Янис Марис
Лятото на страха (2)

2

През доброто старо време, когато „Византия“ беше още кафене и съдържателят му Бабис не беше станал прочут, Бекас отиваше там от време на време да изпие едно кафе. Това ставаше в сутрешните часове, когато се случваше да няма работа. Веднъж реши да се позабавлява, като наблюдаваше един дребничък човек, възрастен, но изпълнен с жизнерадост, който играеше табла, разправяше весели истории и говореше за кухня и ястия като специалист. Когато приятният човек си отиде, другите казаха на Бекас, че това бил известен поет и се казвал Варналис^[1]. Бекас никога не беше чел поезия, но беше слушал за Варналис. „Забавен човек“ беше помислил той и си бе спомнил и някои други неща, които се говореха в полицията за него.

Сега „Византия“ не беше вече кафене, нямаше го Бабис и Варналис играеше на табла другаде. Бекас пристигна в Колонаки към десет и половина. Той избърса с кърпичка изпотеното си лице и се ядоса на себе си. Защо не си съблече сакото като всички хора в тая жега? „Аз съм наистина старомоден — помисли си той, — и малкият е прав, като иска да се позабавлява с мен.“

Но вътре в себе си той не вярваше, че синът на приятеля му разиграваше цялата тази комедия, за да будалка един стар, изразходван полицейски инспектор. Не знаеше какво става. Защо беше необходима цялата тази скалъпена история?

Масите на тротоари пред кафенето бяха празни. Само ни отсрещната страна, под дърветата, Бекас видя няколко клиенти, все млади хора. На входа на заведението стоеше сервитьор, който Бекас позна. Бяха се срещали не във „Византия“, а по някакво дело, когато старият инспектор бе разпитал сервитьора като свидетел. Бекас отиде при него:

— Бих желал една услуга — каза той, — помниш ли ме?

Другият го помнеше и беше готов да направи услугата.

— Служебна ли? — попита сервитьорът.

Бекас се усмихна:

— Не — отговори му той, — вече съм в пенсия. Частна услуга. Може би познаваш младия Хаджигригорис.

— Лакис ли?

— Да, мисля, че така се казва.

Сервитьорът познаваше Лакис.

— Идва ли насам?

— От време на време с момичетата си.

— С момичетата си ли?

Сервитьорът се засмя. Беше в добро настроение, в този момент нямаше много работа, беше му приятно да разговаря, а компанията на известния полицейски инспектор го ласкаеше.

— В наше време младежи като него имат едновременно по няколко.

— Да не би да е тук?

Сервитьорът хвърли един поглед в заведението.

— Не, няма го — отговори той.

Бекас погледна часовника си. Единадесет без двадесет.

— Ти каза „младежи като него“. Какъв вид младеж е той?

— Той ли ви интересува?

— Не. Синът на моя приятел. Баща му ме помоли да науча нещо за компаниите му. Що за младеж е Лакис?

— Не ги ли знаете? Развалени богаташки деца, на които не им се е налагало никога да работят. Пари от бащата, спортна кола, нощни гуляи, жени и така нататък.

Показаха се някакви нови клиенти. Сервитьорът остави Бекас с едно „извинете“. Старият инспектор седна близо до вратата и когато сервитьорът изпълни поръчката на новите клиенти, дойде пак при него.

— С какво да ви окажа внимание? — попита той.

— С едно сладко кафе. И ако се появи младият Хаджигригорис, да ми го покажеш.

Но щеше ли да се появи? Само заради това Бекас беше направил сутрешната си „екскурзия“ до Колонаки. Когато погледна часовника си, беше единадесет часът без дванадесет минути.

Сервитьорът отиде в дъното на кафенето за поръчки. Като се връщаше, мина близо край Бекас и без да се обръща към него, каза тихо:

— Ето го! Там под дървото. Отсреща.

Бекас погледна натам. Човекът, когото му посочиха, се готвеше да седне. Около двадесет и пет годишен, обгорял от слънцето, с прозрачна риза, разкопчана до кръста, и голям часовник на ръката. Всичко, което носеше, сякаш беше извадено от журнал на последната небрежна мъжка мода.

