Янис Марис
Лятото на страха (1)

1

Това беше най-хубавият му час. Подир следобедния сън той отпиваше с наслада от чашката кафе, полуизтегнат на сгъваемия стол върху малкия балкон на апартамента си. Оставяше се да си въобразява, че тесният балкон е веранда на вила — мечтата за старините му, а прашният път долу — градина, която самият той обработва. От унеса го извади жена му:

— Пак дойде — каза тя.

— Кой?

— Онзи младеж, дето те търси сутринта.

— Уплашеният ли?

На обяд съпругата му го беше информирала за никакъв посетител, който го търсил сутринта. „Озърташе се, сякаш се боеше, че някой го следи, и ми се стори, че си е глътнал езика от страх. Един слабичък такъв, почти момче.“

— И къде е сега?

Жената посочи с глава.

— Вътре.

— Каза ли ти какво иска?

— Не.

Той нямаше никакво настроение да приема посетители.

— Как му беше името?

— Не съм ти казвала име, тъй като не ми се представи. Искаше да се види с тебе.

Дали да го отпратеше? Непознат, млад, уплашен. Вероятно е дошъл да иска ходатайство пред някой колега в полицията.

— Доведи го.

Апартаментът беше на втория етаж. От тук се виждаха ясно минувачите, портиерската двойка на отсрещната кооперация, която бе изнесла столовете си на тротоара за хладина, дебелакът, който се мъчеше да изкара колата си, затисната от две други коли. „Този човек никога няма да се научи да кара кола“ — рече си той в мига, в който жена му и младежът се показаха на балкона.

Посетителят беше наистина много млад. „Има-няма двадесет, двадесет и две години“ — прецени домакинът. — Строен, миловиден и, както бе казала съпругата му, уплашен. През разтворената яка на ризата на шията на младия човек се виждаше златна верижка. Розова риза, вишнев панталон с широк маншет, плетени обувки, дълга коса. „Един младеж, който не можеше да няма успехи сред момичетата“ — помисли си възрастният човек, като питаше:

— Искали сте да ме видите?

Другият се огледа, сякаш се страхуваше някой да не чуе отговора му.

— Да, господин Бекас.

— Слушам ви.

Младежът не заговори. Стесняваше се да започне, но се виждаше ясно, че присъствието на госпожа Бекас го възпира.

— И така?

Жената приближи стол към младежа:

— Заповядайте, господине — каза тя и се прибра вътре.

— Господин Бекас, вие не ме познавате — започна плахо младежът. — Майка ми обаче често ми е говорила за вас. Служили сте с баща ми в армията и сте били, така поне твърдеше тя, големи приятели.

— Как се казва баща ти?

— Константинидис.

— Тасос ли?

— Да, помните ли го?

Дали го помнел, казва? Бяха израснали заедно. Ако беше жив, сега щеше да бъде на възрастта на Бекас.

— Да, бяхме приятели.

Бяха нещо повече от приятели. Неразделни в училище, в игрите, във войската. Някога единият беше спасил живота на другия. След казармата обаче пътищата им се разделиха.

— Значи ти си син на Тасос.

Константинидис бе умрял преди години. Преди двадесет и две, а може би двадесет и пет години? Спомняше си, че тогава поиска отпуск от службата, в която беше още новак, за да отиде на погребението му.

Той пак изгледа младежа.

— На колко години си?

— На двадесет и три.

Изглеждаше на двадесет. Посетителят сякаш прочете мислите на домакина:

— Баща ми е починал, когато съм бил на десет месеца.

— И си израснал при майка си?

— Тя се омъжи повторно.

— Така. Баща ти беше наистина голям мой приятел. С какво мога да ти помогна?

— Вие сте инспектор от криминалната полиция.

— Бях. Вече не съм. Сега съм пенсионер, но там имам приятели. За какво става дума?

— За престъпление.

— Което ще бъде извършено, така ли?

Попита сериозно, докато вътре в себе си се забавляваше.

