Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (43)

Глава четиридесет и трета

На пристана, пред продълговатата ниска каменна постройка имаше патици, наредени в редици.

Както винаги, те лежаха на групи, различни по брой. Имаше няколко взвода. Роти не виждам, помисли полковникът, а моите патици не стигат дори и за едно отделение.

Главният пазач на дивеч стоеше на брега с високи ботуши, къса куртка и килната назад стара мека шапка. Той погледна критично патиците на носа, когато лодката се приближи.

— На нашия пост беше замръзнало — каза полковникът.

— Така и предполагах — отговори главният пазач. — Съжалявам. Този пост минава за най-добър.

— Кой се отличи най-много днес?

— Баронът уби четиридесет и две. Там имаше малко течение и затова водата не замръзна бързо. Навярно не сте чули изстрелите, защото бяха срещу вятъра.

— Къде са другите?

— Заминаха всички, освен барона, който ви чака. Шофьорът ви спи в къщата.

— Това трябваше да се очаква от него — отговори полковникът.

— Наредете и тези патици — обърна се главният пазач към лодкаря, който също беше пазач. — Искам да ги впиша в ловната книга.

— Има един зеленоглав паток в чувала. Само крилото му е ударено.

— Добре. Ще се погрижа за него.

— Ще вляза при барона. С теб ще се видим по-късно.

— Трябва да се сгреете — каза главният пазач. — Денят беше мразовит, господин полковник.

Полковникът тръгна към входа на къщата.

— Ще се видим по-късно — каза той на лодкаря.

— Да, господин полковник.

 

 

Алварито, баронът, стоеше до огнището сред стаята. Той се усмихна както винаги срамежливо и каза със своя тих глас:

— Съжалявам, че нямахте добър улов.

— При нас всичко замръзна. Но въпреки това ловът ми достави голямо удоволствие.

— Много ли ви е студено?

— Не чак толкова.

— Можем да хапнем нещо.

— Благодаря. Не съм гладен. Вие ядохте ли?

— Да. Другите си заминаха с моята кола. Може ли да ме закарате някъде около Латизана? Оттам ще мога да намеря превоз.

— Разбира се.

— Как можа да замръзне! Очаквахме хубаво време.

— Сигурно е имало страшно много патици отвъд лагуната.

— Да. Но сега те няма да останат, тъй като храната им е под леда. Тази нощ ще тръгнат на юг.

— Всичките ли ще заминат?

— Всички, освен патиците, които се въдят тук. Те ще останат, докато водата замръзне навсякъде.

— Жалко за лова.

— Съжалявам, че дойдохте толкова далеч само за няколко патици.

— Винаги съм обичал лова — каза полковникът. — Обичам и Венеция.

Барон Алварито извърна поглед и протегна ръце към огъня:

— Да. Всички обичаме Венеция. А вие може би най-много.

Полковникът не започна светски разговор на тази тема, а само каза:

— Обичам Венеция, както знаеш.

— Да, знам — отговори баронът. Той погледна разсеяно. След това каза: — Трябва да събудим шофьора ви.

— Той яде ли?

— Яде, спа, после пак яде и пак спа. Също чете малко от някакви илюстровани книги, които носеше със себе си.

— Комикси.

— Трябва да се науча да ги чета — усмихна се баронът със своята срамежлива, загадъчна усмивка. — Можете ли да ми донесете няколко от Триест?

— Колкото поискаш. От свръхчовека до фантастиката. Прочети няколко и заради мене. Алварито, знаеш ли какво му е на пазача, който караше моята лодка? Още от самото начало той просто ме ненавиждаше. До края.

— Заради старата куртка. Съюзническите униформи му действуват така. Виждате ли, той пострада от „освобождението“.

— Как така?

— Когато дойдоха мароканците, те изнасилиха жена му и дъщеря му.

— Мисля, че трябва да пийна — каза полковникът.

— Там, на масата, има grappa.