— Добре.

Другият отиде да довърши работата си. Под тежките, дремещи клепачи зоркото око на Бекас наблюдаваше младежа. Той беше седнал и гледаше с безразличие наоколо. Старият инспектор обаче знаеше да „гледа“. И виждаше, че Лакис не беше спокоен. Значи не всичко беше лъжа. Припомни си вчерашния диалог: „Срещна ли се с него?“ „Не, бяхме се договорили да се срещнем утре в единадесет часа преди обяд“. Погледна часовника си. Наближаваше единадесет часа. И младежът отсреща гледаше своя часовник. „Чака нашия приятел“ — помисли си Бекас.

Следователно не беше фарс, както си беше представил това Иполит. Имаше един пункт, по който синът на стария му приятел не беше го излъгал. Тази среща в единадесет…

Сервитьорът му донесе кафето.

— Сладко, нали така казахте?

— Да.

Сега обаче Бекас нямаше желание за разговор. Цялото му внимание бе приковано върху младежа отсреща. Старият инспектор знаеше, че Алекос Константинидис нямаше да се яви. Той говори вече на инспектора за тази среща и не би посмял да дойде след онова, което направи вчера. Ако срещата трябва да се състои на всяка цена, ще изпрати някой приятел. Другият обаче чакаше. В това Бекас беше сигурен. Чакаше и се безпокоеше. Сега вече не се правеше на безразличен. Той се озърташе наоколо и лицето, движенията му издаваха нетърпеливост. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Когато Бекас погледна отново своя часовник, беше единадесет часът и петнадесет минути. Алекос Константинидис не бе се появил и младежът отсреща изглеждаше нервен и неспокоен.

За миг Бекас помисли да отиде при него, да поговори. Но не го направи. Пиеше глътка по глътка кафето си. Един пенсионер, който не е направил нищо, но погледът му бдеше. В единадесет часа и тридесет минути младият Хаджигригорис стана. Дотогава не беше поръчал нищо. Отиде си, като хвърли един последен поглед, да не би да се покаже онзи, когото чакаше.

Бекас довърши доволен кафето си. Сервитьорът дойде при него с нова чаша прясна вода.

— Видяхте ли го? — попита той.

— Да.

— Как ви изглежда?

— Както ми го описа. Момче, което яде парите на баща си. Знаеш ли къде живее?

— Не, но мога да науча от компанията му.

— Ако се наложи, ще ти кажа. Засега не е необходимо.

Той отпи с наслада от току-що донесената студена вода. Беше доволен. Не знаеше какво става, не знаеше кое беше истина и кое лъжа от всичко онова, което му беше казал вчера Константинидис, но синът на стария му приятел не беше дошъл в дома му, за да будалка един стар криминален инспектор. Не само защото самият той не искаше да приеме това, а защото беше наистина така. Тази мисъл го беше засегнала след снощната му среща с Иполит. Това, че синът на най-добрия му приятел бил дошъл в дома му, за да окарикатури един криминален инспектор ветеран! Сега знаеше, че не е така.

Но как е?

 

 

Нямаше къде да иде, какво да прави. Не му оставаше нищо друго, освен да помисли. И той вършеше това, пиейки по глътка от студената вода. Хаджигригорис чакаше младежа, с когото се беше запознал в дискотеката. Чакаше го нервен и си отиде неспокоен от това, че не го видя. Нещо, което показваше: че не го е срещал от онзи ден и че не той е лицето, което го е взело от дома на Бекас и че не е научил какво се е случило в апартамента на улица „Спевсипу“ 199, или поне не беше научил това от Алекос Константинидис.

След като синът на приятеля му обаче не дойде при него, за да го будалка, защо му изреди всички тези лъжи за апартамента, за трупа и т.н. И преди всичко защо дойде?

Креслата на „Византия“ сега бяха заети от момчета и момичета. В очите на Бекас всички те бяха еднакви, каквито са в очите на един европеец китайците например. Еднаквите пъстри дрехи, еднаквите коси и главно еднаквите обноски, еднаквият вид. Ако можеше да разбере как мислят тези младежи, може би щеше да разбере и защо дойде снощи у дома му Алекос Константинидис. Но не разбираше.

