Янис Марис
Лятото на страха (4)

5

Той не вярваше, че ще може да научи нещо, но искаше да види хората. А може би не беше и това. Просто не съумя да се наложи над себе си. Необходимостта да се запознае с мястото, където е прекарала последните си дни Джулия Хаджигригорис, хората, които са наблюдавали смъртта й, обкръжението й, бе го завладяла почти болезнено. Той беше дал името си на добре сложената камериерка и сега чакаше в този безкраен хол, където господстваха камъкът и дървото.

— Търсили сте ме?

Мъжът не влезе от вратата, която водеше към вътрешността, както очакваше Бекас, а от широката врата на верандата. В това нямаше нищо особено, но старият криминален инспектор го почувства като едно малко поражение. Противникът му — дали беше „противник“? — вземаше веднага инициативата.

— Господин Хаджигригорис?

— Господинът?

— Бекас.

Снизходителният вид на другия показваше, че намираше името също така незначително както и собственика му. Самият той не беше така „незначителен“, поне по външен вид. Той напомняше киноактьор или едно от ония мургави сухи лица с малко сиви коси, които тютюневите предприятия предпочитат за реклама на своите цигари.

— Слушам ви.

— Позволете ми най-напред да ви изкажа най-дълбоките си съболезнования.

Другият скри някаква усмивка. Посетителят му беше смешен.

— Познавахте ли жена ми?

— Не съм имал честта.

Наистина посетителят беше смешен.

— Разбира се, благодаря! С какво мога…

— Исках да говоря с вас за нещо лично.

— Ваше ли?

— По-скоро ваше, тоест на семейството ви…

Разбираше, че изглеждаше глупав, но така искаше.

— А именно?

— Бих желал да ви говоря за вашия племенник.

— За Лакис ли?

— Да.

— Слушам ви.

Той седна на едно канапе, слагайки крак върху крак. Имаше маниерите на светски човек, но Бекас долови нещо заучено в движенията му, като кръстосваше ръцете ма гърдите си. „Като актьор, който е репетирал достатъчно позата си“ — помисли си старият криминален инспектор.

— Племенникът ви беше приятел на едно мое момче, на един младеж Константинидис. Алекос Константинидис.

Другият слушаше без интерес, но с любезността на човек, който е решен да изтърпи едно досадно посещение.

— Константинидис ли?

Изглеждаше като че търси сред имената на приятелите на племенника си това име.

Изражението показваше, че не го е намерил.

— Значи?

— Този младеж, моят, се удави. Може би сте чели във вестниците. Намериха трупа му в Кинета.

Не, не беше чел.

— Много жалко. Близък роднина ли ви е?

— Нещо повече. Син на приятел, когото имам като брат.

„Отегчава се от мен, счита ме за глупав“, помисли си той. Но това не го интересуваше. Искаше само да види човека. Не вярваше, че това посещение ще му даде нещо повече.

— Тогава ще ми позволите да ви изкажа съболезнованията си — каза Хаджигригорис.

Той дори не се постара да скрие иронията си. „Какво ме интересува всичко това, бедни човече?“

— И е бил — казвате — приятел на моя племенник?

— В известен смисъл.

— Тоест?

— Бяха скроили един номер заедно.

Той говореше спокойно, по безличен начин, по който казваше и всичко останало. Забеляза един бърз проблясък в очите на събеседника си, един блясък, който угасна веднага.

— Как казахте, че е името ви?

— Бекас.

Другият обърна сега особено внимание на името.

— Може би сте чували името ми — допълни все в същия простичък стил Бекас. — Бях криминален инспектор.

Събеседникът му престана да държи скръстени ръцете на гърдите си. Промени мястото си, наведе се и взе пакет цигари от масичката до него.

— Мисля, че някога съм чел нещо за вас във вестниците. Вие казахте „бях“. Вече не сте ли?

— Не. Излязох в пенсия.

Другият беше отворил пакета. „И този пуши американски“ — помисли си Бекас.

— Пушите ли?

Този път Бекас взе цигара.

— Говорехте за някакъв „номер“ — каза другият, като му поднасяше огън със златната си запалка „Дюпон“. — Що за номер?

— Вашият племенник е изпратил моя младеж да обере дома ви. Имам пред вид апартамента ви в Атина. На „Спевсипу“ 199.

До сега Хаджигригорис имаше светския вид на човек, който търпи един безличен и скучен посетител, но внезапно се промени. Той поднесе в този миг пламъка на запалката към цигарата си. Изведнъж обаче я затвори, без да запали.

— Не ви разбрах! — каза студено.

