Янис Марис
Лятото на страха (11)

12

Човекът, който се е намирал онази нощ до трупа, не е бил Джо Хаджигригорис. Това беше сигурно. Бекас го разбра още в мига, в който корабопритежателят го запозна с алибито си в ягуара. Той нямате никакво намерение да го проверява, не беше необходимо, пък и директорът на полицията беше сторил това. През нощта на десети Алекос не беше видял него. Но как самият Бекас стигна до Хаджигригорис? Алекос не беше му казал нито дума за трето лице. Аспа, която беше научила от приятеля си за присъствието на някого, не знаеше името му. Тео! Той беше казал името Хаджигригорис на Елени Константинидис. „Под заплахата на пистолета“ — беше рекъл той. Тео изрече това име и пред Бекас. „Под заплаха“. Инспекторът си припомни разговора им. „Джо Хаджигригорис ли беше?“ „Да, Джо Хаджигригорис“. Дали хомосексуалистът каза това, за да намери изход, или…

Бекас се провали. Би било несериозно да го отрича. И се беше изложил. Беше уморен, отчаян и за първи път се чувстваше стар. Върна се в къщи, където го очакваше писмо от жена му.

„Не ти телефонирах, а ти пиша, защото…“

Защото госпожа Бекас се безпокоеше, не можеше да седи повече сама в Егина. Тя настояваше или той да се върне при нея, или тя да дойде при него в Атина.

„Но ти трябва да дойдеш. Лятото е горещо и имаш нужда от почивка…“

Лятото беше горещо и неприятно и той наистина имаше нужда от почивка. Обади й се по телефона.

— Още три дни и свършвам. Ще дойда аз.

„Свършвам…“ Какво ще свърши? Той беше свършил, беше се изтъркал. Цели два дни стоя у дома си. Сега разбра ясно колко по иначе стояха нещата, когато служеше в полицията. Макрис имаше право. Тогава зад него стоеше един огромен механизъм, цялата страшна и неумолима сила на държавата. Сега беше сам. Стар и самотен. Беше следобед, когато по телефона се обади дъщеря му. Искаше да го види. В гласа й долови нещо странно.

— Да не се е случило нещо? — попита я Бекас.

— Не… да… тоест… ще ти кажа.

— С мъжа ти ли?

— Да.

— Скарахте ли се?

— Не. Можеш ли да дойдеш?

Той отговори, че ще отиде на вечеря у тях. Гласът на дъщеря му беше колеблив.

— Бих желала да дойдеш по-рано.

Инспекторът разбра.

— Искаш да сме само двамата ли?

Това искаше.

— Идвам веднага.

 

 

Бекас се облече и отиде в малкия апартамент, който й беше купил той.

— Какво става?

Мъжът й беше младо, добро момче (и тя имаше нямаше двадесет години). Той беше на добра работа в голяма компания, занимаваща се с техника.

— Костас — каза му тя — има трудности с работата си.

— Какво? Уволниха ли го?

— Още не, но му дали да разбере, че ще го уволнят, ако…

Тя млъкна.

— Ако?

— С него е говорил самият председател на компанията.

Той изпита едно неприятно стягане в сърдечната област. Боже мой, ако не беше това! Защо да плащат децата?

— Казваш, че му дали да разбере, че ще го уволнят, ако…

— Ако „тъстът ти не се вразуми“ — изрече с труд младата жена.

Значи това било работата!

— Обяснили ли са му какво имат пред вид?

— Не… тоест… председателят казал, че ходиш и разпространяваш разни…

Тя млъкна.

— Глупости ли? — попита Бекас.

— Нещо по-лошо. Мръсотии.

— За кого?

— Не е казал име. Ставало дума за някой, който имал влияние върху компанията.

Очите й гледаха умолително. Бекас си спомни ентусиазма на младата двойка, когато зет му беше съумял да постъпи на тази работа.

— Костас ме помоли да не ти казвам нищо. Той не знае, че съм ти телефонирала. Не знае, че ще дойдеш тук.

Видя сълзи в очите й. Беше единственото му дете и за него тя си оставаше още момиченцето с буклите и дебеличките крачета, което тичаше палаво из къщата им.

— Ако съм разбрал добре, това е било един вид ултиматум — каза той. — Дали са на мъжа ти, тоест на мене, срок до края на месеца.

— Горе-долу така. Какво става, татко?

Бекас се усмихна.

— Както го е казал и председателят на компанията на мъжа ти — „мръсотии“.

Той погали дъщеря си по главата.

— Всичко ще се оправи, дъще. Бъдете спокойни ти и Костас. Ако иска, нека каже това на председателя на компанията.

Старият инспектор целуна дъщеря си и си отиде в по-лошо настроение, от когато и да било. Беше му невъзможно да остане сам. Погледна часовника си. Осем часът. Телефонира на Макрис.

— Тази вечер имам нужда от компания.

— Ще буйстваме ли?

