Янис Марис
Лятото на страха (3)

3

Апартаментът беше в една кооперация на улица „Пиндару“. Момиченцето, което му беше отворило, не изглеждаше да е слугинче. Не беше трудно да разбереш, че супер мини полата й беше единственото нещо, което носеше на себе си.

— С госпожата ли имате среща? — попита то.

Беше ясно, че с мустаците си, със старомодния си костюм и с дребнобуржоазния си вид Бекас не беше от хората, които тя бе свикнала да приема.

— Не, но съм стар приятел…

На красивото лице на момичето се изписа недоверие.

— … на покойния й мъж — допълни инспекторът.

„Не прилича на слугинче — помисли си той. — Нека приемем, че е един вид секретарка.“ Каква работа вършеше обаче госпожата, за да има нужда от секретарка? Супер минито му показа един стол.

— Почакайте. Как казахте името си?

Той не беше казвал име.

— Бекас — отговори старият инспектор.

Девойчето изчезна във вътрешността на апартамента. Бекас разгледа мястото, където го бяха оставили. Беше мебелирано така луксозно, че го дразнеше, без и самият той да знае защо. Ярки цветове, много коприна по мебелите, копие на една „Къпеща се“ от Реноар и на „Венера“ от Веласкес. Човекът, който беше декорирал апартамента, е имал слабост към голите тела.

Почака няколко минути. Накрая извади цигарите си. Рече да разреже една на две, за да сложи половината в цигарето си, както правеше обикновено, но се отказа и я запали цяла.

— Търсили сте ме?

Жената, която се бе показала на вратата, беше по пеньоар. Висока, стройна, хубава, тя беше от онзи тип жени, които вдъхват смели мечти у младежите. Бекас стана.

— Госпожа Даригу?

Жената се усмихна.

— Бивша Даригу.

Изглеждаше около четиридесетгодишна красавица. На Бекас тя не напомняше нищо. Изглеждаше обаче, че и старият криминален инспектор не говореше нищо на нея, защото тя го гледаше с любопитство и известно нетърпение.

— Естествено, не ме помните?

— Познаваме ли се?

— Трябва да сме се познавали преди години. Аз бях приятел от дете на вашия съпруг. Имам пред вид първия ви мъж.

— На Тасос?

— Да.

През цялото това време тя стоеше права, показвайки с голяма деликатност, че очаква да приключи бързо с тази визита. Сега седна в един фотьойл срещу него. Благородно резервираният вид на лицето й изведнъж стана приятелски.

— Не ви помня — каза тя.

— Може би не сме се срещали друг път, освен на погребението му.

— Много години минаха оттогава. Ще пиете ли нещо?

Не бързаше да го изпъди. „Моят приятел заема добро място в спомените й“ — рече си Бекас.

— Може би ви е говорил за мен. Бяхме големи приятели по време на нашата младост. Като братя.

— Как казахте, че е името ви?

— Бекас.

Лицето й показваше, че името не й говореше нищо.

— Бях криминален инспектор.

Нещо заигра в очите й, а после тя се усмихна:

— Но, разбира се. Сега си спомних. Много пъти ми е говорил за вас. Някога сте му спасили живота.

Сега беше ред на Бекас да се усмихне.

— Тоест той спаси моя живот.

— Много ви обичаше. Ще пиете ли едно кафе? Аз, видите ли, още не съм пила кафето си. Преди малко се събудих.

Тя се усмихна с едно стеснение, което не прилягаше на външния й вид.

— Кики — извика тя.

Секретарката (или каквото друго беше момичето със супер минито) се показа веднага, сякаш е чакала зад вратата.

— Кафето ми — каза жената — и… — Тя погледна въпросително посетителя си.

— Сладко кафе — рече Бекас.

— … и едно сладко кафе за господина.

Тя почака малката да изчезне и продължи сърдечно:

— Не, не сме се срещали никога, освен в деня на погребението, както казвате, но разбирате, че тогава бях в такова състояние, че хич не съм внимавала кого виждам. Зная ви обаче, сякаш ви познавам отдавна. Тасос ми е разказвал безброй неща за вашите младежки години.

В начина, по който произнасяше името на стария му приятел, имаше някаква особена нежност. Сега — Бекас виждаше това ясно — тя не беше жена за нежности. „Времето, което е преживяла с приятеля ми, сигурно е ако не най-хубавата, то поне най-чистата част от живота й“ — помисли си той.

Без да показва, той изучаваше жената срещу себе си. Скъпият й парфюм стигаше до него. Плътта, която дрехата разкриваше, беше стегната за възрастта й, ръцете й бяха изящни. Това беше жена, която педантично се грижеше за хубостта си. Не заради собствения си вкус, а защото трябваше. Бекас имаше опит в тези работи и се натъжи, като си помисли за каква смяташе жената на приятеля си.

— Радвам се, че ви виждам — каза му тя.

Изглеждаше искрена.

— А вторият ви съпруг?

Тя вдигна рамене.

— С него скъсах отдавна. Дори не зная къде се намира. Мисля, че е в Южна Америка. Вторият ми брак беше една грешка. В същност защо дойдохте да ме видите?

— Заради сина ви.

— Какво му се е случило?

— Нищо не му се е случило.

— Може би се е заплел в някаква история?

Каза й, че не идва като криминален инспектор, защото вече не е такъв.

— Пенсионирах се. Просто Алекос ми поиска да му помогна за нещо и изгубих дирите му. Не живее ли тук?

— Не.

„Секретарката“ донесе кафетата. Тя постави малката чашка с турското кафе пред Бекас, а на госпожата подаде голяма чаша с ледено нес-кафе.

— Той си е наел апартамент. Мисля, с негови приятели.

Бекас си отбеляза това „мисля“. Значи контактите между майка и син…

— Виждате ли го редовно?

— По-скоро не. Разбирате ли, аз бях млада, когато умря баща му, млада бях и когато се разведох с втория си мъж…

Той разбираше.

— Децата обаче не разбират лесно. И главно не прощават. От шестнадесетгодишна възраст Алекос поиска да живее отделно.

— Как?

Той я изгледа въпросително.

— Искам да кажа, с чии пари?