Бекас повтори фразата си, без да измени тона на гласа си, като ученик, който разказва своя урок.

— Надявам се, разбирате, че това е смешно — каза другият.

— Бих казал „тъжно“.

— И искате да ви повярвам ли? Да повярвам, че синът на брат ми е изпратил някого да обере собствената му къща? Господине, не зная кой ви е казал всичко това, но то е тъпо, за да употребя най-снизходителния израз.

Той изгледа Бекас в очите с враждебност, която не криеше.

— И освен това не зная защо дойдохте да ме занимавате…

— Защото синът на моя приятел умря и вярвам, че неговата смърт не е без връзка с тази история.

Изрече и тези думи спокойно, без да повиши тон, но промяната беше явна. „Ако искрено е вярвал досега, че съм тъпак, сега ще престане да вярва, че е така“ — рече си Бекас.

Другият остана за малко разколебан. „Пита се дали трябва да ме изхвърли навън“ — помисли старият инспектор. Но Хаджигригорис бе взел решението си.

— За щастие племенникът ми се намира още тук, за да чуе сам вашата невероятна история. Ники! — извика той.

Появи се спретнато момиче.

— Извикай Лакис.

Момичето се оттегли, за да изпълни заповедта на господаря си. Хаджигригорис запали цигарата, която не беше запалил преди. Пушеше, без да говори на Бекас, почти без да го гледа. Маниерът му показваше ясно, че чака да дойде племенникът му, за да свършат бързо с тези глупости на посетителя. Беше ядосан и не полагаше никакво усилие да го скрие. Срещу него Бекас пушеше американската си цигара. Намираше държането на домакина за съвсем естествено. Всеки на негово място би реагирал така. Показа се младият Хаджигригорис. Носеше само панталон. От кръста нагоре беше гол.

Бекас го позна. Само че сега не беше неспокоен, както онази сутрин в Колонаки. Лакис хвърли един безразличен поглед към посетителя и попита:

— Какво става, Джо?

Хаджигригорис показа с глава Бекас.

— Господинът. Разказа ми една смешна история.

Джо се обърна към Бекас.

— Бихте ли били любезен да я разкажете и на Лакис?

— С удоволствие — отговори Бекас, игнорирайки иронията.

Погледът на Джо Хаджигригорис казваше: „Наистина ли, приятелю, си толкова тъп, колкото изглеждаш?“

— Каква история? — попита младежът.

Изглеждаше, че се развлича.

— За един Алекос Константинидис, комуто възложихте някаква работа една вечер в дискотека „Синята луна“. Един Константинидис, с когото ви беше запознал вашият приятел и неговият съквартирант Тео.

Той очакваше да види в очите на младежа някакъв страх, някакво безпокойство в края на краищата, но видя увереност и предизвикателство.

— Говорете ми по-разбрано!

— Говоря за вечерта, когато възложихте на Алекос Константинидис да обере апартамента на чичо ви. Апартаментът на улица „Спевсипу“.

Отново никакъв страх в очите на младежа. Лакис Хаджигригорис погледна чичо си по начин, който казваш: „Що за смахнат е този тук? Луд ли е?“

Джо Хаджигригорис се усмихваше.

— Я ми кажете, това будалкане ли е?

— Будалкане, което бе заплатено с един човешки живот — отвърна тихо Бекас.

Младежът не се сдържа. Попита нервиран чичо си:

— Какво дрънка този тук?

— Ти чу — отговори с ирония Хаджигригорис.

— Ти луд ли си?

— Не зная.

Да, всичко това беше естествено. Така щеше да се държи Джо Хаджигригорис, ако не беше се случило нищо, така щеше да се държи и младежът, ако беше невинен. Но не беше.

„Ако не бях те видял с очите си във «Византия» да очакваш с нетърпение Алекос, щях да ти повярвам!“ — каза си Бекас. Но го беше видял. Лакис Хаджигригорис беше дошъл на срещата в единадесет часа, която бе уговорил с Алекос Константинидис, на срещата, на която не се яви синът на приятеля му, понеже не е бил жив. Лакис не беше невинен, но беше уверен. Защо? Разбира се, не е знаел подробностите във връзка с трупа, поне до онова утро. Ако се беше срещнал с Константинидис, нямаше да го чака във „Византия“. Дотогава той не е знаел, не е имал никаква връзка с тази работа. Но по-късно?

— Що за глупости са това?

Той се обърна към чичо си:

— Как седиш тук и го слушаш?

Много самоуверен. Тео Десиприс си беше глътнал езика. Той беше почти готов да признае случилото се в „Синята луна“. Защо този не се боеше? Вероятно Десиприс му е телефонирал за нашата среща и тарикатът сега беше сигурен в него. Но как?