Веселият глас на приятеля му, който долетя по телефона, повдигна настроението му.

— Да взема ли със себе си и Лили?

— Бих предпочел да сме сами.

— Готово.

Договориха се да се срещнат в десет часа в сладкарница „Елинико“.

— От там ще тръгнем на щурм! — каза с жизнерадостния си глас Макрис.

 

 

Бекас запълни времето трудно и от девет и половина се намираше в „Елинико“. Точно в десет часа дойде Макрис.

— Измъчих се, докато се откача от Лили!

Той изгледа приятеля си по-внимателно.

— Да не би да е обявена световна война? Имаш вид на човек, който току-що е преживял падането на първата атомна бомба.

— За мене тя падна.

Инспекторът разказа на Макрис всичко. Доброто настроение на журналиста за „буйствания“ угасна.

— Да не би да прекаляваш? Да не би наистина да се касае за фикс-идея с този Хаджигригорис — каза журналистът. — Макар че за тип като него…

— „Тип“ ли е?

— От изключително качество. От момента, в който ти започна „флирта“ с него, аз се постарах да събера колкото се може повече сведения за тази особа. И така значи, господинът…

„Господинът“ произхождаше от старо атинско семейство. Започнал да следва нещо в чужбина, което изоставил по средата. Имал успехи сред жените и се постарал да оползотвори тези си качества. До момента, когато в Лондон се запознал с Джулия Хаджигригорис.

— Знаеш. Дъщеря на корабопритежател с кантори в Ню Йорк и Лондон, кораби под либерийско и панамско знаме, танкери и тем подобни. Накратко казано, пари с лопата да ги ринеш. Той се оженва за нея. В началото…

В началото за осемнадесетгодишната дъщеря на милионери той бил „голямата любов“. Започнали „големия“ живот. Госпожа Джулия Хаджигригорис „съзряла“. Придобила първия си любовник, после втория.

— И така нататък — завърши Макрис. — Както каза Лили, „носи се във висшето общество“. Докато стигат до „културното“ съжителство Вахлиотис — Джулия, Хаджигригорис — Елени Аргирис. До квартета. Обикновени неща. Не това е същественото. Работата е в това, че всеки от членовете на една двойка наследява другия в случай, че той умре… С тази разлика, че покойната Джулия нямаше какво да наследи, освен името на Хаджигригорис, докато той наследява много милиони. Изглежда обаче, че в случая си допуснал грешка.

Макрис се усмихна.

— А идеята беше започнала да ми харесва.

Отсреща на масите на „Топ хат“ беше седнала пъстроцветна компания. Млади мъже с дълги коси и „женски“ цветове на дрехите и жени, облечени почти по мъжки.

— Юнисекс — каза Макрис.

Бекас дори не обърна внимание на думите му.

— Това не е ли „твоят“ човек?

От дъното на заведението към пъстроцветната компания се движеше един „мъж“ с дълги боядисани коси, облечен в прилепнала по тялото копринена дреха. По женствените му движения и по лицето му Бекас разпозна Тео Десиприс. Но и Тео видя Бекас. Погледите им се срещнаха. За някаква частица от секундата в погледа на хомосексуалиста се появи блясък от ирония и триумф. За някаква си частица от секундата, но тя беше достатъчна на инспектора. След това Тео седна при компанията си, обръщайки демонстративно гръб на стария криминалист.

— Твоето приятелче! — рече отново Макрис.

Но Бекас не го чуваше. Бързата триумфална усмивка в погледа на Тео каза много нещо. Както светкавицата внезапно осветлява тъмна стая, така се просветлиха нещата и в съзнанието на бившия криминален инспектор. Значи това е било! Поради тази причина го съпътстваше онова неприятно предчувствие по време на последната му среща с Тео. От това идваше впечатлението, че нещо не е на мястото си, че инспекторът не е схванал нещо. Изглежда, че тези мисли се изписаха на лицето му, защото Макрис попита:

— Какво ти стана?

— Бил съм глупак.

Той беше започнал погрешно. Села го разбираше. Кога у него започна да се създава чувството, че нещо не върви съвсем? Беше се постарал безуспешно да открие. Сега си спомняше добре. Когато говори на Тео за изнудването! Нещо светкавично и непроницаемо беше минало през погледа на хомосексуалиста.

Тогава Бекас не можа да го осъзнае. Сега му беше ясно.

— Сам им дадох оръжие да ударят по мене — каза той.

— Няма ли да ми обясниш по-подробно?

Бекас започна да обяснява с поглед, прикован върху гърба на Тео, сякаш присъствието на хомосексуалиста осветляваше положението.

— Бягайки паникьосан от апартамента, където е било извършено престъплението, Алекос отива в квартирата си.

— Това ми го разказа! — рече Макрис.

