Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (15)

Глава петнадесета

Това наистина беше дом, ако една хотелска стая може да бъде наречена така. Пижамата му бе сложена на леглото. До настолната лампа имаше бутилка „Валполичела“, а до леглото върху сребърния поднос — бутилка минерална вода в кофичка с лед и чаша. Портретът беше изваден от рамката и поставен на два стола там, където полковникът можеше да го вижда от леглото.

Парижкото издание на „Ню Йорк Херълд Трибюн“ лежеше до трите му възглавници. Арналдо знаеше, че той спи на три възглавници. Допълнителното шише с лекарство, не онова, което носеше в джоба си, стоеше до настолната лампа. Вътрешните врати на armoire, с огледалата, бяха отворени така, че полковникът можеше да вижда портрета отстрани. Протритите му чехли бяха до леглото.

Може да мине за дом, каза той на себе си, тъй като в стаята нямаше никой друг, освен портрета.

Отвори бутилката „Валполичела“, чиято тапа беше извадена и отново поставена внимателно, с обич, и си напълни чашата. Тази чаша беше прекалено скъпа за един хотел, където стъкларията се чупи често.

— За твое здраве, дъще — каза той. — Ти, хубост и прелест! Знаеш ли, че освен всичко друго, ти винаги миришеш хубаво? Миришеш прекрасно, дори когато духа силен вятър или си под одеялото, или когато ме целуваш за лека нощ. Знаеш ли, почти никой друг не мирише така, а ти не използуваш парфюм.

Тя го погледна от портрета и не отговори.

— По дяволите! — възкликна полковникът. — Няма да разговарям с портрет.

Кое според теб не беше както трябва тази нощ, мислеше той.

Смятам, че аз не се държах както трябва. Добре, ще се опитам да бъда добро момче утре, през целия ден, още от зори.

— Дъще — каза той и сега говореше на нея, а не на портрета, — знай, моля те, че те обичам и ми се иска да бъда вежлив и добър. И, моля те, бъди вече винаги с мене.

Портретът си остана безмълвен.

Полковникът извади смарагдите от джоба си и ги погледна, усещайки как се хлъзнаха от болната в здравата му ръка, хладни и в същото време топли, защото те приемат топлината и, както всички истински камъни, я задържат.

Би трябвало да ги сложа в плик и да ги заключа, мислеше той. Но нима има по-голяма… сигурност от тази, която мога да им дам аз? Трябва по-скоро да ти ги върна, дъще.

Все пак са приятни. И не струват повече от четвърт милион. Това, което бих спечелил за четиристотин години. Трябва да проверя дали се получава толкова.

Сложи камъните в джоба на пижамата си и ги покри с носна кърпа. След това закопча джоба. Първото разумно нещо, което човек трябва да научи, мислеше той, е да има капаци и копчета на всички джобове. Аз, струва ми се, научих това твърде рано.

Приятно беше да усеща камъните. Чувствуваше ги, твърди и топли, до своите сухи, здрави, стари и топли гърди; забеляза, че вятърът продължава да духа, погледна портрета, наля си още една чаша „Валполичела“ и започна да чете парижкото издание на „Ню Йорк Херълд Трибюн“.

Трябва да изпия таблетките, мислеше той. Но да вървят по дяволите тези таблетки.

След това все пак ги изпи и продължи да се занимава с „Ню Йорк Херълд Трибюн“. Четеше Ред Смит и той му хареса много.