— Което е извършено — отговори тихо другият.

— Извършено ли?

— Да.

— Кога?

— Навярно през нощта.

— Как така „навярно“? Какво смята полицията?

— Тя още не знае.

Бекас изгледа младежа по-внимателно. Той беше блед, уплашен, но нямаше вид на неуравновесен.

— Я почакай, момчето ми. Днес е извършено престъпление и полицията не знае за него?

— Именно.

— А защо не са съобщили?

— Кой да направи това?

— Роднините, приятелите, съседите, заинтересованите в края на краищата.

— Защото не знаят. Не знае никой, освен убиеца и… аз!

— Ти ли откри престъплението?

— Да.

— И защо не съобщи на властите?

Момъкът пак се огледа уплашено.

— Не можех — прошепна той.

— Защо?

— Защото… защото…

Той се запъна. Бекас зачака заинтригуван.

— Господин Бекас — каза високо младежът. — Вие сте били приятел на баща ми. Трябва да ми помогнете!

— Защо не можа? — настоя строго старият инспектор.

— Защото щяха да ме уличат като убиец — каза, след като се поколеба, посетителят.

Всичко това изглеждаше странно, но Бекас разбираше — в него поне вярваше, — че младият човек говори сериозно.

— Такива ми ти работи значи — рече той.

Инспекторът изглеждаше безразличен, тежък, намиращ се още в плен на дрямката от горещия летен следобед. Вътре в него обаче бе дадена „тревога“.

— Защо щяха да уличат тебе?

Младежът прошепна умолително:

— Нали няма да съобщите в полицията?

— Ще видим…

— Трябва да ми обещаете.

Дебелакът се бе измъкнал с колата. Портиерът, който седеше отсреща, се усмихна на Бекас от мястото си. Инспекторът отговори:

— Не обещавам нищо.

— Тогава не мога да говоря — рече младежът.

— Както искаш.

Той изрече тези думи с безразличие, уверен, че момчето срещу него няма да си отиде, тъй като нямаше друга надежда, освен него.

— Но аз ви казах. Извършено е престъпление.

— Полицията ще научи за него. С малко закъснение, но ще научи. Ще научи и за тебе, бъди сигурен. И ще те уличи като престъпник, дори и наистина да не си ти.

Бекас говореше така, за да го сплаши. Той познаваше хората и беше убеден, че така ще стане. Младежът беше направил нещо нередно, но не е извършил престъплението, което Бекас още не знаеше какво е. Домакинът гореше от желание да научи, но външно не показваше нищо.

— Защо биха уличили тебе като убиец? — попита той.

— Защото аз се оказах в апартамента, където беше трупът.

Инспекторът започна да схваща работата.

— В колко часа?

— Посред нощ. В два часа през нощта.

— И за какво си ходил там?

— За да извърша кражба.

Старият криминалист питаше, сякаш вършеше най-обикновеното нещо на този свят:

— Ти с кражби ли се занимаваш?

— Не! — протестира твърдо младежът.

— Вчера за първи път ли опита?

— Да.

— Как?

— Изпратиха ме.

— Кои?

— Племенникът на жената, която намерих там…

Той искаше да каже „убита“, но не можа да произнесе думата. Бекас се намести по-удобно на стола.

— Не зная дали говориш истината, или лъжеш — каза той, — но каквото и да е, разкажи всичко поред.

 

 

Инспекторът беше нервиран! Не защото едно диване със златна верижка на шията и дълга коса ставаше така лесно крадец, а понеже това диване беше син на човека, когото някога беше обикнал повече от брат. „И прилича на него, дявол да го вземе“ — помисли си той. Разбира се, Тасос Константинидис не носеше златни верижки, нито имаше дълги като на жена коси. Но баща и син имаха еднакви черги и еднакъв — стори му се смешно да го каже за човек, който само преди няколко часа е ходил да краде — невинен поглед, който веднага спечелваше събеседника.

— Можеш да пушиш — каза той без настроение.