— Той казва на Тео кого е видял край трупа и става, каквото става. От там насетне започва грешката ми. Аз повярвах, че Десиприс се оказа изведнъж богат, понеже е започнал да изнудва Хаджигригорис. Казвам му това и той почти го приема. Но не е така. Сега съм сигурен, че не е така.

— А как е? — попита Макрис, който се затрудняваше да следи разяснението.

— Тео не е противник, изнудвач. Той е приятел и съюзник. — Сега старият криминален инспектор виждаше на екрана на съзнанието си как са станали нещата. Картината беше осветена от ироничния поглед на Десиприс преди малко. И обясняваше онова, което е последвало. Тео научава от Алекос какво е станало в апартамента. Научава и името на човека, който е бил до трупа. Той не изнудва. Отива и предлага помощ. „Господа, внимавайте, така и така. Намирате се в опасност. Искам да ви помогна.“ — Било му е платено и надплатено, той е помогнал и помага.

— По какъв начин? — попита Макрис.

— По много начини. Единият от тях е бил да ми предаде Джо Хаджигригорис, като в същност е знаел, че не Джо е бил човекът, който е стоял до трупа, както и това, че Джо Хаджигригорис има необоримо алиби. Така…

Така Тео обезоръжи Бекас, изложи го, извади го от играта и може би щеше да го убеди, че не е прав, като си въобразява онова, което си въобразяваше.

— Той не се е уплашил от пистолета на Елени Константинидис и не е „признал“. Казал й е нарочно. Както нарочно каза това име и на мен с всичките си номера и молби. Разбираш защо.

Макрис поклати глава. Беше разбрал.

— Като настоявах по един пункт, за който беше сигурно, че не съм прав, като обвинявах един човек, за когото беше лесно да докаже невинността си, като твърдях, че Хаджигригорис е бил в апартамента, докато в действителност той е бил във вилата на Вайанос заедно с директори на банки, професори и самия заместник-министър на вътрешните работи, аз самият правех смешна версията си, себе си и сам се изваждах от играта.

Той погледна с някакво възхищение към Тео, който продължаваше, безразличен към присъствието на инспектора, да му обръща гръб.

— Бях подценил този мръсник! — каза Бекас.

— Но дали наистина е имало човек в апартамента на улица „Спевсипу“ през онази нощ? — попита Макрис. — Започвам да не вярвам.

— Това е успехът на Тео и на компанията му. Така човек започва да не вярва. Останалите, сред тях и директорът на полицията, са убедени, че не е имало труп.

— А ти — че е имало?

— Да.

Имало е. Алекос беше казал на Аспа, а Аспа нямаше никаква причина да лъже. И после…

— Ако не е имало труп и ако Тео не е знаел, нямаше изведнъж да се окаже с толкова много пари и да сътрудничи на онези…

— Но в края на краищата на кои…

Бекас обаче не отговори. Вътре в себе си той беше дал отговора. Беше казал „кои“. Но той нямаше никакво доказателство в ръцете си, за да може да назове имената им.

 

 

Сега инспекторът вярваше, че ролята на хомосексуалиста в играта, която се водеше против него, беше основна. Той имаше и други съмнения в Тео. Бекас потърси Аспа Демертзис. Знаеше кино-компанията, която снимаше филма, и този път намери момичето лесно. Помоли я да му намери снимка на Тео.

— Трудно ли е?

Беше лесно. „Човекът на изкуството“, кокетен както всички от бранша му, имаше снимки навсякъде.

— Зная поне три ателиета, които са го сложили на витрините си. За кога искате снимката?

— Колкото се може по-скоро.

Той получи снимката същия ден. Онова, което мислеше, беше смело, но не и неразумно. Ако Тео беше установил контакт с онези през същата сутрин, когато беше научил тайната на Алекос, това, което мислеше Бекас, не беше неразумно.

Инспекторът се срещна с портиера на кооперацията срещу дома му след обяд. Портиерът беше изнесъл стола си на тротоара и се наслаждаваше на прохладата. Бекас го попита:

— Спомняш ли си оня младеж на балкона ми…

Портиерът помнеше.

— Ти ми каза, че си видял някакъв висок мургав мъж да минава…

— Точно така.

Един висок мургав мъж с фигура, която прави впечатление. Може би беше минал някой с подобен външен вид и беше обърнал вниманието на портиера върху себе си. Някой случаен минувач.

— Беше ти се сторило — продължи Бекас, — че той хвърля поглед към балкона.

— Не си спомням.

— Така ми каза тогава.

— Ако съм ви казал така, значи така е било.

Бекас извади от джоба си снимката на Тео. Снимка в цял ръст, „художествена“, ясна. Даде я на портиера.

— Този виждал ли си го някога?

Портиерът се загледа в снимката.

— Този педераст ли е?

— Да.

— Видях го. Стърчеше хей там, на ъгъла. Да, да. В деня, когато на балкона ви беше младежът. Обърнах му внимание, защото разбрах, че е „такъв“.