„Тези момичета“ — помисли си той, гледайки две хубави девойки, които дойдоха и седнаха срещу него, напълно безразлични към това, което можеше да види старият инспектор. „Защо показват така бедрата си?“ Беше ли това простотата на една младост, премахнала ненужните бариери, или беше онова, което в служебните доклади на полицията наричаха „изопаченост на нравите“? „По-скоро второто“ — каза си той. И все пак тайно в себе си признаваше, че неговата упоритост да не сваля сакото и вратовръзката в летния зной беше глупаво придържане към норми, които нямаха смисъл. „Аз съм старомоден“ — мина през ума му. „Но нима тези младежи са съвременни и така ли трябва да бъде?“

На ъгъла на площада видя един пъргав старец с разкопчана бяла риза, който бе спрял такси и влизаше в него. Когато таксито замина, той се досети кой беше старият човек: „Ха, Варналис, поетът!“ — измърмори старият инспектор. Значи беше още жив? От деня, в който го беше видял да играе табла, бяха минали повече от двадесет години. И тогава също беше старец.

Казват, че пенсионерите се занемарявали, но полицейският инспектор Бекас беше доволен от това, че седеше тук, без да има някаква работа. Когато край него мина вестникопродавачът, той купи един следобеден вестник. Бекас хвърли безразличен поглед на големите заглавия. Всеки ден все едно и също. „Напрежение в Близкия Изток“, „Кипърският въпрос“. Дори и полетите в космоса бяха станали ежедневие. Изведнъж окото му трепна. Той беше прочел механично едно съобщение, но сега осъзнаваше значението му.

„Трагично нещастие“.

Погледна снимката на красивата жена, която се усмихваше на първа страница и напомняше киноактриса.

После бавно прочете съобщението:

„Трагично нещастие сполетя вчера известното в атинското общество семейство Хаджигригорис: Джулия Хаджигригорис…“

Джулия Хаджигригорис, известната дама от „висшето общество“, се беше удавила предния ден в Сунион. Новината не е била предадена на печата в продължение на 24 часа. Сега публикуваха подробностите. Джулия Хаджигригорис, съпругът й и двойка техни приятели излезли сутринта с малката си яхта за плаж някъде недалеч от вилата им. И хубавата жена се удавила пред очите на мъжа си, на приятелите си и на други свидетели.

Смътното приятно чувство, което беше създало у Бекас увереност, че младият Константинидис не го е излъгал за срещата в единадесет часа, изчезна.

Логично не съществува никаква причина за тази среща. Нещастието беше станало пред очите на мъжа й, на свидетели. И новината беше ясна, и властите бяха наясно. Един съвсем ясен случай, който не оставяше никакво място за фантазии. Но това съвпадение…

„А ако става дума за друга?“ — помисли Бекас.

Знаеше обаче, че тази мисъл му дойде, понеже така му се искаше.

Тя е, не е друга. Името, вилата в Сунион, а и самите подробности във вестника:

„… съпружеската двойка прекарваше летните месеци в собствената си вила… Постоянното им местоживеене обаче е на улица «Спевсипу» 199…“

Той погледна жената, която му се усмихваше от снимката. Хубава жена, не в първа младост. „Тридесет и пет — четиридесет годишна?“ — запита се той. При тези жени с охолен живот, със спортуване, с институтите за поддържане на хубостта е трудно да се определи възрастта.

Той стана. Красотата на безделното атинско утро беше изчезнала.

Инспекторът погледна часовника си. Един часът. Не му оставаше нищо, освен да плати и да си ходи.

Когато стигна в къщи, попита:

— Не се ли появи?

Имаше пред вид младия Константинидис.

— Не — отговори госпожа Бекас. — Не се е явявал.

Той и не очакваше нещо друго. Попита така, само защото не можеше да отклони мисълта си от младежа. А не знаеше точно защо. Докато жена му сервира обяда, той препрочете във вестника подробностите около нещастния случай в Сунион.