— Давах му и му давам и сега месечна издръжка. И той си изкарва. Има изключителен талант. Ако беше малко по-упорит, днес щеше да бъде забележителен художник.

— С какво се занимава?

— Следва една година в Художествената академия. Не продължи. Сега е аранжор, но не работи редовно. Един макет за реклама, нещо в телевизията, но не системно. Той е такова момче, че дори жените му повлияха зле. — Тя се усмихна с някакво чувство на гордост, което искаше да скрие, но не скри. — Видите ли, дяволчето е хубавец.

— От кога не сте се виждали?

— Може би има… — замисли се тя, — петнадесет-шестнадесет дни, откакто се срещнахме за последен път.

— Тук ли?

Тя почервеня изведнъж и това бе необичайно за този тип жени.

— Не, в неговия апартамент. Той не идва никога тук. Не иска.

Бекас не попита защо, но тя обясни:

— Не може да ми прости това, че не се съгласих с него, че вече съм остаряла.

— Къде се намира неговият апартамент?

Тя даде адреса.

— Знаете ли, въпреки всичко той е много добро момче — каза тя нежно. — Може би е повече дете, отколкото трябва. Той ми е сърдит, но аз зная, че ме обича. Бих могла да кажа, че ми е сърдит тъкмо защото ме обича много. Нали не му се е случило нищо?

— Не, нищо не му се е случило.

— Давате ли ми честната си дума?

Той й даде честната си дума, но не знаеше дали казваше истината, или лъжеше.

 

 

Когато половин час по-късно Бекас напускаше апартамента на Елени Анестис, бивша Константинидис, бивша Даригу, той можеше да си представи по какъв път беше тръгнала жената на приятеля му и какъв живот водеше младият й син. „Много естествено след всичко това“ — каза си той.

Хубостта на Елени Анестис беше за нея „средство за живот“. Той си спомни „секретарката“ със супер минито. „А може би не само нейната хубост“ — допълни мисълта си. Сигурно богати и мимолетни приятели й осигуряваха елегантното облекло, апартамента, институтите за разкрасяване. Но дали спираше само до там? „Малкият не е раснал в добра среда“ — рече си той. Старият криминален инспектор беше без настроение. Имаше чувството, че отива за втори път на погребението на своя приятел.

Наближаваше дванадесет часът и жегата беше непоносима. Под сакото той чувстваше как ризата залепва за тялото му. „Ще захвърля това сако“ — каза си инспекторът, но знаеше, че няма да го направи. Бекас спря пред първия бар, който се изпречи насреща му, влезе, пи лимонада и от там, нещо, което правеше рядко, взе такси, за да се прибере у дома. В момента, когато съпругата му помагаше да си свали сакото, от начина, по който вършеше това, той разбра, че тя има да му казва нещо. Не я попита. Остави я да го каже сама.

— Онзи телефонира.

Той разбра веднага за кого ставаше дума, но попита:

— Кой „онзи“?

— Малкият. Синът на твоя приятел.

Бекас поставяше сакото си на закачалката. Играта, която водеше, беше стара. Тя да се прави, че не разбира значението на новините, които му съобщава, а той — да не я оставя да се безпокои.

— Значи така? Каза ли ти какво иска? — попита старият инспектор спокойно.

— Тебе търсеше.

— Нещо друго?

— Искал — каза — да те помоли да го извиниш, че си отишъл така внезапно, и да ти благодари.

— Много мило от негова страна.

— Каза, че всичко било наред. Не знае дали ще може да ти благодари и лично. Заминавал.

— За къде?

— Не каза, но мисля, че за чужбина. Допълни, че се срамувал, загдето те излъгал.

— Излъгал ли ме?

— Да. Това, което ти разправил за онази нощ, било лъжа.

— Как точно ти каза това?

В гласа му прозвуча някаква различна нотка, която я накара да се обърне.

— Искам фразата, така, както я е изрекъл, ако я помниш?

— Това, което ти казал за онази нощ, било лъжа. Да, да, така рече. И добави: „Не съм намирал нищо“.

— Не е намирал нищо ли?

— Да. Какво ти съобщи, че е намерил?

— Бабини деветини.

Той отиде към кухнята и съпругата му го последва. Отвори хладилника, за да пийне студена вода.

— Днес се подух от вода — рече той.

— При тази жега…

— И към колко часа телефонира?

— Ами нямаше и четвърт час, след като ти излезе. Да приготвя ли яденето?

Бекас отиде в стаята си, съблече мократа риза и влезе в банята. Върна се в кухнята освежен. Седна, душейки въздуха като ловджийско куче.

— Какъв шедьовър си приготвила пак?

Това беше една приказка, която той всеки ден казваше на жена си. И всеки ден госпожа Бекас я приемаше със същото задоволство. Тя беше прекрасна готвачка, а мъжът й — гастроном. Радваше се, като го гледаше да яде „шедьоврите й“ с едни и същи едри залъци и с изписано на лицето му удоволствие. С кълна уста той я попита:

— Разбра ли веднага кой ти телефонира?

Тя се засмя.

— Аз съм съпруга на криминален инспектор, но не съм криминален инспектор. Не разбрах. Каза ми самият той.

— Ами ако те е излъгал?

— Кой?

— Шегувам се.

Тя го изгледа в очите, но Бекас продължаваше да се храни с апетит.

— Но, естествено — настояваше с някакво упорство жената, — ако е искал, той можеше да ме излъже. Говореше отдалече и, разбира се, не можех да позная един глас, който не бях чувала да произнася повече от няколко думи. Казвам, че телефонира синът на приятеля ти, понеже той ми каза, че е синът на приятеля ти.

— Споменал ти е и неща, които знаеше само Алекос.

— Това трябваше да ми кажеш — отговори госпожа Бекас и се успокои.

 

 

Значи беше го излъгал. Бившият му подчинен Иполит имаше право. В апартамента на улица „Спевсипу“ не е имало нищо. Съществуваше, разбира се, и съвпадението с нещастния случай в Сунион, но нима животът не устройва често невероятни съвпадения? В края на краищата малкият беше се оправил. Бекас бе пенсионер и всичко това не беше негова работа. Ако става нещо, нека с него се заемат онези, на които това им е работа. Следобед, както пиеше кафето си на балкона, той попита жена си:

— Какво говореше онзи ден за Егина?