Бекас не попита защо портиерът не му беше казал това тогава. Знаеше манталитета на хората от народа. Когато ги пита полицай, пък било това и бивш полицай, те търсеха нещо мистериозно, сензационно. Случайният минувач, висок, мургав, строен, биваше свързван веднага с киното и това навеждаше на мисли за нещо мистериозно, докато един безопасен педераст.

— Сигурен ли си, че си го видял?

— Повече от сигурен — портиерът се усмихна. — Помислих си: и в махалата ли започнахме да имаме такива?

— Благодаря.

Бекас взе снимката и я постави отново в джоба си. Беше подценил Тео и това беше грешката му. Да, „съквартирантът“, когото познаваше, съквартирантът, на когото Алекос беше разказал видяното, беше единственият, който би могъл да измъкне младежа от дома на инспектора. Направил му е знак, че иска да му говори, младежът е излязъл и бог знае с какво Десиприс го е подвел. Може би с осигуряването на мнимо пътуване в чужбина още в същия ден? Може би с нещо друго.

Той подаде ръка на портиера.

— Не ще да се захлади — каза той.

— Днес е по-добре от вчера! — отговори Бекас.

Днес беше по-добре от вчера по всички направления. По-добре, но не добре. Зет му щеше да бъде уволнен от работа в края на месеца. Директорът на полицията беше сигурен, че Бекас се е вманиачил. Джо Хаджигригорис не беше убил жена си, единственият, който би имал интерес да стори това. Тео беше осигурен, решен да не говори, много по-силен, отколкото се виждаше от номерата му, от истеричните му кризи, от крясъците му. А Николарезис?… Наистина, каква беше ролята на Николарезис в тази история? Бекас реши, че е дошъл часът да се срещне с него.

 

 

Този път беше много по-трудно. Нямаше я бъбривата чистачка, шумът на прахосмукачката й, придвижването от стая в стая. Николарезис стоеше прав, суров, настроен почти враждебно. Апартаментът му с модерните картини по стените се стори сега на Бекас по-голям.

— И какво е това спешно и сериозно нещо, господин…

— Бекас.

— … господин Бекас?

Не му направи и намек да седне. И двамата стояха прави един срещу друг. Старият криминален инспектор „излезе“ с най-доброжелателната усмивка, която имаше в арсенала си.

— Не би било лесно да ви кажа всичко с две думи.

— За съжаление имам работа. — И Николарезис попита рязко: — Посредник ли сте?

— Не! — отговори с учудване Бекас.

След това обаче си спомни.

— Идвах неотдавна тук.

Чистачката умееше да описва посетителите.

— И сте казали, че сте посредник при продажба на недвижими имоти.

— Наложи се.

— Защо е трябвало да лъжете?

— Защото визитата ми във вашия дом не трябваше да стане известна.

Инспекторът посочи с глава един стол.

— Мисля, че би било за предпочитане да седна.

Той имаше онзи простичък и малко глуповат израз, който въвеждаше в заблуждение онези, които не го познаваха.

— Но моля ви, за какво искате да ми говорите? — нетърпеливо попита Николарезис.

— За убийството на Джулия Хаджигригорис — отговори Бекас тихо.

Инженерът, блед дотогава, прежълтя. Очите му, които сякаш горяха, се вторачиха в инспектора.

— Вие кой сте?

— Казвам се Бекас.

— Това ми казахте вече. Каква роля играете?

— Това исках да ви обясня — отговори Бекас добродушно. — Мога ли да седна?

Седна, без да чака разрешение.

— В тази история — започна той — се оказах съвсем случайно. Бях…

Другият го прекъсна:

— Защо споменахте за убийство?

Бекас отговори по един изнервящо невинен начин.

— Но… защото се касае за убийство.

Без да го показва, той проучваше лицето на инженера. Очите му, натрапчиво големи на отслабналото му лице, излъчваха омраза. Омраза не към него обаче.

— От къде знаете?

— Зная, само че не мога да докажа. — Инспекторът се усмихна апатично и продължи: — Тъкмо затова се намирам тук. За да ми помогнете да докажа.

Той нямаше за цел да разкрие картите си веднага. Сам не знаеше защо правеше това. Може би поради държането на инженера, може би поради вида му.

— А защо смятате, че аз мога да ви помогна. Защо смятате, че бих искал да ви помогна?

— Имах такова впечатление.

— Но сте сбъркали. Сега ви моля да си вървите, защото, както ви казах, имам работа.

Бекас не губеше хладнокръвие лесно. Но този път го изгуби. Той очакваше съвсем друга реакция от Николарезис. За миг през ума му мина ужасна идея. Да не би пътят, по който бе тръгнал още в самото начало, да е крив? Да не би лицето, което Алекос бе видял край трупа, да е човекът, който сега го пъдеше? Той побърза да прогони тази мисъл. Не. Ако беше така, всичко друго отпадаше.

— И въпреки това би следвало да ми помогнете — каза той.

