Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (38)

Глава тридесет и осма

Обядваха в „Грити“, а момичето беше разопаковало малкия абаносов негър и го беше сложило високо на лявото си рамо. Украшението, дълго около три инча, беше доста красиво, ако ти харесват такива неща. А ако не ти харесват, си глупак, помисли полковникът.

Не трябва да си груб дори и в мислите си, каза си той. Сега трябва да бъдеш добър във всяко отношение, докато си кажете довиждане.

Звучи като любовно послание.

Довиждане и bonne chance^[1] и hasta la vista^[2]. Винаги казваме само merde и толкоз. Сбогом, мислеше той, това е хубава дума. Звучи добре. Сбогом, сбогом за дълго, отнеси го там, където отиваш. С всичките му такъми.

— Дъще, колко време мина, откакто ти казах, че те обичам?

— Не си ми го казвал, откакто седнахме на масата.

— Казвам ти го сега.

Когато пристигнаха в хотела, момичето влезе в тоалетната и среса търпеливо косата си. Тя не обичаше тоалетните. Сложи си червило, за да направи устните си такива, каквито той най-много ги желаеше, и докато правеше това, тя си каза: Не мисли изобщо. Не мисли. И преди всичко не бъди тъжна, защото той заминава.

— Хубава си.

— Благодаря ти. Бих искала да бъда хубава заради тебе, ако е възможно и ако изобщо мога да бъда хубава.

— Италианският език е прекрасен.

— Да. И мистър Данте мислеше така.

— Gran Maestro — каза полковникът, — какво има за хапване в тази Wirtschaft^[3]?

Gran Maestro ги беше наблюдавал незабелязано — с обич и без завист.

— Месо ли искате или риба?

— Днес е събота и рибата не е задължителна. Така че аз ще си поръчам риба.

— Имаме писия — каза Gran Maestro. — А вие, госпожо?

— Каквото ми предложите. Разбирате повече от мене от храна, а и аз харесвам всичко.

— Реши, дъще.

— Не. Предпочитам да оставя това на някого, който разбира повече от мен. Имам апетит на пансионерка.

— Ще бъде изненада за вас — каза Gran Maestro със своето дълго, предано лице с посивелите вежди над меките, с подпухнали клепачи очи и с щастливото изражение на стар войник, който все още е жив и цени това.

— Някакви новини за Ордена? — попита полковникът.

— Само това, че водачът ни е в затруднение. Конфискували са всичко, което притежава. Или във всеки случай са се намесили.

— Надявам се, че не е сериозно.

— Имаме доверие на нашия водач. Излизал е благополучно и от по-страшни бури.

— За нашия водач — каза полковникът.

Той вдигна чашата си, която беше напълнена с току-що прелята истинска „Валполичела“.

— Пий за него, дъще.

— Не мога да пия за тази свиня. Освен това аз не принадлежа към Ордена.

— Сега си негов член — каза Gran Maestro. — Por merito di guerra^[4].

— Тогава ще пия — съгласи се тя. — Наистина ли съм член на Ордена?

— Да — отговори Gran Maestro. — Все още не си получила дипломата си, но аз те назначавам Върховен почетен секретар. Полковникът ще ти разкрие тайните на Ордена. Господин полковник, моля, разкрий ги.

— Разкривам ги — каза полковникът. — Нали наоколо няма сипаничави хора?

— Не. Той излезе със своята лейди. Мис Бедекер.

— Добре. Тогава — каза полковникът — ще ги разкрия. Ти трябва да знаеш само главната тайна. Поправяй ме, Gran Maestro, ако направя грешка.

— Хайде, разкрий ги! — отговори Gran Maestro.

— Ето, разкривам ги. Слушай внимателно, дъще. Това е върховната тайна. Слушай. Любовта си е любов и веселието си е веселие. Но всичко утихва, когато златната рибка умре.

— Разкрита е — каза Gran Maestro.

