Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (11)

Глава единадесета

Влязоха, идвайки от вятъра и студа, през главния вход на хотел „Грити палас“ в светлината и топлината на фоайето.

— Добър вечер, графиньо — каза портиерът. — Добър вечер, господин полковник. Сигурно е студено навън.

— Да, студено е — отговори полковникът и не добави нито една от грубите и неприлични фрази за студа или за силата на вятъра, с които щеше да си послужи, за тяхно взаимно удоволствие, ако говореха насаме с портиера.

Когато влязоха в дългия коридор, който водеше към голямото стълбище и асансьора, а вдясно беше входът за бара, изходът към Канале Гранде и входът за трапезарията, Gran Maestro излезе от бара.

Беше облечен в дълго бяло официално сако, усмихна им се и поздрави:

— Добър вечер, графиньо. Добър вечер, господин полковник.

— Gran Maestro! — възкликна полковникът.

Gran Maestro се усмихна и все още покланяйки се, каза:

— Вечеряме в бара, в най-отдалечения му край. Сега, през зимата, тук няма хора и трапезарията е прекалено голяма. Запазих ви вашата маса. Имаме много хубав омар, ако бихте искали да започнете с него.

— А пресен ли е?

— Видях сутринта как го донесоха в кошница от пазара. Беше жив, тъмнозелен и съвършено недружелюбен.

— Би ли искала, дъще, да започнеш вечерята с омар?

Полковникът осъзна коя дума беше употребил, както и Gran Maestro, и момичето. Но за всеки един тя имаше различен смисъл.

— Исках да го запазя за вас, в случай че дойдат pescecani. Сега те играят комар в Лидо. Не се опитвам да ви го пробутам.

— С удоволствие бих хапнала омар — каза момичето. — Студен, с майонеза. Майонезата да бъде гъста. — Тя каза това на италиански после попита сериозно полковника: — Не е ли прекалено скъп?

— Ay hija mia^[1] — каза полковникът.

— Бръкни в десния си джоб.

— Ще се погрижа да не е прекалено скъп — каза Gran Maestro. — Или ще го купя. Съвсем спокойно мога да го получа срещу седмичната си заплата.

— Продаден на ТРЪСТ^[2] — каза полковникът; това беше кодовото название на отряда със специално предназначение, окупирал Триест. — Той ми струва само една дневна заплата.

— Сложи си ръката в десния джоб и се почувствувай много богат — каза момичето.

Gran Maestro, разбрал, че това е някаква шега между тях, се беше отдалечил безшумно. Той се радваше за момичето, което уважаваше и обожаваше, радваше се и за своя полковник.

— Аз съм богат — каза полковникът. — Но ако ме дразниш с тях, ще ти ги върна, върху ленената покривка, публично.

Той я дразнеше грубо на свой ред; хвърляше се в контраатаката, без дори да се замисля.

— Не, няма да ми ги върнеш, защото вече ги обичаш.

— Бих взел всичко, което обичам, бих го хвърлил от най-високата скала, която някога си виждала, и няма да чакам да го чуя как подскача.

— Не, няма да го направиш. Няма да ме хвърлиш от никакви високи скали.

— Няма — съгласи се полковникът. — И ми прости за грубите думи.

— Не беше чак толкова груб, пък и аз не ти повярвах — отговори му момичето. — А сега да отида ли в тоалетната, за да се среща и да се приведа в приличен вид, или да дойда в стаята ти?

— Кое предпочиташ?

— Да дойда в стаята ти, разбира се, и да видя как живееш.

— А какво ще кажат в хотела?

— И без това във Венеция всичко се знае. Известно е кое е моето семейство и че съм порядъчно момиче. Знае се също, че това сме ти и аз. Все още се ползуваме с доверие.

— Добре — каза полковникът. — По стълбите ли ще се качим или с асансьора?

— С асансьора — отговори тя и той чу как гласът й трепна. — Можеш да извикаш някое момче или ние сами ще го управляваме.

