще направя ли? Знаете ли защо ви вкарах да чакате тук? Вътре, при мен, не беше шивачката ми. Беше мъж. Един мъж, който ми е безразличен, за да не кажа, че се отвращавам от него. Един мъж, който плаща — тя направи кръг с глава — всичко това. Така отгледах Алекос. Така се грижех да не му липсва нищо. Така го образовах. Така го издържах и сега, защото аз го издържах, а не работата му. И ме питате какво ще направя? Какво може да направи една майка на човек, който е убил сина й? Единственият й син.
„Ако е като тебе, много нещо може да направи“ — помисли си Бекас, като й казваше:
— Успокойте се, госпожа.
— Какво знаете?
— Мъча се да науча.
— Значи и вие вярвате, че…
Той нямаше за цел да каже това и самият не знаеше защо го каза.
— Да.
— Мога ли да помогна за нещо?
— Ако се наложи, ще ви кажа.
Той стана.
— Зная какво мислите за мене — промълви тя, — и имате право. Аз съм една…
Бекас я предвари:
— Не мисля онова, което си въобразявате.
И не го мислеше. Тридесетте години работа го бяха научили на доста неща. Само дето беше натъжен. И неспокоен.
Ако го попитаха защо направи това, Бекас нямаше да бъде в състояние да отговори. Може би защото приятелката на Макрис беше казала, каквото беше казала. Може би защото нямаше какво друго, по-полезно да върши. Най-вероятното обаче беше, защото искаше да опознае, колкото можеше, света на хаджигригоровци, света, където чувстваше, че трябва да се намира единият край на тази история.
Караниколос беше готов. Бекас го намери на следващия ден в кръчмата на Катина, както му беше казал лодкарят.
— Искам да направим един кръг. Твоето не се губи, разбира се.
Другият протестира.
— Може да те задържа с часове — каза Бекас.
Той носеше бинокъла си, силен военен бинокъл, увит във вестник. Отплуваха и заеха позиция, откъдето криминалният инспектор можеше да наблюдава добре вилата на хаджигригоровци.
— Угаси мотора — каза Бекас.
— Тези ли искаш да видиш? — попита Караниколос.
Нямаше как да скрие това.
— Да.
И ги гледаше. Беше около единадесет часа преди обяд и хората вземаха ордьовъра си на верандата. Бекас можеше да различи Джо Хаджигригорис, изпънал се на някакъв шезлонг с чаша в ръка, мадам Аргирис с тяло на Ракел Уелч по бикини, и Вахлиотис, който стоеше прав. „Този Джони Вайсмюлер“ — беше казала Лили на Макрис. И действително, този тип приличаше на стария Тарзан. „Съпругът, любовницата, любовникът на съпругата“. Само дето от „квартета“ липсваше четвъртият… Те бяха спокойни и се държаха така, както всеки, който би бил на тяхно място. Трима души, които нямаха житейски проблеми и се наслаждаваха, колкото можеха по-добре, на топлото лято. След малко напуснаха верандата. Джо Хаджигригорис, единственият, който носеше някакъв пъстър панталон върху банските си гащета, го свали. И се хвърлиха в морето. От мястото си Бекас наблюдаваше. Бинокълът го „отвеждаше“ доста близо до тях. Нямаше никакви бележки по държането им, извън това, разбира се, че всичко тук не беше никак траурно за хора, които бяха загубили преди няколко дни единият — съпругата си, другият — любовницата си, а третият — една приятелка. Но дали беше вярно казаното от Лили?
Инспекторът беше готов да остави бинокъла, когато при едно случайно движение в зрителното му поле попадна пътят отсреща. Бекас се вгледа внимателно. Бяло „Пежо 404“. Дали беше обаче пежото на Николарезис?
Колата се намираше на доста голямо разстояние от вилата и сега излезе извън пътя. Човек би казал, че шофьорът й търсеше място, за да я скрие откъм дома на Хаджигригорис. Изглежда, че намери такова място, защото колата спря и единственият й пътник излезе от нея. Бекас нагласи по-добре бинокъла. Сега можеше да различи по-ясно шофьора на пежото. Беше Николарезис.
— Ето го! — процеди той.
— Какво каза, господин инспекторе?
Бекас беше проговорил по-силно, отколкото си мислеше.
— Нищо.
Караниколос не настоя. Бекас обаче се беше обърнал, за да му отговори. Когато потърси отново с бинокъла човека от пежото, не го намери. Откри го по-късно и тогава разбра защо го беше изгубил. Николарезис се беше скрил зад една скала. Сега инспекторът можеше да разбере защо. Инженерът следеше компанията на Хаджигригорис, стараейки се да не го видят.