— Казвах, че ако нямаш работа, можем да заминем към края на седмицата.

Бекас се усмихна:

— Ти знаеш, че нямам работа.

— Да започна ли да приготвям нещата?

— Започвай.

Портиерите отсреща бяха сложили столовете си на сянка, а дебелакът се потеше пак да измъкне колата си. Всичко беше спокойно както всеки ден, както и в деня, когато при него дойде синът на приятеля му. „И все пак той беше уплашен“ — помисли си инспекторът. В това беше сигурен. Може да му беше надрънкал цял куп лъжи — бог знае защо, — но нямаше никакво съмнение, че малкият си беше глътнал езика от страх.

— Няма ли да излизаш? — попита го жена му.

— По-късно. Да се захлади малко. Ако искаш, да се разходим двамата.

Не. Тя нямаше настроение. Трябваше да приготви толкова неща за Егина, а й оставаха само два дни.

 

 

На третия ден заминаха. На верандата на спокойния крайморски хотел Бекас четеше вестника си, когато всичко взе обратна насока. Той сгъна внезапно вестника и изтича в стаята си.

— Ще се върна в Атина — съобщи на жена си.

— Но още не сме дошли и се връщаме? — протестира тя.

— Ти не. Аз.

— Сама ли ще остана?

— За няколко дни.

Когато той беше на служба, тя не го питаше никога за внезапните му решения, за отсъствията му, за пътуванията му. Сега обаче нещата стояха другояче.

— Какво става? — попита тя неспокойно.

— Намерили са малкия.

Жена му го гледаше с учудване.

— Убит! — допълни Бекас.

Лицето му беше замръзнало, но госпожа Бекас познаваше това изражение. Беше го виждала много пъти. Особено веднъж, когато най-добрият му приятел, един криминален инспектор, с когото бяха започнали заедно кариерата си, бе убит от злодеи.

— Кога… е умрял?

— Може би същата вечер, когато напусна дома пи.

Жена му го гледаше, без да разбира.

— Но той… той… ни телефонира.

Лицето на Бекас излъчваше гняв и злост.

— Когато ти е „телефонирал“, не е бил вече жив — отговори той. — Моля те, приготви ми куфара.

Жена му обаче остана на мястото си.

— Тоест, искаш да кажеш…

— Че някой друг е телефонирал от негово име. Някой, който е искал да ни хвърли прах в очите. Някой, който е знаел, че малкият не е бил вече жив. Може би този, който го е убил.

— Убили ли са го? — заекна жената.

— Да! — отговори Бекас сухо.

Видът му беше вид на човек, който се заема с „разчистване на лични сметки“. Това беше вид, който госпожа Бекас познаваше и не й харесваше. Така мъжът й изглеждаше грозен и лош.

— Ще ти приготвя куфара — рече тя.

Бекас не отговори. Жена му сякаш беше престанала да съществува. Пред очите му беше нежното лице на младежа с дългите коси и уплашения поглед и особено онзи неизвестен гад, който бе убил сина на приятеля му и си беше играл с Бекас. Само дето убиецът беше черен силует, без лице. Той препрочете новината във вестника:

„Вчера беше установена самоличността на трупа, който преди три дни бе изхвърлен от морето в района на Кинета. Касае се за Александрос Константинидис — аранжор. Разпознаването беше трудно, защото трупът на злощастника трябва да е бил във водата повече от две денонощия. Според съдебната експертиза смъртта е настъпила в резултат на удавяне, докато раните по главата се дължат на удряне на трупа в скалите. Полицейските и следствените органи дойдоха до извода, че се касае за нещастен случай.“

Бекас изруга силно.

— Какво каза? — попита го жена му, която сгъваше ризите в куфара.

— Нищо.

Той „не дойде до извода“. Беше сигурен. Знаели са, че малкият е дошъл при него и са поискали да му затворят устата. Но кои? Той чу гласа на жена си:

— Колко ризи да сложа?

— Колкото искаш…

— Ще останеш ли дълго в Атина?

— Още не зная.

— Няма ли да е по-добре да дойда и аз с тебе?

— Не.

Бекас се разкая за грубия си тон.

— Няма нужда и ти да си губиш почивката — обърна се меко към нея, — пък и аз се надявам, че няма да се бавя много.

Знаеше обаче, че ще закъснее. Започваше една игра, една лична игра, която нямаше да остави, преди да я завърши.

 

 

— Не смяташ ли, че преувеличаваш?

Видът му беше приятелски, свръхприятелски, би могъл да рече човек. Бекас си беше дал обещание да се сдържа и сега седеше спокоен и отпуснат срещу другия. Преструваше се, че не вижда снизходителната усмивка на събеседника си, малко покровителствения му тон. Не му е бил симпатичен никога и знаеше, че и другият не е симпатизирал на него. Те се различаваха по всичко. По манталитет, по методите, които използваха в работата, по характерите си. Така, както седяха един срещу друг, тази разлика се набиваше в очи.

Директорът на полицията беше фин, елегантен, изискан. Светлият летен костюм прилягаше на тялото му в изящна линия. Леко посивелите му коси подчертаваха обгорялото от слънцето лице и целият му външен вид показваше нещо повече от вида на висш банков чиновник или на представител на голяма компания, отколкото на полицай. Бекас срещу него приличаше на дребен бакалин, който е съблякъл всекидневната си риза, за да облече неделния си „конфекционен“ костюм. И двамата се познаваха добре и тъкмо това беше, което ги разделяше.

— Не преувеличавам — отговори той тихо. — Нека погледнем на фактите по ред.

Другият го слушаше да ги изрежда един по един. Беше му ги казал, но директорът не го прекъсваше. Един стар криминален инспектор, който някога е имал успехи, трябва да бъде търпян, когато се изтърка. Тъкмо това казваше снизходителният интерес, с който следеше доводите на Бекас. И той го разбираше.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо.

Директорът извади цигарите си. „И той пуши американски като младежа“ — помисли си Бекас. „Не остава нищо друго, освен да си служи със запалка «Дънхил», позлатена, като тази на малкия.“ Директорът обаче взе от бюрото си кутия кибрит.

— Искаш ли? — попита той, поднасяйки пакета към него.

