Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (45)

Глава четиридесет и пета

Излязоха на пътя. Спускаше се ранен здрач.

— Завий наляво — каза полковникът.

— Това не е пътят за Триест, сър — отговори Джаксън.

— Да върви по дяволите пътят за Триест! Заповядах ти да завиеш наляво. Да не мислиш, че има само един път на света, който води към Триест?

— Съвсем не, сър. Само ви обърнах внимание…

— По дяволите, не ми обръщай внимание и не си отваряй устата, преди да ти разреша да говориш.

— Слушам, сър.

— Извинявай, Джаксън. Исках да кажа, че знам накъде отивам и ми се ще малко да помисля.

— Слушам, сър.

Бяха на стария, така познат път и полковникът си помисли: Е, изпратих четири патици в „Грити“, както бях обещал. Уловът не беше богат и няма да има достатъчно перушина за жената на онова момче. Но патиците са големи и угоени, така че ще има много за ядене. Забравих да дам луканката на Боби.

Нямаше време да напиша бележка на Рената. Но нима мога да изразя в една бележка всичко, което не си казахме?

Бръкна в джоба си и извади бележник и молив. Запали лампата за четене на карти и с болната си ръка написа кратка заповед с главни печатни букви.

— Сложи бланката в джоба си, Джаксън, и щом се наложи, действувай според нея. Ако възникнат описаните обстоятелства, това е заповед.

— Слушам, сър — каза Джаксън, взе сгънатата бланка за вписване на заповеди и я прибра в горния ляв джоб на куртката си.

А сега не се притеснявай, каза си полковникът. Отсега нататък ще мислиш само за себе си, а това е просто лукс.

Вече не си нужен на армията на Съединените щати. Дадоха ти да разбереш съвсем ясно.

Казахте си довиждане с момичето.

Всичко е съвсем просто.

Стреля добре. Алварито е наясно. Това е положението.

Така че за какво, по дяволите, има да се безпокоиш, момче? Надявам се, не си от онези негодници, които се безпокоят какво ще се случи с тях, когато нищо повече не може да се направи. Нека наистина се надяваме, че не си.

Точно тогава усети болката. Той я очакваше, откакто бяха прибрали мамците.

Три удара ще ме свършат, а ми даваха четири. Винаги съм бил щастлив кучи син.

Още веднъж го сви, много силно.

— Джаксън, знаеш ли какво е казал генерал Томас Д. Джаксън, преди да го настигне злочестата смърт? Някога го знаех наизуст. Разбира се, не отговарям за точността. Ето какво е казал: „Заповядайте на А. П. Хил да се приготви за атака.“ След това промълвил нещо несвързано и продължил: „Не, не, хайде да пресечем реката и да починем в сянката на дърветата.“

— Много интересно, сър. Това сигурно е бил Джаксън Каменната стена.

Полковникът се опита да отговори, но спря, защото болката го стегна така, че той усети приближаването на края.

— Джаксън, отбий встрани и превключи на къси. Знаеш ли оттук пътя за Триест?

— Да, сър. Имам карта.

— Добре. Сега ще се преместя на задната седалка на този проклет, огромен, луксозен автомобил.

Това бяха последните думи на полковника. Но той се добра успешно до задната седалка и затвори вратата. Затвори я внимателно, но плътно.

След известно време Джаксън включи фаровете и подкара колата надолу по пътя с канавките и върбите, наредени от двете му страни. Търсеше място, за да обърне. Най-после откри и внимателно зави. Когато стигна дясната страна на пътя, който водеше на юг към познатото шосе за Триест, той запали лампата за четене на карти, извади бланката и видя написаното:

„В случай, че умра, опакованата картина и двете ловни пушки в тази кола да бъдат върнати в хотел «Грити», Венеция, където ще бъдат потърсени от законния им собственик. Подпис: Р. Кантуъл, полковник от пехотата на Съединените щати“.

Ще ги върнат по канален ред, помисли Джаксън и запали колата.