 

 

Киното в квартала им даваше гръцки филм, а госпожа Бекас обичаше гръцките филми. В седем и половини вечерта Бекас още седеше на балкона. Беше изпил отдавна кафето си, но държеше празната чаша на малката масичка пред него. Откакто лекарите му бяха спрели десетината кафета, които беше свикнал да пие на ден, той се надсмиваше над себе си с едно, като използваше такива дребни номера. Госпожа Бекас го попита:

— Искаш ли да идем?

Нямаше никакво настроение да попита какъв филм даваха. Откакто излезе в пенсия, търсеше в кварталното кино само хладината, познатите физиономии на запалените любители на киното — почти все едни и същи, — бръмченето на апарата, който го приспиваше. За да достави удоволствие на жена си обаче, той попита:

— Какво дават?

Тя му каза.

— Изглежда хубав филм — направи извод Бекас.

Това беше една от малките деликатности към жена му. Госпожа Бекас изпитваше удоволствие от киното, но искаше да вярва, че отиваха, за да развлече мъжа си. И старият инспектор я оставяше да вярва.

В осем часа те бяха седнали вече на платнените столове. Бекас, както обикновено, не внимаваше никак във филма. По едно време забеляза, че жена му се опитва скришом да избърше сълза от окото си.

— Трогателна история — каза й той.

В десет и половина бяха се завърнали от киното и бяха завършили леката си вечеря. Бекас каза:

— Ще изляза на разходка.

И сега, вече пенсионер, не беше свикнал да си ляга рано.

— Не ме чакай.

Жената беше свикнала на тези неща. Тридесет години, докато мъжът й беше на служба, не бе съумяла да се научи да не се безпокои. Сега обаче, след като той се пенсионира, тя бе спокойна.

Не го попита къде щеше да се разхожда. Не го питаше никога. Този път обаче дори и да искаше, Бекас не можеше да й каже. И той не знаеше.

Някога, когато имаше свободно време, вечер той минаваше през редакцията на в. „Проини“, чийто директор беше приятелят му Макрис. Но и той бе излязъл в пенсия. Бекас се отправи към заведението, в което Макрис отсядаше редовно.

Видя го в компанията на стари депутати. Разпиляната му коса беше побеляла. Бекас забеляза с удоволствие същото високо, силно и малко отпуснато тяло, същите дебели очила, същото весело лице. И Макрис го видя и остави компанията си, за да го посрещне.

— Как така насам, към сборището на несретниците? — закачи го той.

— Чудех се къде да ида.

— Ще останеш ли да пийнеш нещо с мене?

Бекас поклати утвърдително глава.

— А компанията ти?

— Няма да я загубя. Всеки ден са тук и всеки ден повтарят едно и също.

Той направи знак на приятелите си и заведе Бекас под едно дръвче срещу кафе-сладкарница „Елинико“. Седнаха на една уютна масичка. Макрис попита инспектора как прекарва времето си.

— Като пенсионер.

— Скучаеш ли?

— Да ти кажа ли истината? Не! А ти?

Говориха за много свои неща. Зад дебелите стъкла на очилата си Макрис наблюдаваше своя приятел. Познаваше го добре. Някога бяха преживели заедно онази история, която вестниците бяха нарекли „Престъпление в Колонаки“. Оттогава бяха изминали двадесетина години.

— Какво става с тебе?

— Какво искаш да става?

— Нещо те тревожи. А да ти кажа ли едно свое предположение? Ти не минаваш случайно от тук. Дошъл си нарочно при мен.

Бекас беше готов да протестира, но не го направи. Вероятно е дошъл така, без да го осъзнава и той самият.

— Не е изключено — каза той.

— И така, за какво става дума?

— Познаваш ли някой си Хаджигригорис?

Макрис познаваше всички.

— Има си хас. Вестниците пишат днес за една жена от това семейство. За тази, дето се удавила, Джулия Хаджигригорис.

— Познаваш ли я?

— Виждал съм я някога. Интересна жена. Хубава, енергична, будна. Разбира се, не е от онези, които използват за пример в пансионите за благородни девици.

— Тоест…

Макрис се засмя.