— Защо?

— Защото обичахте Джулия Хаджигригорис. Вие сте единственият, който я обичаше.

Човек би казал, че и последната капка кръв изчезна изведнъж от лицето на инженера.

— Това е лично моя работа!

Отговорът дойде на Бекас изведнъж, като светкавица:

— И отмъщението ли смятате за ваша лична работа?

За първи път Николарезис го изгледа с други очи. Това не беше точно изненада. По-скоро сякаш в този момент той откриваше присъствието на друг човек в стаята. С треперещи ръце той извади цигарите си. Запали, смукна няколко пъти и сетне каза:

— Защо смятате, че са я убили?

— И вие знаете защо.

— Оставете какво зная аз — каза инженерът нетърпеливо. — Вие защо мислите, че е така?

— Би трябвало най-напред да ви разкажа една история.

Другият не отговори. Остана прав, пушейки нервно, а Бекас разказа своята история.

— Имаше едно момче. Няма го вече. Умря. Едно момче, което беше син на най-добрия ми приятел.

ТОЙ завърши разказа си, без другият да го прекъсне нито веднъж. Инженерът пушеше непрестанно, палеше цигара след цигара, все прав, блед, с поглед, който сякаш изгаряше от огън. Той остана мълчалив и след като Бекас свърши. По някое време каза:

— И смятате, че това момче…

— Беше убито, за да не проговори.

За първи път в гласа на Бекас се доловиха страстни нотки.

— Разбирате ли? Момчето умря, понеже дойде при мене. И аз съм една от причините за неговата смърт. — Той се съвзе веднага и продължи с предишния тон: — И за мене значи е „лична работа“. Въпросът е как можем да ги разобличим. Сам, както ви казах, стигнах до безизходица. Заедно с вас…

— Заедно с мен е изключено да правите каквото и да било.

— Сам ще приключите всичко, така ли?

— Именно!

— Убивайки Хаджигригорис или приятеля му?

— Кой ви е казал, че съм си поставил такава цел?

Бекас го изгледа учуден. Но в такъв случай това следене на живеещите във вилата, въпросите, зададени на портиера, другите неща?

— Мислите, че няма да научат, ако не са научили вече.

— Не мисля, че няма да научат.

— Тогава?

Инженерът не отговори. Като гледаше страстното лице на събеседника си, старият криминален инспектор намери отговора, който му се стори невероятен.

— Не е възможно… — прошепна той.

Но беше така. Към това се стремеше бледият мъж, който стоеше пред него. Да ги раздразни, да ги сплаши, да ги предизвика.

— Смятате ли, че това е отмъщение?

— То е единственото, което мога да осъществя. След като нямам възможността да ги изпратя в затвора за едно престъпление, което извършиха, ще ги изпратя за друго, което ще ги принудя да направят.

Досега Бекас смяташе, че познава хората и живота. Виждаше, че има още много да учи.

— Като пожертвате живота си?!

Другият се засмя по един неописуем начин:

— Живота си ли? Няма го вече „живота ми“. Не разбирате… Никога няма да можете да разберете.

За първи път от мига, в който се срещнаха, Николарезис седна.

— Изглежда мелодраматично и е мелодраматично. Казах ви обаче. Не можете да разберете.

Ала инспекторът разбираше.

— Добре — каза той, — вие заявихте, че отмъщението е лично ваше дело. Приемам го. Аз в продължение на тридесет години бях полицай. Аз съм, нека да се изразим така, „специалист“. Ще претърпите неуспех. А дори и да стане това, което искате, дори да ги принудите да поискат да ви извадят от играта, ще претърпите неуспех. Няма да ги пратите в затвора. Това са хора с положение, със сила, с богатство, на тяхна страна са социалните предубеждения. Ако се опитате сам, ще намерят начин да оправдаят действията си за смъртта ви. И ще се измъкнат за трети път.

— Какво предлагате?

Това, което ставаше, беше странно, но с този обладан от страстта човек другояче не можеше да се постъпи.

— След като искате да станете „примамка“, ще станете. Трябва обаче да приемете помощта ми като „технократ“. За да избегнете евентуално смъртта.

— Не ме интересува — прекъсна го грубо Николарезис.

Бекас продължи, сякаш не го чуваше:

— … И преди всичко, за да се увенчае с успех вашата акция.

Инженерът го изгледа с недоверие:

— Сериозно ли говорите?

— Казах ви. Тази история и за двама ни е „лично дело“.

 

 

Сериозно ли говореше? Не съвсем. Той нямаше да остави никога един човек да стане жертва на убийци, макар и това да ставаше, за да бъдат наказани. Не беше възможно да приеме това и като човек, и като криминалист. За момента обаче нямаше друг начин за постигане на сътрудничество с Николарезис, което беше за Бекас много ценно. В този момент в главата му започна да съзрява план за по-нататъшните действия.