— Сами ще го управляваме — каза полковникът. — Аз съм се научил много отдавна да управлявам асансьори.

Асансьорът вървеше добре, само при спирането се раздруса леко и полковникът си помисли: Научил си се, а? Трябва пак да се поупражняваш.

Коридорът сега беше не само красив, а и вълнуващ, и пъхането на ключа сякаш не беше просто действие, а обред.

— Ето — каза полковникът, след като отвори вратата. — Това е.

— Чудесно е — каза момичето. — Но е ужасно студено с тези отворени прозорци.

— Ще ги затворя.

— Недей, моля те. Остави ги отворени, ако ти харесва така.

Полковникът я целуна и почувствува нейното прекрасно, високо, младо, гъвкаво и добре сложено тяло до своето, което беше силно и хубаво, но съсипано, и когато я целуваше, не мислеше за нищо.

Целуваха се дълго, застанали прави, целуваха се истински в студа на отворените прозорци към Канале Гранде.

— Ох — въздъхна тя. После пак: — Ох.

— Няма нищо, за което да въздишаш — каза полковникът. — Абсолютно нищо.

— Ще се ожениш ли за мен и ще имаме ли петима сина?

— Ще се оженя! Ще се оженя!

— Работата е в това, дали искаш?

— Разбира се.

— Целуни ме пак, така че копчетата на куртката ти да ми причинят болка, но не много силна.

Стояха и се целуваха истински.

— Ще трябва да те разочаровам, Ричард. За всичко имам разочарование.

Тя каза това категорично и то стигна до полковника по същия начин, както стигаха съобщенията от един от трите батальона, когато командирът му говореше самата истина и казваше най-лошото.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Бедната ми дъщеря.

Сега думата нямаше никакъв загадъчен смисъл, тя беше негова истинска дъщеря — той изпитваше състрадание към нея.

— Няма значение. Среши се, начерви се отново и така нататък, и да отидем да се навечеряме порядъчно.

— Кажи още веднъж, че ме обичаш, и искам да почувствувам много силно копчетата.

— Обичам те — каза механично полковникът.

След това прошепна в ухото й — нежно, както той умееше да шепне, и шепотът му прозвуча така, сякаш врагът е само на петнайсет фута, а той е млад лейтенант, който патрулира:

— Обичам само теб, моя най-красива, последна, единствена, истинска любов.

— Добре — каза тя и го целуна така горещо, че той почувствува сладката сол на кръвта по вътрешността на устните си.

И това е добре, помисли той.

— Сега ще среша косата си и ще се начервя отново, а ти можеш да ме гледаш.

— Искаш ли да затворя прозорците?

— Не — каза тя. — Може и на студено.

— Кого обичаш?

— Теб. Не ни върви много на нас, нали?

— Не знам. Хайде, реши се.

Полковникът отиде в банята да се измие за вечеря. Тя беше единствената част от стаята, която предизвикваше разочарование. Някога „Грити“ е бил строен като дворец и по време на изграждането му не е имало нужда да се оставя място за бани. По-късно, когато са ги правили, са ги разположили в края на коридора, а хората, които ги използуваха, предупреждаваха, за да стоплят водата и да поставят кърпи.

За тази баня беше преграден произволно единият ъгъл на стаята и полковникът смяташе, че позицията й е повече отбранителна, отколкото нападателна. Докато се миеше, той разглеждаше лицето си в огледалото, за да види дали не са останали следи от червило.

Сякаш е изрязано от дърво от някой посредствен занаятчия, помисли той.

Погледна разните шевове и ръбове, останали от времето, когато не съществуваше пластичната хирургия, и тънките, забележими само за посветения линии на отличните пластични операции след раните в главата.

Е, това е, което мога да предложа като gueule^[3] или facade^[4], помисли той. Адски мизерна история. Единственото хубаво нещо е, че е загоряло и това донякъде го освобождава от проклятието. Господи, какъв грозен мъж!