Младежът колебливо извади цигарите си. За момент като че поиска да поднесе и на инспектора. Но не посмя. Запали цигара и сложи кутията и запалката в джоба си. Цигарите бяха „Марлборо“, американски, а запалката — „Дънхил“, позлатена.

„На младежа му харесват нещата, които блестят“ — помисли си Бекас, като питаше:

— И така, изпратиха те да ограбиш една дама, която живее в апартамент на най-горния етаж. Къде се намира този апартамент?

— На улица „Спевсипу“ — отговори другият, смутен от строгия поглед на инспектора.

— И те изпрати нейният племенник?

— Да.

— Приятел ли ти е?

— С него се запознах преди няколко дни в една дискотека.

— И ти се довери веднага?

— И той, и аз имахме нужда от пари!

„Не за да си купите хляб“ — рече си Бекас, като задаваше въпроса:

— Ти заложи на опита си на крадец с взлом?

— Казах ви, че това ми беше за първи път.

— Тогава защо се реши?

— Племенникът имаше шперцове. И за входа на кооперацията, и за апартамента. Той знаеше къде леля му държи бижутата и парите си и че в апартамента няма никой.

— От къде е знаел?

— Роднините му живеят през лятото във вилите си. Мисля — в Сунион.

— Как се казват тези прословути роднини?

— Хаджигригорис.

Името му говореше нещо. Кораби? Завод за спиртни напитки? Строителни предприятия?

— Богати ли са?

— Много! Така ми каза той.

— Приятелят ти.

— Не ми е приятел.

— И този господин ли се казва Хаджигригорис?

— Да. Лакис Хаджигригорис.

— Без съмнение той ти е казал, че това е лесна работа.

— Точно така.

— Тогава защо не я е свършил той самият? Защо е накарал трето лице да се оплете в играта?

— Същият въпрос му зададох и аз — каза плахо младежът. — Отговори ми, че вече е извършил няколко мръсни работи във вреда на роднините си. Обясни ми, че той щял да бъде първият, върху когото ще падне подозрението, щом видели, че липсват бижутата и парите.

— И възложи на тебе. Ти отиваш в два часа през нощта, отваряш с шперца външната врата, изкачваш петте етажа…

— С асансьора.

Бекас не знаеше да се смее ли, или да се ядосва! Чудни младежи! Дори за една кражба не им се ще да се поизморят!

— … и влизаш в апартамента.

Посетителят пребледня отново.

— Не влязох. Щом отворих вратата, видях жената, просната на пода. Обърнах се и побягнах като луд.

Ужасът от тази сцена се изписа на лицето му. „Ако лъже, е голям артист!“ — помисли си Бекас, но не вярваше, че лъже. Момъкът го гледаше умолително. Показваше, че му се ще да добави още нещо, но не смее.

— Може би искаш нещо? — попита Бекас.

И едва не се разсмя, когато чу отговора:

— Бих ли могъл да получа чаша вода?

„Глупак!“ — рече си Бекас. Посетителят му се държеше като добър ученик пред учителя си и с това му напомняше в този миг повече от всеки друг път приятеля му, който бе починал отдавна.

— Жена, би ли ни донесла по чаша вода? — викна той.

И после:

— Когато си тръгна, заключи ли вратата на апартамента?

— Не… Мисля, че не… не си спомням. Може и да съм я заключил. В оня миг не знаех какво правя.

— Но ясно видя трупа?

Той млъкна. Жена му носеше поднос с вода и две чинийки със сладко. Като че ли ги е имала готови и не е вършела нищо друго, освен да чака повикване, за да ги поднесе. „Приготвила ги е предварително“ — досети се Бекас.

— Син е на Константинидис — поясни й той, показвайки с глава посетителя.

— На приятеля ти?

Беше слушала много за това приятелство от младежките години на мъжа си.

— Да — отговори тежко старият полицай. — И тази вечер ще остане тук.

Той почака жена му да сервира и да ги остави сами.