— Живееше си живота, дето се вика. И да ти кажа: със собствените си пари. Всяка жена на нейно място би направила същото.

— Много пари ли е имала?

— Много не ще рече нищо.

— С какво се занимава мъжът й?

— Парите не са на мъжа й. Нейни бяха. От бащиното й наследство. Не си ли чул за Герасиматис, за корабопритежателите?

Беше чувал за тях. Корабопритежатели от международен мащаб с представителства в Ню Йорк и Лондон, с кораби под гръцко, либерийско и панамско знаме.

— Баща й почина и покойната наследи една трета от собствеността му. Една трета, която е равна на собствеността на десет други корабопритежатели, взети заедно. Защо те интересува тази жена? — Той изгледа втренчено Бекас: — Да не би да си открил бюро за частни детективи?

Макрис не обичаше този вид дейност и Бекас знаеше това.

— Разбира се, не.

— Тогава?

— Попитах така, от любопитство. Понеже прочетох във вестника. Старите футболисти се интересуват винаги от играта на младите.

— И старите криминални инспектори за новите престъпления. Само че тук се изключва всякаква възможност за престъпление. Джулия Хаджигригорис се е удавила пред очите на мъжа си, на неговия приятел Димис Вахлиотис и на госпожа Елени Аргирис. И, струва ми се, пред още неколцина. Погребението й бе извършено вчера в Първо гробище, където семейството й, разбира се, има собствен парцел.

— Ти ходи ли?

— Е, чак пък и да ходя. Не съм й бил приятел, нито дори познат. Просто съм я виждал някога. Струва ми се, на прием в нечие посолство.

Той погледна към площада. Движеше се един свят, различен от света на Бекас. Дрехи, коси, походка, украшения, които поне на стария инспектор напомняха карнавал.

— Харесва ли ти тук? — попита Макрис.

— Не зная. Но имам впечатлението, че се намирам в друга страна.

— Да речем, в Париж. В Сен Жермен дьо Пре.

Макрис беше следвал няколко години в Париж, обичаше го и винаги, когато можеше, прескачаше до там.

— На мене този свят ми харесва — каза той.

— Не го познавам.

А би желал да го познава. Вътре в този свят трябваше да живее уплашеното момче, което го бе посетило сутринта. И сега си мислеше, че не знае нищо за него, освен едно име и това, че беше обзет от страх. „Къде ли се намира в този момент?“ — запита се инспекторът.

Той остави приятеля си някъде след два часа. Журналистът се върна в компанията си — не си лягаше никога по-рано от четири часа, — а Бекас тръгна за дома си. Беше готов да завие по улица „Солонос“, когато видя една млада жена да се измъква от тълпата пред сладкарница „Папаспиру“ и да тръгва към него.

— Господин Бекас? — попита го тя.

Той я изгледа учудено. Сега, отблизо, виждаше, че „младата жена“ беше в действителност съвсем младо момиче. Полата, дълга до глезените, и силно боядисаните клепачи опровергаха първото впечатление на Бекас.

— Аз съм — отговори той.

— Познах ви по снимките във вестниците.

Когато той напусна службата, вестниците бяха публикували материали за него и за старите му успехи заедно с една снимка, за която жена му казваше, че не го ласкаела.

— Бих ли могла да поговоря с вас?

Той се чувстваше малко смешен на края на тротоара с това пъстро облечено момиче до него. При едно от движенията кракът на хубавицата се показа изпод полата гол чак до чатала. Имаше впечатлението, че младежите от заведението го наблюдаваха с ирония.

— За какво? — попита той.

Момичето се поколеба за малко.

— За Алекос.

— За кого?

— За Алекос Константинидис. Аз знаех — тя снижи гласа си, — че той отиде да се срещне с вас.

— Къде се намира сега?

Може така да му се стори, а може и наистина да видя страх в очите на момичето?

— Не зная.

— Знаете ли поне защо дойде да се срещне с мен?

— Да.

Тя се озърташе, сякаш я беше страх да не я чуят.

— От къде научихте?

— Каза ми самият той. Преди да дойде при вас. Сутринта дойдохме заедно, тоест аз чаках отвън. Той не ви намери и се върнал следобед.