— Ще направим така — каза той, — за да успеем обаче, трябва да науча всичко, каквото знаете. Онова, което знаех аз, ви го казах. Сега е ваш ред.

Инженерът се замисли малко, преди да започне да говори:

— Не зная как сте научили, че обичах Джулия Хаджигригорис. Не знаете обаче, нито пък някога ще можете да разберете как я обичах. За тази жена всички вие имате погрешна представа.

Той говореше, сякаш се обръщаше повече към себе си, отколкото към другия.

— С нея се запознах в Париж при едно нейно идване там…

Бекас слушаше, без да прекъсва инженера. Една любовна история от онези, за които човек не вярва, че могат да се случат, и за които той беше чувал, че ги описват в някои романи. Запознали се в Париж. В началото това било едно приключение между светска дама и млад, красив мъж, известен вече в кръговете си като човек с особена стойност, културен. Джулия Хаджигригорис си заминала от Париж със спомена за едно приятно преживяване. За Николарезис обаче нещата стояли другояче. Те се срещнали отново и „преживяването“ се превърнало в „голямата любов“. Николарезис зарязал работата си в ЮНЕСКО и се върнал в Гърция. Срещали се тайно.

— Дотогава Джулия живееше светски живот. С любовници без обич и така нататък. В нашата любов тя откри истинското си аз.

Бекас не проговори. Той си мислеше за богатата жена, която е живяла с любовника, със съпруга и с любовницата на съпруга си в един хармоничен „квартет“. Наистина ли в любовта си с Николарезис тя бе открила своето истинско аз, или просто се е въодушевила от едно любовно откритие, различно от онези, които е знаела? Това нямаше да научат никога. Николарезис беше сигурен, че е така.

— Тя разбра — продължи влюбеният човек, — че дотогава не е „живяла“. Играла е една роля, натрапена от положението й, роля, която не й е прилягала. Сега откри истинския смисъл на живота. Решихме да заминем тайно двамата, да получи развод, да се оженим.

Това е значи подбудата.

— Въпросната вечер…

Въпросната вечер, вечерта на десети този месец, вечерта на смъртта й, Джулия Хаджигригорис напуснала тайно Сунион, както се били договорили с любовника й. Не използвала своята кола, за да не я забележат. Взела такси. Дошла при него. Щели да заминат сутринта за Париж с „Ер Франс“ в единадесет часа. Взели си билети.

— Тя поиска от мен да прескочи до дома си на улица „Спевсипу“, за да си вземе някои дребни неща, които обичала. Не пожела да отидем заедно. „Близо е“ — каза тя. Щеше да отиде пеша и да се върне с такси. Не трябваше, но я оставих…

Той видял обаче, че тя закъснява. Обезпокоил се. Телефонирал в дома на улица „Спевсипу“, но никой не отговорил.

— Облякох се и изтичах.

Сега Бекас разбираше защо Николарезис не я беше съпроводил.

— Чаках на външната врата. Беше затворена. Чаках часове. През ума ми мина и престъпната мисъл, че тя може да се е разкаяла. Отидох в Сунион и научих за „нещастния случай“, преди това да стане известно на вестниците. Бях единственият човек, който знаеше, че не се касае за нещастен случай.

„Не единственият“ — помисли си Бекас, но не каза нищо.

— Тогава разбрах. Знаех, че мъжът й в същност беше един палячо. Той не се интересуваше дали жена му има любовник и Джулия е имала, когато е живяла фалшивия си предишен живот. Сега обаче ставаше дума за истинска любов. Той я губеше и заедно с нея губеше и милионите й. Изглежда, че я е следял. Той е знаел всичко, без да й казва. Знаел е вероятно и решението й да го изостави окончателно. Проследил я е, видял я е да влиза в апартамента на улица „Спевсипу“ и е действал.

— Не той! — тихо изрече Бекас.

— Той!

— Хаджигригорис има алиби. Несъкрушимо и достоверно алиби.

Инспекторът разказа подробностите във връзка със събирането във вилата на Вайанос.

— Не е възможно!

— Възможно е — отговори Бекас, — но няма значение. Той я е убил.

Николарезис го изгледа въпросително.

— Този господин трябва да е знаел предварително за решението на жена си. Затова е отишъл да играе карти във вилата на Вайанос. Подготвял е неоспоримото си алиби, а е възложил изпълнението на някой друг.

— На кого?

— Не мога да кажа, че зная, но мога да си представя как е станало.

Това беше труден момент.

— Господин Николарезис, Димис Вахлиотис бил ли е любовник на Джулия?

— Да, когато още водеше този начин на живот…

„А може би и по-късно“ — помисли си Бекас, докато казваше:

— Именно. Когато е променила начина си на живот, тя е поставила в опасност не само интересите на съпруга си, но и интересите на Вахлиотис. С решението й да замине окончателно с вас и двамата губят златната си мина.