— И така, ти ясно ли видя трупа? Отворените очи, които помисли, че те гледат, и така нататък?

— Да, видях го.

— Значи лампите в апартамента са били запалени? Или не.

Посетителят остави чашата.

— Не бях помислил за това, но сега, когато ме попитахте, да, лампите светеха.

— Ти каза ли всичко това на приятеля си, на племенника?

— Не, не съм се срещал с него.

— Как е възможно? Нямаше ли да делите плячката?

— Бяхме се договорили да се срещнем утре сутринта.

— В колко часа и къде?

— В единадесет часа в сладкарница „Византия“ на площад Колонаки.

Бекас не можа да се сдържи да не се засмее. Единадесет часът за тях е сутрин.

— Толкова рано?

Няма що, добри момчета! Скитат през нощта и спят през деня.

— Ще ми дадеш ли шперцовете, които си получил от твоя приятел?

— Не са у мене.

— Къде са?

— Както бягах, ги захвърлих в някакъв канал.

Дали казваше истината? Бекас не беше сигурен.

Зададе му още няколко въпроса и стана. Младият човек го изгледа със страх.

— Ще ходите ли някъде?

— Да, имам малко работа. Ти няма да мърдаш от тук!

— Няма да ме издадете, нали? Обещавате ли ми? Ако трябва да ме арестуват, ще се самоубия.

(Последния път, когато видя Тасос Константинидис, той му беше казал, че мечтата му е да има син. „Един мъж и половина като нас!“ И това момче беше синът, за когото Тасос бе мечтал.)

— Няма да те предам — каза му той. — Ако се наложи да го сторя, ще кажа първо на тебе. Тази вечер можеш да спиш спокойно. Никому няма да мине през ум да те потърси тук.

Извика жена си:

— Мене ме чакат — рече, — дай му — той посочи Константинидис с глава — да яде и го сложи да спи рано.

— При тази жега?

— Не е спал цяла нощ.

Бекас завърза вратовръзката си и облече сакото. Когато тръгваше, попита:

— Наистина, как ти беше името?

— Алекос — отговори младежът.

 

 

Лекарят му беше разрешил само едно кафе на ден, а сега в кафенето до музея той пиеше третото. Погледна часовника си. Десет часът. Бяха изминали три часа от момента, в който се бяха разделили с капитана от полицията Иполит. „Искам една лична услуга. Случи се да науча за едно престъпление. Не мога да ти кажа как. Бих отишъл при началника ти, но знаеш, че не се отнася със симпатия към мен.“ Полицейският капитан Иполит се беше усмихнал:

— Вие двамата никога не си пасвахте.

Той обичаше и уважаваше Бекас. Последният беше „неговият учител“. При него беше започнал службата си, след като завърши училището.

— Какво трябва да направя, господин началник?

Продължаваше да го нарича „господин началник“.

— Да речем, че са ти се обадили анонимно по телефона. Съобщили са ти, че на улица „Спевсипу“ номер 199 има труп. В апартамента на Хаджигригорис.

— Но наистина има ли?

— Вярвам, че има.

Не беше лесно, но уредиха всичко. Капитан Иполит щеше да отиде да хвърли един поглед. Така, малко официално и малко неофициално. И сега Бекас го чакаше.

Капитанът дойде десет минути по-късно. Бекас го различи отдалече. Веднага почувства нещо неприятно. Стори му се, че бившият му подчинен се усмихваше по начин, който не му хареса. Една усмивка, която Иполит скри, когато дойде по-близо.

— Ходи ли?

— От там идвам, господин началник. В апартамента на улица „Спевсипу“ всичко е спокойно. Вероятно някой любител на фарсове ви е подвел.

— Не…

— Не. Няма нито труп, нито каквото и да било друго нещо, заслужаващо внимание.

Бекас се поколеба, преди да попита:

— Ти влезе ли вътре?

Иполит се засмя:

— Да, само нека си остане между нас. Портиерът е наш човек.

