Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (37)

Глава тридесет и седма

В „Хари“ нямаше никой, освен няколко утринни пиячи, които полковникът не познаваше, а в дъното на бара двама мъже обсъждаха делови въпроси.

Имаше часове, когато „Хари“ се пълнеше с хората, които познаваш, със същото стремително постоянство, както прииждащия към Мон Сен Мишел прилив. Само че, мислеше полковникът, часовете на приливите се менят всеки ден заедно с луната, а в „Хари“ са като Гринуичкия меридиан или стандартния метър в Париж, или като доброто мнение, което военните във Франция имат за себе си.

— Познаваш ли някого от тези утринни пиячи? — попита той момичето.

— Не. Аз не съм утринен пияч, така че никога не съм ги виждала.

— Те ще бъдат изметени, когато дойде приливът.

— Не. Те ще си отидат по собствено желание точно когато той започне.

— Неприятно ли ти е, че си тук в неподходящо време?

— Мислиш, че съм сноб, защото произхождам от стара фамилия. Ние не сме сноби. Сноби са тези, които ти наричаш негодници, и хората с новите пари. Виждал ли си някога толкова много нови пари?

— Да — каза полковникът. — В Канзас Сити, когато ходех там от Форт Райли да играя поло в клуба край града.

— Беше ли толкова противно, колкото тук?

— Не, беше много приятно. Харесваше ми. Онази част на Канзас Сити е много красива.

— Наистина ли? Жалко, че не можем да отидем. И там ли има хижи, като онези, в които ще отсядаме?

— Разбира се. Но ние ще отидем в хотел „Мюлебах“, който има най-големите легла в света, и ще се преструваме на петролни магнати.

— Къде ще оставим нашия кадилак?

— Сега пък кадилак ли е?

— Да. Освен ако искаш да вземем големия бюик, царя на пътищата, с двигател „Динафлоу“. С него съм пропътувала цяла Европа. Беше в последния брой на „Вог“, който ми изпрати.

— Навярно ще е по-добре да ги караме един по един. Ще паркираме този, с който решим да пътуваме, в гаража край „Мюлебах“.

— Прекрасен е. Ще ти хареса страшно. Когато излизаме от града, ще караме на север към „Сейнт Джо“ и ще пийваме в бара в Рубиду по едно, а може и по две питиета. След това ще пресичаме реката и ще пътуваме на запад. Ти ще имаш възможността да караш, може и да се въртим.

— Какво значи това?

— Ще се редуваме, когато караме.

— Сега карам аз.

— Хайде да минем бързо през скучната част, да стигнем Чимни Рок, Скотс Блъф и Торингтън и тогава ще видиш колко е красиво.

— Имам пътни карти, пътеводители и указателя на ААА^[1] за хижите и хотелите.

— Много ли се занимаваш с него?

— Чета го вечер заедно с нещата, които ми изпращаш. Каква шофьорска книжка ще имаме?

— От Мисури. Ще купим колата в Канзас Сити. А до там ще прелетим със самолет, не си ли спомняш? Или можем да отидем с някой наистина добър влак.

— Мислех, че ще прелетим до Албъкърки.

— Това беше друго пътуване.

— Ще спираме ли рано следобед в най-хубавите мотели в указателя на ААА? Аз ще ти приготвям всякакви напитки, каквито искаш, докато четеш вестника и „Лайф“, и „Тайм“, и „Нюзуийк“, а аз ще чета новите пресни „Вог“ и „Харпърс Базар“.

— Да. Но ще се връщаме и тук.

— Разбира се. С нашата кола. На най-добрия италиански лайнер. Ще пристигаме от Генуа направо тук.

— Не искаш ли да спрем някъде за през нощта?

— Защо? Нали искаме да стигнем у дома, в нашата къща?

— Къде ще бъде нашата къща?

— Това можем да решим по всяко време. В този град винаги има много къщи. Би ли искал да живеем извън града?

— Да. Защо не?

— Тогава ще можем да виждаме дърветата, когато се събудим. Какви дървета ще видим по време на това пътешествие?

— Предимно бор, топола покрай рекичките, също и трепетлика. Чакай да видиш колко е красива трепетликата, когато започне да пожълтява през есента.

— Чакам. А къде ще отседнем в Уайоминг?

— Ще отседнем първо в Шеридън и след това ще решаваме.

— Красив ли е Шеридън?

— Чудесен е. Ще отидем с колата там, където е била битката, наречена „Уогън Бокс“, и аз ще ти разкажа за нея. По пътя за Билингс ще стигнем до мястото, където са убили онзи глупак Джордж Армстронг Къстър, и ти ще можеш да видиш паметните плочи, а аз ще ти обясня как се е водила битката.

— Ще бъде чудесно! На кой град повече прилича Шеридън, на Мантуа, на Верона или на Виченца?

— Не прилича на нито един от тях. Той е горе, в самата планина, почти като Скио.

— Тогава прилича на Кортина?

— Съвсем не. Кортина е във висока долина в планината. Шеридън е разположен на самия склон. Няма никакви хълмове под Биг Хорнс. Те израстват направо от платото. Вижда се Клаудс Пик.

— Ще могат ли нашите коли да се изкачват по тях?

— Ще могат, да ги вземат дяволите. Но предпочитам да нямам кола с хидравлично управление.

— Мога да мина и без него — каза момичето, като едва се сдържаше да не заплаче. — Както и без всичко останало.

— Какво ще пиеш? — попита полковникът. — Още дори не сме поръчали.

— Нищо.

— Две много сухи мартинита — каза полковникът на бармана. — И чаша студена вода.

Той бръкна в джоба си, отвъртя капачето на шишенцето с лекарството и изсипа две от големите хапчета в лявата си ръка. После завъртя отново капачето. Това не беше кой знае какъв подвиг за човек с болна дясна ръка.

— Казах, че не искам да пия нищо.

— Знам, дъще. Но мислех, че ще имаш нужда от едно питие. Можем да го оставим на бара, или пък ще го изпия аз. Моля те. Не исках да бъда безцеремонен.

— Не сме питали за малкия негър, който ще се грижи за мене.

— Да. Не исках да питам, преди да е дошъл Чиприяни, за да му върна парите.

— Всичко ли е така строго?

— При мен поне — да. Извинявай, дъще.

— Кажи „дъще“ три пъти едно след друго.

— Hija, figlia^[2], дъще.

— Не знам. Мисля, че просто трябва да излезем от бара обичам хората да ни гледат, но сега не искам да виждам никого.

— Кутията с негъра е върху касата.

— Знам. Видях я.

Барманът дойде с двете питиета. Те бяха леденостудени и чашите се бяха изпотили. Донесе и чашата с вода.

— Дай ми онова малко пакетче, което пристигна на мое име. То е върху касата — каза му полковникът. — Предай на Чиприяни, че ще му изпратя чек.

Беше взел друго решение.

— Искаш ли питието си, дъще?

— Да. Ако нямаш нищо против, и аз ще си променя решението.

Пиха, след като леко докоснаха чашите си, така леко, че допирът беше едва забележим.

— Ти беше прав — каза тя, чувствувайки как топлината на питието моментално разруши скръбта.

— И ти беше права — отговори той и скри в ръката си хапчетата.

Мислеше, че ако ги изпие с вода сега, ще бъде проява на лош вкус. Ето защо, когато момичето извърна глава, за да погледне към един утринен пияч, който излизаше, той ги глътна с мартини.

— Тръгваме ли, дъще?

— Да. Разбира се.

— Барман — каза полковникът, — колко струват тези две питиета? Не забравяй да кажеш на Чиприяни, че ще му изпратя чек за тази глупост.