Той беше мислил за това и преди, но сега беше уверен. Сега, когато благодарение на Николарезис знаеше с положителност, че младата жена се е намирала на улица „Спевсипу“, той не се съмняваше, че „свидетелите“ Димис Вахлиотис и Елени Аргирис са знаели това. „Нещастният случай“ е бил инсцениран. И тримата са имали общ интерес. Защо Хаджигригорис да възлага „работата“ на странично лице, а не на „съдружника“ си?

Бекас извади първата цигара, откакто се намираше тук.

— Разбира се, бихме могли да отнесем всичко това до правосъдието — започна скептично той. — Разполагаме с някои неща. Вашето свидетелстване, че Джулия Хаджигригорис се е намирала през онази нощ в Атина, нещо, което онези господа скриха. Но се страхувам, че пак ще се изплъзнат.

Николарезис слушаше внимателно.

— Ще се изплъзнат — въздъхна Бекас. — Наистина Джулия била ли е тогава в Атина? Те ще твърдят, че не са знаели за това и поради тази причина са казали, че тя не е напускала Сунион. Ще твърдят и ще им повярват. Кога Джулия Хаджигригорис е тръгнала тайно от Сунион? След полунощ. Мъжът й е играел карти у Вайанос. От къде е могъл да знае? Останалите ще кажат, естествено, че са били по стаите си и са вярвали, че приятелката им се намира в своята стая. Джулия е излязла тайно, върнала се е тайно и те не са разбрали нищо. Не. Не ги държим в ръцете си с нашето изложение, дори да ни повярват. А може да не ни повярват.

— Тогава не разполагаме с нищо! — каза Николарезис.

Бекас се усмихна.

— Разполагаме с много нещо. Имаме най-важното от всичко. Увереността. С това, което зная аз от нещастния младеж, и с това, което знаете вие, сега сме сигурни какво е станало. Не ни остава нищо друго, освен да го докажем.

— По какъв начин?

Бекас най-сетне запали цигарата, която държеше.

— Това ще се постараем да открием сами. Казахме, че сте решен да станете „примамка“…

 

 

Жената, легнала върху гумен дюшек на плочките на верандата, оставяше изцяло голото си тяло на парещите лъчи на слънцето. Тя беше скрила лице под кръстосаните си ръце и изглеждаше, че спи. Малко по-нататък Джо Хаджигригорис се отморяваше в креслото си с чаша в ръка. Бяха се върнали преди малко от морето и обжарените им от слънцето тела бяха още мокри. В момента към тях се изкачваше Димис Вахлиотис и от едрото му тяло на шампион още се цедеше вода. Той хвърли безразличен поглед на голата Елени Аргирис и каза:

— Онзи тип пак се върти насам.

Жената попита, без да вдигне лактите от лицето си:

— Ромео с пежото ли?

Джо и Димис не обърнаха внимание на думите и.

— Къде е? — попита Хаджигригорис и лицето му потъмня.

— Този път не взе никакви предпазни мерки. Спря колата си пред вратата на вилата. Да не е побъркан?

Джо остави чашата си и стана.

— Не зная дали е побъркан, но безспорно е упорит.

Той отиде към края на верандата, която гледаше към градината. После се върна към приятеля си много учуден:

— Идва тук — каза той. — При нас!

Спортистът отиде при Джо. И той видя Николарезис, който вървеше по пътечката, постлана със ситни морски камъчета и водеща към вилата.

— Луд ли е? — попита той.

— Ще видим.

На външната врата се позвъни. Хаджигригорис се обърна навъсен към любовницата си:

— Ти иди да си сложиш нещо отгоре — каза й той. — Посетителят ни е пуритан.

Тя стана, прекоси съвсем гола верандата и влезе във вътрешността на вилата в момента, когато се показа слугинчето, за да съобщи, че някакъв господин искал да се срещне с господаря.

— Доведи го тук — каза Джо.

Той размени въпросителен поглед с Вахлиотис. Тази визита беше нещо, което те не очакваха. Седнаха, всеки с чаша в ръка, стараейки се да скрият изненадата си. Видяха Николарезис да минава през вратата на балкона.

Под силното обедно слънце инженерът изглеждаше още по-жълт. Край тези обгорели от слънцето, здрави мъже той приличаше на болен.

Хаджигригорис стана:

— Искали сте да ме видите?

— Да, исках да ви видя.

Джо изгледа инженера с полузатворени очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Не мисля, че се познаваме — каза накрая той.

— Не се познаваме. Името ми е Николарезис…

Другият направи движение, като че искаше да му представи Вахлиотис, но не можа.

— И съм — допълни инженерът — любовникът на жена ви.

Хаджигригорис изгуби самообладание.

— Чувате ли се какво говорите?

— Това, което знаете, това, което знаем — Николарезис посочи с глава Вахлиотис — и тримата!

Спортистът се надигна във фотьойла си.

— Ще вляза вътре — рече той, — оставям ви да си поговорите двамата.