— Не, благодаря.

— Отказа ли ги?

— Намалих ги. И после, тези са много силни за мен.

Директорът запали цигарата си. След това се върна пак на своето място.

— Не си ли съгласен?

— Не — отговори Бекас. — Два човешки живота си струват да дадем малко от времето си.

Беше си дал дума да не се нервира, но чувстваше как ядът се надига у него. Директорът направи движение, което казваше: „Както искаш“.

— Добре — продължи той, — този младеж е дошъл и ти е съобщил, че е намерил труп в апартамента на улица „Спевсипу“ 199. А не бе намерен никакъв труп.

— Не сте намерили никакъв труп.

Директорът се усмихна.

— Искаш да кажеш, че е имало такъв и не сме го намерили?

— Тъкмо това искам да кажа.

— С други думи, ти вярваш, че са пренесли трупа тайно от там.

— Ти намираш ли друго обяснение?

Видът на директора говореше ясно: „Остави какво намирам аз. Аз намирам, че всичко това са глупости. Ти накъде биеш?“ Вместо това, което мислеше, той каза:

— Ако, разбира се, е имало труп, не. Но младежът ти е казал, че този труп е бил на съпругата на Хаджигригорис. Познавал ли я е?

— Не разбрах.

— Искам да кажа, младежът, който ти е разказал всички тези сензационни работи, познавал ли е Джулия Хаджигригорис? Срещал ли се е с нея, виждал ли я е друг път, за да знае, че този труп е нейният?

— Мисля, че не — отговори Бекас.

— Значи този прословут труп е могъл да бъде на някоя друга жена.

Директорът играеше. Бекас беше уверен, че той играеше. Не вярваше нито дума от онова, което казваше шефът на полицията.

— И този труп, на другата жена, е бил измъкнат — продължи директорът.

Той изтупа с обратната част на дланта си малкото пепел, която беше паднала на ревера на добре ушития му костюм.

— Драги ми Бекас, не ти ли се вижда всичко това като роман, и то лош роман?

Той угаси цигарата си в кристалния пепелник с рязко движение, и каза сериозно:

— Нека поставим нещата на истинското им място. Първо. Въпросът за Джулия Хаджигригорис. Такъв не съществува. Удавила се е пред съпруга си, пред нейни приятели, пред свидетели, на които не може да не се вярва. Типичен нещастен случай, който не може да има никаква връзка с твоя прословут труп.

Бекас си отбеляза това „твоя труп“. Директорът на полицията беше започнал да се нервира.

— Жената — продължи той — е поискала да направи скок във водата от яхтата си, ударила се е на дъното и се удавила. Има свидетели, има съответно медицинско заключение.

Бекас мълчеше.

— Второ — продължи директорът. — Случаят с трупа в апартамента на улица „Спевсипу“ 199. Труп на друга жена. За него не разполагаме с нищо друго, освен с разказа на този твой младеж, който брътвеж аз се чудя как ти приемаш. Никой не е видял такъв труп, не е било възможно той да бъде намерен в апартамента, там не сме намирали труп, не е имало такъв. — Той смени тона: — Бекас — каза той сега приятелски, — винаги съм те знаел като човек силен, положителен. Как по толкова ясни въпроси ти…

— И младежът ли? — прекъсна го Бекас.

— Кой младеж?

— Този, младият Алекос Константинидис. И с нето ли нещата са така ясни? И той ли се е удавил пред свидетели, на които не може да не се вярва?

— Това са два случая без абсолютно никаква връзка помежду им.

— Не мисля така.

— Не си прав, но както искаш.

Той пак извади цигарите си. Видя, че старият инспектор следеше движенията му и каза:

— Дявол да го вземе, много пуша.

И после:

— Кажи ми искрено, какво искаш да направим?

— Да започнете следствие по делото.

— Но ние го направихме.

— Не по делото на младежа. По другото дело. По нещастния случай на Хаджигригорис.

— И това бе направено.

— Но изхождайки от убеждението, че се касае за нещастен случай. Не така. Да извършите разследване в дълбочина.

— Как? С какво право? С какво разполагаме? С това ли, което ти разказал някакъв си хлапак?

— Разказа ми.

— Извинявай. Не исках да кажа това. Не се съмнявам, че младежът ти е съобщил това нещо. Онова, за което става дума, е как този тип, не зная защо, ти е разказвал измислици.

— И затова умря.

— Съвпадение. Във всеки случай за нас делото Джулия Хаджигригорис е приключено. Макар че никога този типично нещастен случай не е бил „дело“. Какво искаш да направя? Да отидем при хората, които са в траур, и да им кажем: „Знаете ли, господин Хаджигригорис, може жена ви да се е удавила пред очите ви, може да се е удавила пред очите на вашите приятели, може съответното следствие да е завършило, но ние искаме да започнем отново!“ За бога, сигурен съм, че ако седеше сега на стола, на който седя аз, щеше да говориш същото.

„Щях ли?“ — запита се Бекас. — „Може би“ — заключи той.

— Казваш, че нямам право ли?

Директорът угаси цигарата в пепелника по начин, който говореше, че са си казали, каквото са имали да си казват.

— И после, не забравяй с кого би следвало да се захванем! Това са хора с положение, с връзки, с име в обществото. Бързо ще ни накарат всичко да завърши печално за нас.

„В техни ръце е силата“ — помисли Бекас, но не го каза.

— Това не е крадец-рецидивист, да го докараме тук за разпит, понеже тъй ни е текнало.

— И да му стоварим кражба, която не е извършил, ако това ни устройва.

— Ти ли казваш това?

— Правили сме го — отговори спокойно Бекас, — но не говорим за това. Добре. Нека речем, че нещата са точно така, както казваш ти. А обаждането по телефона?

— Кое обаждане?

— Обаждането по телефона у нас от страна на Константинидис, когато той е бил вече мъртъв. Какво ще кажеш за това?

Директорът на полицията вдигна рамене.

— Не зная. Може би и това влиза в играта, която ти е скроила компанията на тези гамени.

— Не е изключено обаче да влиза и в друга игра.

— Тоест?

— В играта на хората, които искаха да повярвам, че Константинидис е жив и е заминал в чужбина.

— Но нали щяхме да разберем, че не е заминал.