— Виж какво, господине — каза грубо Лакис. — Не познавам твоя Константинидис, срещнах някакъв младеж с това име, но не зная дали е твоят човек, аз отсядам в „Синята луна“, познавам Тео Десиприс и нямам представата за това, което разправяш! И ако Джо не беше тука, щях да те изхвърля навън с ритници.

Големият Хаджигригорис каза весело:

— Лакис! Що за държане е това? Към един възрастен човек!

Подиграха Бекас.

— Извинявай, Джо, но как да се отнесеш, когато идва някакъв глупак и ни в клин, ни в ръкав те нарича крадец?

— Между нас казано, не е съвсем неправ.

Хаджигригорис се усмихна на Бекас.

Много трудна работа е да извадиш Бекас от равновесие.

— Защо да не е прав, ако казва истината!

Американската цигара отдавна беше угаснала в ръката му. Той потърси пепелник, за да я хвърли.

Лакис Хаджигригорис го игнорира. Той говореше на чичо си, без да се обърне да погледне Бекас.

— Трябвам ли ти за нещо друго, Джо?

— Мисля, че не.

Нервиран, младежът излезе бързо от стаята.

„Много уверен в себе си“ — мина през ума на Бекас. Но какво беше онова, което му даваше тази увереност.

— За щастие сварихте го тук и си поговорихте — каза, усмихвайки се Хаджигригорис.

— Заминава ли?

— С вечерния самолет за Лондон. Хубави са гуляите, но съществуват и занятията в университета.

„И необходимостта да не се намира тук“, помисли си Бекас, но не каза нищо.

— Сега разбирате, че вашата история е шизофренична. Не зная с каква цел ви я е разказало това момче. Как казахте името му?

— Наричаха го Алекос Константинидис — отговори Бекас.

 

 

Другият показваше недвусмислено, че повече нямат какво да си кажат. Държането му даваше да се разбере, че историята, с която го занимава посетителят, не само че не бе го ядосала, но дори не бе го засегнала. По-скоро тя му изглеждаше забавна, нещо като странностите на чудак. Бекас обаче беше постигнал повече, отколкото очакваше. Той констатира, че младият Хаджигригорис е много сигурен. А за да бъде така, значи, че не е сам. Съществуваха други, които му обезпечаваха тази сигурност, други, които са влезли в играта след онази сутрин във „Византия“. Той стана.

— Да не ви безпокоя повече — каза инспекторът.

— Моля ви.

Джо Хаджигригорис се изправи с лекота. В мига обаче, в който Бекас бе готов да тръгне, през отворената врата на верандата влязоха две нови лица. И двамата бяха по бански костюми. Мъжът беше висок, атлетичен, обгорял от слънцето, а жената още мокра от водата. Микроскопичните й бикини показваха в цялата му женственост едно тяло на кинозвезда от първа величина. И двамата изгледаха с учудване Бекас, който с костюма и с вида си беше в пълен дисонанс с разкоша на дома и с полуголите му обитатели.

— Господин Бекас — представи Джо Хаджигригорис инспектора все с вид на човек, който се забавлява. — Господин Вахлиотис — той посочи мъжа с атлетическото телосложение — и госпожа Аргирис.

„И тримата свидетели — очевидци на смъртта на покойницата“ — помисли си Бекас, докато правеше реверанс по своя отживял времето си начин.

— Да не ви прекъсваме, ако имате работа — каза жената.

— Свършихме.

„Съпругът и близките приятели. Скръбта за преждевременно починалата не им бе намалила апетита за къпане“ — помисли си Бекас, докато се покланяше, този път за сбогуване. Тези обаче с нищо не показаха пред него, че изпитват неудобство от вида си. „Може да нямат никаква връзка с историята, която ме занимава.“ Но младежът? Младежът, който така внезапно заминаваше за Лондон! Кое го караше? „Занятията в университета“ — беше казал Джо Хаджигригорис. Занятията обаче започват есента.

Той си отиде от вилата доволен. Постигна това, което искаше. Да опознае лицата. Видя ги. При това „в естествената им среда“, както би казал човек. Преди няколко дни бяха погребали приятелката, съпругата, пиеха уискито си, наслаждаваха се на морето, правеха си слънчеви бани. Това, естествено, не доказваше нищо. Те бяха хора от един друг свят и реагираха дори и на скръбта по свой начин. „Един начин, който нито зная, нито разбирам“ — рече си Бекас. Той не знаеше какво точно искаше от тях. Старият инспектор не можеше да повярва, че трупът на улица „Спевсипу“ е бил трупът на Джулия Хаджигригорис. В апартамента обаче е имало труп. И Лакис е излъгал, когато е изпращал Алекос Константинидис да извърши кражба. Може трупът да е бил на друга жена, без връзка с тях, отделен случай. Но синът на приятеля му беше умрял, понеже беше видял този труп.