— И тогава ли бяхте заедно?

— Не.

Тук не беше място за водене на такъв разговор, тук, на ъгъла на заведението, и младежите да се забавляват със стария дребен буржоа и тази пъстро облечена хубавица.

— Къде можем да говорим на спокойствие? — полита той.

— Където искате.

— Да извикам едно такси.

— Аз съм с колата си. Вървете към улица „Солонос“ и аз ще ви взема — каза момичето.

Тя го „прибра“ в един микроскопичен фиат, в който Бекас се затрудни да влезе. Като шофираше, двете части на „макси полата“ й падаха встрани и, оголваха краката й.

— Къде искате да идем? — попита го тя.

Отидоха на площад „Кириаку“, където Бекас се чувстваше повече в „собствени води“. Той я заведе и седнаха някъде назад, на едно тихо и спокойно, местенце.

— Слушам! — каза й той.

— Какво стана с Алекос?

Време беше да искат да научат от него.

— Мене ли питате?

— Той отиде у дома ви. Каза ми, че ще се помъчи да ви убеди да го скриете у вас, поне докато разберете какво става.

— И офейка — измърмори Бекас, — щом се обърнах с гръб към него.

Малкото яд, който почувства — яд, или безпокойство, — и усещането, че у него се пробужда професионалният криминалист, го накараха да изрече грубо:

— Ти коя си?

Беше зарязал вежливия тон.

— Го… годеницата му.

— Тоест любовницата му.

Тя направи едно движение, което означаваше „кажи го, както искаш. Не това е, което би ме засегнало.“

— Ти каза, че знаеш защо е идвал при мен. Какво знаеш?

Тя му каза. Всичко. За Лакис Хаджигригорис, за шперцовете, за апартамента на улица „Спевсипу“ 199, за трупа. Точно както му беше разказал за това и младежът. Не можеше да знае дали всичко беше истина, но във всеки случай синът на приятеля му и девойката срещу него играеха една и съща игра.

— Той каза ли ти, че трупът, който е видял — тоест този, който твърди, че е видял — е бил на собственичката на апартамента, на Джулия Хаджигригорис?

— Разбира се.

— От къде я е знаел? Познавал ли я е?

— Не я е познавал, но я е виждал някога. Не е изключено обаче в уплахата си да е направил и грешка.

— Несъмнено е направил грешка. Джулия Хаджигригорис се е удавила в Сунион. Не четеш ли вестници?

— Прочетох за това. Ако обаче е направил грешка по отношение на лицето, не е направил грешка по отношение на трупа. Един труп на жена.

— Така ти е казал, ако в действителност ти го е казал — отговори навъсен Бекас.

Във всичко това имаше нещо, което му изглеждаше не в ред. И това момиче, което го срещна „случайно“ в Колонаки, където той отиваше много рядко… Човек би казал, че тя прочете мислите му.

— Мислех да дойда у вас, но не посмях. Страхувах се, да не би да ме предадете на полицията.

„В същност това би трябвало да направя“ — помисли Бекас, докато й казваше:

— А сега защо не те е страх?

— И сега ме е страх, но… щом ви видях…

Комедия ли разиграваше, или наистина беше готова да заплаче?

— Я ми кажи, моето момиче — каза смръщен той, — каква, по дяволите, игра играете ти и приятелят ти? Той защо офейка? Къде се крие?

— От мен не би се скрил. От мене той никога не е крил нищо.

Тя наистина бе готова да се разреве. Първата сълза дори се търкулна от нарисуваните й очи.

— Но ето че той изчезна… ако казваш истината!

— Затова се страхувам.

— Страхуваш се, от какво?

 

 

Наричали я Аспа, каза му тя. Работела кога като манекен, кога като изпълнителка на малки роли в рекламни филми за киното и телевизията. Бекас вече беше разбрал, че тя върши и някои други неща, които се характеризират с една нечистоплътна дума. Безпокойството й обаче изглеждаше искрено.

— Ти какво знаеш за твоя левент?

— Зная, че баща му е бил някога голям ваш приятел.