— Може тези хора да са вярвали, че няма да научим. Трупът бе изхвърлен от морето на сушата. Но можеше и да не бъде изхвърлен. Ако са се погрижили за това, да речем, с някаква тежест, която обаче не е била закрепена добре и е позволила на „пленника си“ да се измъкне, да напусне дъното и да излезе на повърхността.

Лицето на директора стана сурово.

— Хубав роман, но ние не пишем романи. Ние сме държавни служители, които вършат работата си съгласно законите и правилниците. И се чудя как си забравил това.

Той стана.

— Казах ти. За нас делото е приключено. И когато казвам „за нас“, имам пред вид за всички.

Той наблегна особено на думата „всички“.

После лицето му придоби отново по-мек вид.

— Защо седиш и се вариш в Атина, която прилича на пещ. Иди някъде на почивка. Ако бях на твое място…

— Не бихте ли могли да разпитате поне племенника?

— Не.

Това „не“ беше грубо.

— Казах ти. За нас „дело“ не съществува. И ако искаш съвета на един стар приятел, „дело“ не трябва да съществува и за теб.

„Кога не си бил приятел?“ — помисли си Бекас, докато питаше:

— С други думи, забраняваш ми да се намеся?

Другият се усмихна. Една светска усмивка, която обаче играеше по нервите му.

— „Забранявам ти да се намесиш!“ Но що за приказки са това. Ти няма да се намесиш, ти нямаш възможност да се намесиш, ти не трябва да се намесиш…

— Нямам ли право…

— Естествено, нямаш право. Ти си частно лице, приятелю, де да бях аз на твоето място, особено в този пек. Жена ти тук ли е?

Той показваше, че разговорът около тази история е завършил окончателно.

— В Егина е.

Бекас стана. И директорът беше станал и му подаваше ръка.

— Предай й моите поздрави.

— Няма да забравя.

Той излезе от дирекцията на полицията с лошо настроение. Никога не е могъл да понася директора. „Но няма ли и той малко право?“ — запита се Бекас. А ако инспекторът беше на неговото място…

Не. Ако той беше на мястото му, щеше да гледа на нещата не така, както гледаше или не искаше да гледа другият. Но не беше на неговото място!

 

 

Приятелката на Алекос, Аспа Демертзис, беше дала на Бекас адреса си. От кабинета на директора на полицията той се запъти към нея.

Отвори му жена с вид на домакиня.

— Госпожица Демертзис? — попита инспекторът.

— Не е тук. Излезе.

— Може би сте майка й?

Тя беше. Една дребна жена, вероятно съпруга на низш държавен чиновник или дребен занаятчия. Не беше облечена в черно, но Бекас, без да знае точно защо, имаше впечатлението, че тя е вдовица.

— Да знаете къде е сега?

На лицето на жената се изписа безпокойство.

— Да не би да се е случило нещо?

— Не, не. Исках да я попитам нещо.

Майка й каза уплашено:

— Полицай ли сте?

Значи малката й беше дала повод за безпокойство от такъв род.

— Не съм — отговори той, усмихвайки се приятелски.

— Точно къде е, не зная. Каза ми, че щяла да ходи да се снима за някаква реклама. Но не зная къде.

Нямаше причина да я безпокои повече.

— Няма значение. Ще я видя друг път. Не е спешно. Довиждане.

— Какво да й кажа? Кой я е търсил?

Той беше готов да отговори: „инспектор Бекас“.

— Бекас — каза той.

Не можеше, разбира се, да тича по всички студия на рекламните бюра, за да я намери. Имаше адреса на апартамента на Алекос Константинидис. Понеже не можеше да направи нищо друго, реши да се разходи до там. Знаеше, беше научил от майка му, че той дели апартамента с някой друг и имаше адреса на кооперацията. Реши да вземе такси, нещо, на което не беше свикнал.

Кооперацията на улица „Патриарх Йоаким“ беше луксозна, с широк вход, мраморен под и декори от бронз и дърво. И портиерът имаше вида на кооперацията си. Укрепен зад дъбовата си масичка, той прие Бекас със самочувствието на висш банков чиновник.

— Господинът?

Разглеждаше го от краката до главата. Резултатът от този оглед не беше задоволителен. Дребнобуржоазният вид на Бекас не му пълнеше окото.

— Тук ли е господин Алекос Константинидис?

Може пък портиерът да не е научил.

— Тук живееше. За съжаление…

Беше научил.

— Идвам от страна на майка му. Бих желал да видя съквартиранта му.

— Той се върна преди малко.

— Къде е апартаментът?

— В мазето. Третият вдясно.

Портиерът се наведе над своя вестник. Той показваше, че се бе занимал повече, отколкото е трябвало с такъв незначителен човек като Бекас.

— Благодаря.

Инспекторът се спусна по десетте стълби в мазето. Лека-полека си съставяше една картина за човека, когото нямаше да види вече. Позлатена запалка, американски цигари, апартамент на улица „Патриарх Йоаким“ в луксозна кооперация. Алекос бе предпочел едно мазе пред една хубава къща, щом тя не е в светско обкръжение. Той е искал да бъде това, което не е бил. Бекас се спря пред третия апартамент отдясно и почука. Аспа Демертзис му беше говорила за този съквартирант. „Малко човек на изкуството… малко…“

Почака. Първата му изненада беше типът, който отвори вратата. Инспекторът очакваше и той да е млад, но не беше така.

— Моля.

Косите му — руси. Беше по халат, един халат в ярки цветове, а около шията си бе омотал шалче. Боядисаните коси, движенията, гласът му издаваха веднага неговата извратеност.

— Аз съм приятел на Алекос Константинидис — каза Бекас.

Другият стоеше в рамката на вратата, явно пречейки му да влезе.

— Не съм ви виждал друг път.

— Приятел съм на семейството му.

— На майка му ли?

— На майка му.

Усмивката на този тип говореше ясно: „Не си от сорта, от който тя избира приятелите си“.

— И какво искате?

— Да поговорим.

— Какво имаме да говорим?

Бекас го сърбеше ръката. Този тип беше нагъл, предизвикателен, каквито бяха повечето от тези като него. Той се сдържа и се усмихна с най-добрата си усмивка.