Бекас се отдалечи от вилата, слизайки към морето. Той видя дългата бяла яхта да си почива на повърхността, държана здраво от котвите си. „Сигурно е тяхната“ — мина през ума му. Стигна до брега. Видя някакъв моряк да поправя лодката си. Отиде при него. Това беше част от метода му, но и част от характера му. През всичките години на службата си в полицията търсеше хората. За него човекът беше най-важният материал, по-важен от свидетели, веществени доказателства и други подобни. Тях той оставяше за лабораториите. Обичаше да говори за другите. И когато нямаха какво да му кажат по някое дело, пак му „говореха“. Разговаряйки с някого, научавайки как мисли, много пъти той виждаше какво смята за дадена ситуация едно друго лице. Лицето, което го интересуваше.

— Хубав ден за риболов — каза той.

Лодкарят, спря да работи и вдигна глава.

— Как личи, че не разбираш от риболов, господине. И люспа не можеш да хванеш при такова време.

— Не зная — съгласи се с готовност Бекас.

Другият бе зарязал поправянето на лодката и изучаваше Бекас с любопитство.

— Твоя милост да не си криминалният инспектор… чакай, как те казваха…

— Бекас.

— Браво! Криминалният инспектор Бекас. Как си?

Той отговори, че „бил добре“, докато се запитваше кой беше този човек. Рядко забравяше физиономии, но този тук не можеше да си го спомни. Другият разбра.

— Не си спомняш кой съм, нали?

Бекас отговори утвърдително.

— Тогава да ти кажа. Аз съм от делото…

Обясни му за кое дело ставаше дума и Бекас си спомни. Беше го разпитвал при разследването, което водеше.

— Остаряхме и забравяме. Разбира се, сега си спомних за тебе. Как я караш?

— Както и тогава. Мъчим се за хляба. А ти?

— В пенсия.

— Това е добре. Лежачка.

Запалиха по цигара. Бекас му показа мощния бял плавателен съд.

— На Хаджигригорис ли е? — попита той.

— На покойната. Знаехте ли я?

— Не, не я знаех.

— Хубава жена. И добра. За всички нас имаше по една добра дума. Оплакахме я всички, поне аз… В деня, когато се удави.

— В този ден ти беше ли тук?

— Да, тук, дето сме сега с тебе. Пак поправях тази гнила лодка. Могъл ли е да си помисли някой в часа, когато са тръгвали…

— Ти видя ли ги, когато тръгнаха?

— Още не бях дошъл. Те бяха тръгнали в ранни зори. Гледах ги обаче на палубата, когато яхтата шареше насам-натам, така хубави и здрави всички, и им се радвах. Аз не давам ухо на клюките. Всеки има право да върши каквото си иска за свой кеф. Тъй мисля.

Бекас седна върху един обърнат съд.

— Какво казваха клюките?

— Остави! Имат пари с лопата да ги ринеш, правят си гуляи хората.

— Какво се говореше?

— Много работи.

Очите му светеха хитро на набръчканото и напукано от слънцето и морските ветрове лице.

— Ако имахме техните милиони, и ние може би щяхме да правим същото. За какво имат да мислят те. За надницата ли?

— Но ги нямаме.

— Това е лошото.

— Значи ти ги виждаше и четиримата на палубата.

— Тримата.

— Защо тримата?

— Сигурно покойната беше слязла в кабината да си почине. Ти не гледай така яхтата. Вътре е цяла къща.

— А после, когато се е хвърлила в морето, си я видял, разбира се.

— Вече се бях махнал от тук.

— Къде се е удавила?

Другият му показа.

— Както ми казаха — там. Хвърлила се надълбоко и си ударила главата. Вахлиотис се гмурнал и я извадил. Той е голям плувец. Някога, струва ми се, беше шампион.

Говориха още. Изпушиха по няколко цигари, всичките от пакета на Бекас, и се разделиха с обещанието от страна на криминалния инспектор, че сега, когато е пенсионер и няма работа, ще идва да научи от приятеля си за рибите и за риболова. Бекас си отбеляза наум името. Йоргис Караниколос.

— Ще те намеря ли?

— Винаги тук. А ако ме няма тук, в кръчмичката на Катина.