— Това аз го зная по-добре от тебе. Какво знаеш за него? Какво работеше, как живееше, що за човек беше?

От отговорите й разбра. Тя каза, че бил аранжор, но в действителност не работел нищо. По-скоро „обирал“ майка си, когато не можел да изкара хляба си от други дами. „Харно момче бил синът на приятеля ми!“ — помисли си Бекас.

— В дълбочината на душата си той е много добро момче — каза девойката.

— Зависи какво разбира човек под „добър“ — измърмори инспекторът и запита високо: — Майка му в Атина ли живее?

— Да.

Тя му даде името и адреса. Каза му и други неща, които му помогнаха да добие по-ясна представа за Алекос, но те с нищо не осветляваха случая. Онова, което излизаше от тази странна среднощна среща, беше, че Аспа Демертзис — така тя назова името си — се бои за живота на приятеля си.

— Ако искате да ви закарам до дома ви — предложи тя, когато станаха да си вървят.

— Няма нужда. Живея тук наблизо.

Само това му липсваше, да го видят в квартала да пристига в три часа през нощта с тази смешна кола, шофирана от едно „хипи“ от нежния пол.

— Дай ми само адреса си — каза й той и си го записа.

 

 

Заспа трудно, нещо, което му се случваше рядко. Младият Константинидис си беше отишъл вчера от дома на Бекас. Не се яви на срещата със съучастника си Хаджигригорис. Това беше сигурно. Не се е срещал и с „момичето си“, ако, естествено, малката говореше истината. Къде се намираше? Беше забравил да попита къде е квартирата му. За щастие бе взел адреса на майка му.

Помъчи се да си спомни дали се беше запознавал някога с нея. Изглежда не беше. Тасос Константинидис не го бе канил на сватбата си. Дали понеже не беше поискал, или понеже тази сватба стана на друго място? После, година-две след сватбата, той почина. Две години — да, беше оставил сина си на десет месеца. Бекас ходи на погребението. Трябваше да е срещнал тогава жена му. Да, да, беше се срещнал с нея. Беше облечена в черно и не помнеше лицето й. Беше го забравил, или може пък и да не беше го видял. При тази мисъл заспа.

 

 

Портиерът отсреща миеше тротоара с маркуч. Той видя Бекас, когато излизаше от дома си, и спря миенето. Поздрави го с една сърдечност, на която не липсваше уважение.

— Ще се опечем и днес — каза той.

Бекас се спря.

— По радиото казаха тридесет и осем градуса.

Портиерът изтри с кърпичка изпотеното си лице.

— А още е утро!

После той доби вид на човек, който издава държавни тайни:

— Казват, че това било от атомни взривове.

— Може. Случайно да си видял един младеж, който седеше онзи ден на балкона ми?

— Онзи ден следобед ли? Дето пиехте кафе с него?

— Да.

Беше го забелязал.

— Един хлапак с шарена риза и дълги коси.

— Така беше. Видя ли го, когато си отиде?

Защо ли питаше? Какво очакваше?

— И така, приятен ден.

Понечи да тръгне. Видът на портиера го задържа.

— Господин инспектор, не зная дали това има значение, но видях едно лице, което се появи малко преди вие да излезете от къщи. Гледаше към балкона ви и затова му обърнах внимание. Мислех, че търси вас и че ще позвъни на вратата ви. Не се спря обаче. Мина веднъж, а после се показа пак.

— И какво правеше?

— Нищо. Мина и си отиде пак, този път окончателно. Преди да отмине обаче, ми се стори, но не съм сигурен, че даваше нещо като знак към балкона ви.

— По това време младежът беше ли на балкона?

— Не си спомням. Не обърнах внимание.

— Добре.

Можеше да е било случайно. Можеше този знак да е измислица на портиера. Той знаеше това от опит. Когато подскажеш на някого една идея, той вижда неща, които не са станали.

— Помниш ли що за тип беше?

— По-скоро висок, мисля мургав, или… Не. За това не съм сигурен. Във всеки случай не беше млад. Ако знаех, че ще ви интересува, щях да внимавам повече.

Бекас се усмихна.

— Не съм сигурен, че ме интересува — рече той.