— Някои неща за приятеля ви. Мога ли да вляза?

Другият се поколеба.

— Знаете ли… Очаквам гости.

— Няма да ви отнема много време.

— За съжаление…

Беше готов да затвори вратата. Бекас го блъсна спокойно, но силно. Отстрани изненадания домакин и влезе.

— Казах. Няма да ви отнема много време — рече Бекас и затвори вратата с рамото си.

Той се беше нервирал.

— С какво право…

— Слушай, приятелю…

Но си спомни думите на директора на полицията и се усмихна.

— С правото на семеен приятел — каза инспекторът.

Той беше дал на лицето си онова добродушно и малко тъпо изражение, което мамеше. В няколкото минути и с няколкото думи, които размениха, той беше „класирал“ „съквартиранта“. Пасивен хомосексуалист, нагъл със слабите, страхлив, когато срещаше съпротива. Бекас влезе в малкия апартамент. Седна, без да чака да бъде поканен. Другият го гледаше и не знаеше какво да прави. Да приеме ли този неочакван посетител, или да повика портиера?

— Няма ли да седнете и вие? — предложи Бекас приятелски.

Другият взе решение. Седна.

— Какво искате?

— Приятелят ви се удави, нали?

— За нещастие.

— Кога го видяхте за последен път?

— Защо питате? Полицай ли сте?

Бекас беше готов да каже „да“.

— Не — отговори той. — Казах ви. Приятел. И така? Кога го видяхте за последен път?

Другият се замисли.

— Доста дни минаха оттогава.

— А именно!

— Мисля, в четвъртък. Миналият четвъртък следобед. Тогава излезе и не се върна.

— Това не ви ли направи впечатление, господин…

— Десиприс. Тео Десиприс.

— Господин Тео.

— Естествено, не. Не съм му настойник, нито пък беше за първи път. Аз също не прекарвам задължително всички нощи тук.

Усмихна се, сякаш се гордееше с мъртвия си съквартирант.

— Алекос имаше много приятелки.

— И спеше по домовете им?

Усмивката му беше отблъскваща.

— Когато отсъстваха съпрузите им.

— И така изкарваше пари.

— Господине…

Беше смешен в този вид на човек, който иска да покаже, че е засегнато достойнството му.

— Вадеше ли мангизи? — настоя Бекас спокойно.

— Не ми харесва начинът, по който се изразявате.

— Всеки със своя начин. Значи от миналия четвъртък вечерта не е стъпвал тук?

— Не съм казал такова нещо — отговори с инат другият. — Казах, че аз не съм го виждал. Не съм пазач на апартамента.

— Какъв сте?

— Пардон?

— Нищо. Познавате ли някакъв Лакис Хаджигригорис?

— Разбира се, че го познавам. Кой не го познава. Той е чудно момче.

— Беше ли приятел на вашия съквартирант?

— Не мисля, че са се познавали.

— Познаваха се — отговори тихо Бекас.

Той виждаше, че от този жалък стар хомосексуалист няма да научи нищо за случая, който го интересуваше. Имаше какво да научи обаче за Алекос Константинидис, за това, какво е представлявал той и какъв живот е водел.

— Вие, разбира се, сте хомосексуалист — каза Бекас спокойно.

— На вас ли ще давам сметка? — отговори другият предизвикателно.

Бекас разбра, че това не го засягаше. Онзи не го криеше, а по-скоро се гордееше с извратеността си. По-добре.

— И Алекос ли беше такъв?

Тео Десиприс се засмя.

— Алекос ли? Не сте добре!

— Но съжителствахте!

— Просто деляхме апартамента. За икономия, понеже сме колеги. По въпроса за секса, Алекос защищаваше позицията, която хора като вас биха нарекли „патриархална“. — В гласа му се появи известна доза презрителност. — Той ходеше само с жени.

— Хайде бе!

Другият го изгледа презрително. „Какво разбираш от тези работи ти, дребнобуржоазен тъпако?“ — казваше погледът му.

Бекас обаче изпитваше някакво облекчение. Мъртвият син на приятеля му имаше много недостатъци, но този поне нямаше.

— В каква професия сте колеги?

— И двамата сме хора на изкуството.

— Аранжори?

— За да изкарваме хляба си.

Този тип искаше да бъде художник. И може би беше. Малкият апартамент бе украсен с вкус. Картините и скиците по стените показваха талант. Бекас не беше свикнал с това, което наричаха „модерна живопис“, но общо впечатлението му бе приятно. На вратата се звънна. Тео скочи прав.

— Казах ви — обърна се той към инспектора, — очаквам визита. Моля ви да си отидете.

Ако имаше заден вход, Бекас виждаше, че онзи ще го изведе от там. Но нямаше, и така Десиприс го съпроводи нетърпеливо до външната врата. Той отвори вратата, но там не беше посетителят, когото очакваше. В коридора стоеше Аспа Демертзис.

 

 

Тя беше в бял панталон, пъстроцветна блуза, която стигаше до средата на бедрата й, препасана с металически колан. Едно съвсем не траурно облекло. Лицето й обаче хлътнало, бледо, показваше цялата й мъка и страха й. Тя гледаше Бекас смаяна — не е очаквала да го намери тук, — но и по начин, който изразяваше мъмрене. Сякаш искаше да му каже: „Предупредих те, че се намира в опасност, но ти не ми повярва“. Тео местеше погледа си от единия на другия. Той разбра, че се познават, и това го изненада и обърка.

— Видяхте ли… — започна малката и първите сълзи се появиха на очите й.

„Момичето не се преструва“ — помисли си Бекас, докато „художникът“ питаше:

— Познавате ли се?

— Да! — отговори криминалният инспектор, без да се обърне да го погледне. — Заповядай, влез — обърна се той към момичето.

— Но аз ви казах, че чакам…

Бекас не му обърна внимание. Той стори път на Аспа Демертзис да мине и затвори вратата.

— Но в края на краищата що за маниери са това…

Бекас не му обръщаше внимание. „Държа се сякаш съм още на служба“, помисли си той за момент, но побърза да прогони тази мисъл.

— Знаеше ли, че съм тук? — попита инспекторът малката.

Не. Не е знаела.