— И…

— Казах ви. Нищо, господин началник. Някой глупак е решил да си изиграе шега с вас.

Една млада двойка, вероятно чужденци, седна на съседната маса. Момчето и момичето бяха облечени почти по един и същ начин. Блуза, панталони, широк кожен колан. Различаваха се малко по косата.

На момчето тя беше по-дълга. И двамата бяха руси. Като младежа, който го чакаше у дома му.

— Как научихте за този несъществуващ труп? — попита Иполит.

— Да речем, че са ми се обадили анонимно по телефона.

Иполит се усмихна:

— Разбира се, не сте научили така.

— Не.

Младежът от съседната маса бе повикал сервитьора и се опитваше да направи поръчката си на развален английски език.

— Лампите в апартамента бяха ли запалени? — попита Бекас.

Попита го, сякаш тази мисъл току-що му беше дошла наум. (За това той си мислеше още от самото начало.)

— Кои лампи?

— Тези, в апартамента.

— Разбира се, не.

Той забеляза, че отговорът му направи впечатление на стария полицейски инспектор.

— Запалени ли трябваше да ги намеря?

— Така ми казаха.

Иполит не каза нищо, но Бекас прочете в погледа му онова, което бившият му подчинен не счете за необходимо да каже: „Избудалкали са ви и за това, както и за останалото“. Той стана.

— Аз трябва да вървя. Благодаря ти и извинявай за главоболието.

— Моля ви, какво говорите.

И другият стана. Той се отнасяше към Бекас винаги с уважение.

— На ваше разположение съм, когато пожелаете.

Стиснаха си ръцете. Бекас тръгна към тролейбусната спирка, чувствайки върху гърба си погледа на Иполит.

От ъгъла на улицата той съзря жена си на балкона. По вида й позна, че го чака, за да му съобщи нещо. Те се познаваха толкова добре един друг, че се разбираха, без да говорят. Той почти знаеше какъв отговор ще получи, когато и попита:

— Къде е малкият?

— Отиде си.

Това беше логическа последица на всичко, което беше научил от Иполит. Попита така, само за да кажи нещо.

— Защо си отиде?

— Не зная — отговори жената. — Бях му сервирала, нахрани се и аз отидох, както ти каза, да му оправя леглото за спане. Докато му приготвях леглото, той пушеше на балкона. Когато излязох да му кажа, че е готово, той си тръгна.

— И нищо ли не каза?

— Напротив. Каза, че е забравил нещо, че щял да дойде да те види отново. Благодари ми много любезно. Изглежда добро момче.

Бекас изръмжа:

— Не е.

— Как не е! Напротив!

— Каза ли ти защо беше уплашен?

— Разказа ми някаква измислица.

— Каква измислица?

— Не е важно. Яденето е готово.

През тридесетте години съпружески живот госпожа Бекас се беше научила да не пита повече, отколкото би желал съпругът й. Тя се върна да сервира вечерята. А Бекас, след като свали сакото си, седна на балкона да чака. Когато по-късно вечеряха в кухнята, където бяха свикнали, той я попита:

— Не видя ли някого по улицата?

— По коя улица?

— Когато си излязла на балкона и малкият ти е казал, че ще си ходи, не видя ли някого?

— Искаш да кажеш, дали не го е извикал някой отдолу?

— Да.

— Не видях. Но може и да са го извикали. Бях вътре и оправях леглото.

Тя погледна мъжа си неспокойна. Бекас не се издаваше, но тя го познаваше. Беше притеснен.

— Какво става със сина на приятеля ти? — попита тя.

Когато Бекас беше още на служба, тя не питаше никога за работите му. Но сега беше пенсионер и всичко, което ставаше, беше частна работа.

— Нищо. Изглежда, че му се е прищяло да си поиграе с един стар полицай.

— Да си поиграе ли? Защо?

Той се усмихна.

— Днес младежта е странна — каза й той. — Ние не я разбираме.