Не забеляза нито стария блясък на износена стомана в очите си, нито малките, бягащи надалече ситни бръчици, които се появяваха в ъглите на очите му, когато се засмееше, нито пък, че счупеният му нос беше като на гладиатор от най-древните статуи. Не забеляза и своята по същество доброжелателна уста, която можеше да бъде истински жестока.

Върви по дяволите, каза той на огледалото, ти, съсипан нещастнико! Ще се присъединим ли към дамите?

Влезе в стаята и беше така млад, както при първата си атака. Всички несъществени неща бяха оставени в банята. Както винаги, мислеше той. Там им е мястото.

Ou sont les neiges d’antan? Ou sont les neiges d’autrefois? Dans le pissoir toute la chose comme ca^[5].

Момичето на име Рената беше отворило вратите на високия armoire. Всички бяха с огледала от вътрешната страна и тя решеше косата си.

Не я решеше от суетност, нито пък, за да причини на полковника това, което знаеше, че може и ще му причини. Решеше я със затруднение и без уважение и тъй като косата беше много тежка, жива, както косите на селяните или на красавиците от висшата аристокрация, тя се съпротивляваше на гребена.

— Вятърът я обърка много — каза момичето. — Все още ли ме обичаш?

— Да. Да ти помогна ли?

— Не, цял живот съм го правила сама.

— Би могла да застанеш в профил.

— Не. Всички очертания са за нашите петима сина и за твоята глава, която да си почива върху тях.

— Имах предвид само лицето — каза полковникът. — Но благодаря ти, че ми обърна внимание. Пак се бях заплеснал.

— Аз съм прекалено дръзка.

— Не. В Америка правят тези неща от жица и пореста гума, каквато се използува в седалките на танковете. Там човек никога не знае дали са истински или не, освен ако е лошо момче като мен.

— Тук не е така — каза тя и преметна с гребена разделената коса. Тя се спусна под очертанията на бузите й, падна назад и се разпиля върху раменете й.

— Харесва ли ти прибрана?

— Не е чак толкова прибрана, но е дяволски красива.

— Бих могла да я вдигна или да направя нещо с нея, ако обичаш прибрана коса, но не мога да се справям с фуркетите и това изглежда толкова глупаво.

Гласът й беше така очарователен, че винаги му напомняше изпълнението на виолончелиста Пабло Казалас и той го чувствуваше като непоносима болка от рана.

Но човек понася всичко, помисли той.

— Обичам те много такава, каквато си — каза полковникът. — Ти си най-красивата жена, която познавам или съм виждал, дори и в картините на добри художници.

— Чудя се защо още не е пристигнал портретът.

— Хубаво ще е да имам портрета — каза полковникът, и сега отново беше генерал, без да го съзнава. — Но това е умряла работа.

— Моля те, не бъди груб. Тази вечер изобщо не мога да понасям грубости.

— Без да искам, започнах с жаргона на моя sale metier^[6].

— Недей. Моля те, обгърни ме с ръце нежно, силно. Моля те. Това не е мръсен занаят. Той е най-древният и най-хубавият, макар че повечето хора, които го упражняват, са недостойни.

Той я притисна с всички сили, без да й причини болка, а тя каза:

— Не бих искала да си адвокат или свещеник. Нито пък продавач. Нито да имаш голям успех. Искам да се занимаваш със своя занаят и те обичам. Моля те, шепни ми, ако искаш.

Полковникът зашепна открито и искрено, притискаше я с разбито сърце, а шепотът му едва се чуваше, както дишането на притихнало до ухото ти куче:

— Обичам те, дяволче! Ти си моята дъщеря. Не ме интересуват нашите загуби, защото луната е нашата майка и нашият баща. А сега да слизаме на вечеря.

Той прошепна последното така тихо, че само влюбеният би го чул.

— Да — каза момичето. — Да, но първо ме целуни още веднъж.