— Минах…

Отново се появиха сълзи в очите й. Бекас разбра. Тя е дошла тук само за да бъде в апартамента на приятеля си, да поговори с някого, който го е познавал.

— Дойдох да видя… Тео.

Тео обаче не показваше да е доволен от това посещение.

— Когато дойде човекът, когото чакаш, ще си отидем — успокои го Бекас. — Дотогава можем да си поговорим.

— Но ние си казахме, каквото имахме да си кажем.

— Казахме си го двамата, а сега — и той посочи момичето — сме трима.

— Но аз ви обясних, че имам работа.

— Можеш да излезеш.

— От моя дом?

— Не е само твой дом. Той е — ако искаш беше — и дом на Алекос.

Той се обърна към стъписания модел на рекламите.

— Седни.

Инспекторът остана прав.

— Стана това, от което се страхуваше — рече той.

— Мислите, че… — прошепна уплашена тя.

— Това мисля — отговори Бекас през зъби. Другият го гледаше, без да разбира, или поне така се държеше.

— Когато ме срещна в Колонаки, ти ми каза, че си знаела всичко — започна Бекас, говорейки на Аспа.

— Алекос ми беше разказал.

— И заедно дойдохте до моя дом…

— Сутринта, когато не ви намери. Следобед е отишъл сам.

— Предишната вечер обаче сте били заедно. Или не?

— Бяхме заедно.

— На дискотека?

— Да.

В разговора се намеси Тео.

— Но най-сетне какъв е господинът?

— Приятел на бащата на Алекос.

„Художникът“ се обърна към Бекас:

— Вие ми казахте, че сте приятел на майка му.

— И на двамата — повиши тон Бекас, без да се обърне към Тео. — В коя дискотека?

— В „Синята луна“.

— И там се срещнахте с Лакис Хаджигригорис, който му предложил… каквото му предложил?

— Там.

— Заедно ли бяхте, когато Лакис му е направил предложението?

— Аз танцувах. Те говореха на бара.

И после, сякаш току-що й дойде наум, тя каза:

— До него, на бара, беше Тео. Нали помниш, Тео?

— Нищо не помня — отговори вбесен Тео. — И да ме оставите на мира. Дотегна ми от вас.

Той свали халата. Под него беше облечен с шарената си риза.

— Аз излизам.

Беше готов да направи това, което казваше. Бекас постави на лакътя му тежката си ръка. Другият се стресна и от движението, и от неочакваната сила, която криеше този нисък, възпълен възрастен човек.

— Никъде няма да ходиш, приятелю.

Той беше намерил тона от онова време.

— Преди малко ти не можа да се изразиш добре.

Тео направи едно внезапно движение, за да се измъкне. Ръката на Бекас дори не помръдна.

— Но в същност какво искате от мен вие двамата? — изписка Тео.

— Най-напред да не лъжеш. Ти ми каза, че Лакис Хаджигригорис и Алекос не се познавали. А си бил до тях, когато са говорели в дискотеката. За какво говореха?

— Как така искате да знам?

Той протестираше с грозните, псевдоженски движения на хората от неговия бранш.

— Тео, вие бяхте заедно — обърна се умолително към него момичето. — Ти слушаше.

— Не съм чул нищо. Оставете ме най-после.

Бекас пусна ръката му.

— Защо не ми вярвате?

— Защото лъжеш! — каза спокойно старият криминален инспектор.

— Вие сте непоносим. Кой сте най-сетне? С какво право? Ще телефонирам в полицията, за да ме защити.

Бекас бавно посочи с ръка телефона.

— Телефонирай — каза той. И след това: — Те знаят по-добри начини да те накарат да говориш.

Тео го гледаше уплашен.

— Впрочем? Няма ли да телефонираш?

— Но най-после какъв дявол искате от мен?

— Да ни кажеш какво говореше Лакис Хаджигригорис на Алекос.

— Не зная. Не чух. Не съм от онези, които подслушват.

— Не е било необходимо да подслушваш. Бил си до тях, с тях. Чувал си и без да искаш.

— Не се бъркам в чужди работи. Аз съм…

Но Бекас не слушаше продължението. Той схвана смисъла едва в този миг. „Не се бъркам в чужди работи…“ Беше ли това обаче „чужда работа“?

Тео е познавал младия Хаджигригорис. Алекос Константинидис не го е познавал. Срещнали са се в дискотеката, на Алекос е било направено предложението. Но човек не предлага една такава работа на някого, когото вижда за първи път. Той си спомни думите на младежа при първата им и единствена среща. „И двамата имахме нужда от пари.“ Как и двамата са знаели, всеки за другия, че има нужда от пари? Не са се изповядали, разбира се, един пред друг през онази вечер. Някой, който е познавал добре и двамата, е знаел това. Някой, който ги е запознал. Срещата в дискотеката не е била случайна. Тя е била програмирана и организирана от трето лице. Как не му дойде по-рано наум!

— Значи така, приятелю, не се бъркаш в чужди работи.

— Казах ви.

— А когато работата не е чужда? Когато е клопка, в залагането на която участвуват и ти?

— Не разбирам какво искате да кажете.

„Разбираш, приятелче, разбираш“, помисли си Бекас.

Колкото повече работеше мозъкът му, толкова по-сигурен ставаше. Този тип срещу него беше страхлив, но същевременно дързък и нагъл. Защо го търпеше толкова време? Защо не повикаше полицията? Каква нужда имаше от него? Просто беше вътре в играта и затова го търпеше.

Аспа Демертзис наблюдаваше мълчаливо.

— Ще ти кажа. Ти, приятелче, подреди работата.

— Коя работа?

— Знаеш коя!

— Вие сте луд!

— Ти обаче не си способен за нея. За това е необходима смелост. А ти я нямаш. И тогава се сети, за съквартиранта си. Знаеше, че има нужда от пари. Вие винаги имате нужда от пари.

Разбира се, Алекос Константинидис не му беше казал нищо подобно. Но беше естествено. Той не е искал да замеси приятеля си в тази история. Бекас се обърна към момичето:

— Аспа!

Тя седеше като вдървена.

— Онази вечер двамата ли ходихте в „Синята луна“, или имаше и друг с вас?

— Двамата.

Той искаше друг отговор.

— Тео не беше ли с вас?

— Не.