— Защо? — попита спокойно инженерът. — Онова, което ще си кажем, интересува еднакво и тримата. А вас, господин Вахлиотис, може би повече, след като вие сте, така да се каже, пряко заинтересованият.

Вахлиотис, който бе понечил да стане, замръзна в тази поза. Хвърли въпросителен поглед на Хаджигригорис. Последният му даде знак и спортистът седна отново.

— Пряко заинтересован ли? — попита Джо.

— Но, естествено, след като господинът уби жена ви.

Другите двама се погледнаха сащисани. Това беше странна, парадоксална сцена. Двама голи мъже, обгорели от слънцето, яки, Николарезис блед, с кошмарно спокойствие. Очите му горяха, бузите — хлътнали. Приличаше, красив в страстта, която го изгаряше, на известния „Портрет на мъж“ на Тициан.

— Ти луд ли си? — процеди накрая Хаджигригорис.

— Аз съм просто „свидетел“, както казват. Истински свидетел — очевидец, а не като вашите, които са видели „нещастния случай“.

Вахлиотис направи движение да стане и да се хвърли отгоре му. Както беше огромен, мускулест, силен, щеше да смачка лесно крехкия им гостенин. Последният стоеше спокоен, докато Хаджигригорис с един знак накара спортиста да остане на мястото си.

— Би следвало да те изхвърля с ритници! — каза той на инженера.

— Можете да го направите, но няма да бъде логично. Добре ще бъде да изслушате предложението ми.

Елени Аргирис се показа на верандата. Тя беше облякла бикини.

— Отивай вътре! — каза й грубо Хаджигригорис.

Инженерът, стоейки прав, се обърна и се усмихна по странен начин на жената. Объркана, тя му отговори също с усмивка.

— От моя страна дамата може да остане — каза Николарезис. — Тя не ми пречи.

— Много сте любезен! — процеди през зъби Хаджигригорис.

Хвърли остър повелителен поглед на Елени Аргирис и тя побърза да напусне верандата.

— Та значи какво е вашето „логично“ предложение? — попита Джо с ирония.

Николарезис не обърна внимание на иронията.

— След като трябва да платите…

— Да платим ли? — прекъсна го отново иронично Хаджигригорис.

— И то много. След като трябва да платите, имате право да видите и какво ще купите.

Без да поиска разрешение, инженерът взе стол и седна, Вахлиотис го гледаше с любопитство, примесено с омраза. Джо Хаджигригорис — с омраза, която се стараеше да скрие. И двамата чакаха…

— Нека не повтаряме това, което знаем и тримата — започна Николарезис. — Как Джулия дойде при мене в Атина, как на следващия ден щяхме да заминем за Европа, как отидох до апартамента ви в Атина. Нека стигнем веднага до онова, моето не знаете. Аз я чаках пред апартамента ви, когато господинът — и той посочи с глава Вахлиотис — я чакаше вътре в апартамента. И го видях, когато излезе. Наблюдавах и пренасянето на „товара“.

Той млъкна. Беше по-трудно, отколкото си представяше, когато планираха този ход с Бекас. Инженерът събра всичките си сили, за да се овладее.

— Мислите ли, че ще се намери човек, който да повярва на тези ваши налудничави бълнувания? — каза Джо.

Гласът му не прозвуча толкова стабилно, колкото му се искаше да прозвучи.

— Ще ми повярват — отговори Николарезис спокойно, — защото мога да го докажа.

Хаджигригорис се опита да бъде ироничен:

— Защо не го стори досега?

— Понеже това не беше целта ми.

— А кое беше?

— Да си получа онова, което бях спечелил от любовта с жена ви и което загубих с убийството й.

Двамата мъже бързо се спогледаха. Трудно им беше да повярват.

— Тоест?

В този миг инженерът се отвращаваше от себе си. Бекас обаче беше казал, че нямат друг изход и че това е единственият начин.

— Знаете, че жена ви беше решила да се разведе с вас и да се омъжи за мене.

Джо отново се помъчи гласът му да прозвучи твърдо, но не успя:

— И по-нататък?

— Ако не беше се случило това, което се случи на улица „Спевсипу“, сега щях да притежавам онова, което притежавате вие. Искам част от това, което ми принадлежи.

И той самият се чудеше как можеше да произнася тези думи. Николарезис видя объркването на лицата на другите двама в началото и по-късно, когато осъзнаха какво говореше той, нещо като облекчение. И изведнъж верандата се огласи от смеха на Хаджигригорис.

— Любовникът! Идеалният любовник! Голямата любов! Разбираш ли, Димис — обърна се той към приятеля си, — какво значи „бизнес“. Ромео не е бил нищо друго, освен гонител на зестра. И побърканата му повярва. И ние повярвахме. Той се интересувал от паричките й!

— Както и вие — отговори остро Николарезис. — Омразата му към човека, който се смееше пред него, направи инженера по-силен. — Точно както и вие — повтори той.