— Много съм горда и щастлива, че съм член на Ордена — отговори момичето. — Но това в някои отношения е доста груб Орден.

— Да, наистина — каза полковникът. — А сега, Gran Maestro, кажи какво всъщност ще ядем, стига с тия загадки.

— Първо, рак enchillada^[5] както го приготвят тук, но студен. Сервиран с раковината. Второ, писия за теб, а за дамата мешана скара. Какви зеленчуци искате?

— Каквито имате — каза полковникът.

Gran Maestro се отдалечи, а полковникът погледна момичето, след това през прозореца към Канале Гранде и видя вълшебните петна и промени на светлината, достигнали чак тук, в дъното на бара, който сега беше умело преустроен в трапезария, и попита:

— Казах ли ти, дъще, че те обичам?

— Не си ми го казвал скоро. Но аз те обичам.

— Какво става с хората, които се обичат?

— Предполагам, че имат нещо, каквото и да е то и са по-щастливи от останалите. След това празнотата идва завинаги при единия от тях.

— Няма да бъда груб. Бих могъл да отговоря грубо. Но, моля те, нека при теб да не идва никаква празнота.

— Ще се опитам — отговори момичето. — Опитвам се, откакто се събудих. Пък и винаги, откакто се познаваме.

— Продължавай да се опитваш, дъще — каза полковникът.

След това се обърна към Gran Maestro, който отново се появи, след като даде нарежданията си:

— Бутилка от онова vino secco^[6] от Везувий за малките писии. С другите неща ще пием „Валполичела“.

— Не може ли да пия виното от Везувий с мешаната си скара?

— Рената, дъще — каза полковникът, — разбира се. Можеш да правиш всичко, каквото поискаш.

— Ако пия вино, искам да е такова, каквото ти пиеш.

— На твоята възраст хубавото бяло вино е полезно с мешаната скара.

— Как бих искала да няма такава разлика във възрастта.

— Аз я харесвам много — отговори й полковникът. — Освен че… — добави той, а след това не довърши и каза: — Хайде да бъдем fraiche et rose comme au jour de bataille^[7].

— Кой е казал това?

— Нямам никаква представа. Научих го, когато бях в College des Marechaux^[8]. Има доста претенциозно наименование. Но го завърших. Това, което знам най-добре, съм го научил от фрицовете, като ги изследвах, воювайки с тях. Те са най-добрите войници. Но винаги се изсилват.

— Да бъдем такива, каквито ти казваш, и, моля те, повтори, че ме обичаш.

— Обичам те. Бъди сигурна в това. Казвам ти го честно.

— Днес е събота. А кога е следващата събота?

— Следващата събота е празник, който се мести, дъще. Намери един човек, който да може да ми каже нещо за следващата събота.

— Ти би могъл да ми кажеш, ако искаше.

— Ще питам Gran Maestro, може би той знае. Gran Maestro, кога ще дойде следващата събота?

— A Paques ou a la Trinite^[9] — каза Gran Maestro.

— Защо не усещаме никакви утешителни миризми от кухнята?

— Защото вятърът духа в друга посока.

Да, мислеше полковникът, вятърът духа в друга посока, а колко щастлив щях да бъда, ако имах това момиче вместо жената, на която плащам издръжка, и която дори не може да роди дете. А беше сигурна, че ще роди. Но нима мога да я обвинявам? Аз обвинявам само Гудрич или Файърстоун, или изобщо всеки генерал.

Дръж си езика, каза си той. И обичай момичето си.

Тя беше там, до него, и очакваше да бъде обичана, ако той можеше да й даде любов.

Любовта се появи отново, както винаги, когато я виждаше.

— Как си ти, с коса като крило на врана и с лице, което разбива сърца?

— Добре съм.

— Gran Maestro — каза полковникът, — докарай някаква миризма от твоята скрита кухня, дори и вятърът да духа в друга посока.