Хомосексуалистът се намеси:

— Но вие разпит ли ще ни правите?

— Разпита ще го правят други. И не по моя кротък начин.

— Знаехме обаче, че ще го намерим там — допълни момичето.

— Естествено, знаеха, понеже там отсядаме — намеси се другият.

Бекас не се обърна да го погледне.

— За това ли? — попита той Аспа. — Само за това?

— Не. Смятах, че няма значение. Сега си спомням. През онази вечер нямах желание да идем в „Синята луна“. В „Нерайда“ пееше Еди Константин и исках да го чуя. Настоях пред Алекос. Но той ми каза да отидем на следващия ден. „Тази вечер трябва да се срещна с Тео в «Синята луна» по работа.“

— Точно така ли ти каза?

— Не си спомням дали това бяха думите му, но това беше смисълът им.

— Че трябва да се срещне с Тео в „Синята луна“ по работа.

— Да.

С крайчеца на окото си наблюдаваше другия. На лицето му се изписваше омраза към девойката. Една омраза почти смешна обаче. Това не беше тежката омраза на мъж, а нещо като детска злина или гняв на истерична жена.

— Какво ще кажеш? — попита го Бекас.

— Всичко това са бабини деветини. Да, чаках го в „Синята луна“ да разговаряме по работа. По художествена работа обаче. Да аранжираме един апартамент, а не да крадем…

Щом произнесе думите, прехапа устни. По-спокойно от когато и да било Бекас попита:

— Кой е говорил за кражба?

— Вие.

— Не съм казвал нито дума за кражба. От къде знаеш, че приятелят ти е трябвало да ограби един апартамент?

Другият беше изгубил ума и дума.

— Чух. Не зная кога и къде. Зашеметихте ме с глупостите си. Сигурно го каза Аспа.

Погледът му се беше спрял умолително на приятелката на Алекос.

— Ти говорила ли си му някога за това? — попита Бекас.

Той продължаваше да говори спокойно, но вътре в себе си кипеше. Избухването на Тео Десиприс беше за него пълно потвърждение. Аспа обаче е знаела. Приятелят й я беше информирал за всичко. Ако е говорила пред Тео?

— Не! — отговори твърдо момичето.

— Сигурна ли си?

— Не съм говорила никога и на никого за това, освен на вас.

Сега беше сигурен. Хомосексуалистът е бил „съединяващото звено“. Той беше уредил срещата на извратеното богаташко копеле със сина на приятеля му.

— За всички ще бъде по-добре да ни кажеш истината — обърна се към него Бекас.

Другият беше стигнал вече до истерична криза.

— Не знам нищо — изпищя той, — няма какво да казвам.

После стана нещо, което Бекас не очакваше.

Тео Десиприс се хвърли към вратата, отвори я бързо и изчезна, тичайки.

Бекас понечи да се втурне след него, но се спря.

Той си спомни думите и вида на директора на полицията. Щеше да си има главоболия. Седна, извади цигарите си и запали цяла цигара вместо половинка, както правеше обикновено. Аспа не смееше да прекъсне мислите му. Накрая той проговори пръв:

— Този педераст е знаел какво е трябвало да извърши твоят приятел. Той го е „доставил“ на Хаджигригорис. Само — въздъхна той — дето не можем да го докажем.

Не беше обаче „само“ това. В цялата история нещо вървеше накриво. За това си мислеше Бекас, когато се връщаше в къщи. Той беше оставил Аспа в апартамента на мъртвия й приятел и за известно време се движи безцелно…

В къщи се зае да си направи кафе, така, за да даде някакъв изход на онова, което го измъчваше. Добре. До сега нещата бяха приели схемата си. Лакис Хаджигригорис иска да ограби богатата си леля. Не може той да извърши грабежа, тъй като ще бъде първият, в когото ще се усъмнят. Търси помощта на Тео и той му осигурява Алекос. Да, всичко до тук си има своята логика, своята схема. Но от тук нататък? Или, преди да бе започнала тази история?

Защо Лакис Хаджигригорис или онези, които бяха зад него, са поискали да се намери „крадец“ в апартамента на улица „Спевсипу“ в момента, когато там ще се намира един труп? За да му стоварят това престъпление? И ако е така, защо не му го стовариха?

Бекас пиеше кафето си глътка по глътка, полуизтегнат върху едно канапе, което от години вече беше убежището му. Защо младежът, уплашен, не е влязъл в апартамента, а побягнал веднага, без да остави отпечатъци или други доказателства за присъствието си?

Мъчеше се да възпроизведе нещата в мислите си.

Определени хора имат намерението да убият Джулия Хаджигригорис или друга, за която знаят, че ще се намира по това време в апартамента на улица „Спевсипу“ 199. Уреждат нещата така, че там да се намира един „крадец“… Може би имат за цел да се появят в подходящия момент, да извикат помощ и „убиецът“ — в случая Алекос — да бъде арестуван на местопрестъплението. Паниката, в която изпада младежът, им разваля плановете. Сега вече не трябва да има труп, и те го изнасят.

Така ли е? Възпроизвеждането на събитията с помощта на фантазията имаше своя логика, но не го задоволяваше. Не, не можеше да бъде това, или поне не можеше да бъде само това. Имаше нещо, което му се изплъзваше. Той беше събрал кубчетата, както в играта, беше ги подредил на местата им, беше направил картината, но тя му изглеждаше фалшива.

Тео? Тео беше несъмнено в играта. Но във „фалшивата“ игра, а не в истинската. Той беше изиграл ролята си в подготовката на кражбата в апартамента. Както и Алекос, както може би и самият Лакис Хаджигригорис. Те бяха участници и същевременно жертви. Но чии жертви?

Той стана, запали цигара — през тези дни беше забравил съветите на лекаря — и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Чии жертви? На убиеца ли?

В тази история съществуваха две „равнища“. Първото — опитът за кражбата. Лакис Хаджигригорис, Тео Десиприс, Алекос Константинидис. Нещата са явни. Съществуваше обаче и второ „равнище“, скрито в тъмата. Престъплението. Убиецът или убийците, които са използвали, скрили са се зад първото равнище, а може би те са го и създали. Въпрос е дали Лакис Хаджигригорис е принадлежал към едното равнище, или към двете?