Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Across the River and Into the Trees, 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Сербезова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Отвъд реката, сред дърветата
Американска. Първо издание
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981
Редактор: Жана Моллова
Редактор на издателството: Йордан Костурков
Художествено оформление и рисунка на корицата: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Виолета Андреева
Ernest Hemingway
Across the river and into the trees
First published in the U.S.A. 1950
Published In Penguin Books 1966
Литературна група IV
Дадена за набор на 3.II.1981 г.
Излязла от печат на 25.VI.1981 г.
Издателски № 1737
Формат 84/108/32
Издателски коли 11,34
Печатни коли 13,50
У.И.К. 10,74
Цена 1,26 лева
Полиграфически комбинат „Дим. Благоев“ София
История
- —Добавяне
Глава тридесет и седма
В „Хари“ нямаше никой, освен няколко утринни пиячи, които полковникът не познаваше, а в дъното на бара двама мъже обсъждаха делови въпроси.
Имаше часове, когато „Хари“ се пълнеше с хората, които познаваш, със същото стремително постоянство, както прииждащия към Мон Сен Мишел прилив. Само че, мислеше полковникът, часовете на приливите се менят всеки ден заедно с луната, а в „Хари“ са като Гринуичкия меридиан или стандартния метър в Париж, или като доброто мнение, което военните във Франция имат за себе си.
— Познаваш ли някого от тези утринни пиячи? — попита той момичето.
— Не. Аз не съм утринен пияч, така че никога не съм ги виждала.
— Те ще бъдат изметени, когато дойде приливът.
— Не. Те ще си отидат по собствено желание точно когато той започне.
— Неприятно ли ти е, че си тук в неподходящо време?
— Мислиш, че съм сноб, защото произхождам от стара фамилия. Ние не сме сноби. Сноби са тези, които ти наричаш негодници, и хората с новите пари. Виждал ли си някога толкова много нови пари?
— Да — каза полковникът. — В Канзас Сити, когато ходех там от Форт Райли да играя поло в клуба край града.
— Беше ли толкова противно, колкото тук?
— Не, беше много приятно. Харесваше ми. Онази част на Канзас Сити е много красива.
— Наистина ли? Жалко, че не можем да отидем. И там ли има хижи, като онези, в които ще отсядаме?
— Разбира се. Но ние ще отидем в хотел „Мюлебах“, който има най-големите легла в света, и ще се преструваме на петролни магнати.
— Къде ще оставим нашия кадилак?
— Сега пък кадилак ли е?
— Да. Освен ако искаш да вземем големия бюик, царя на пътищата, с двигател „Динафлоу“. С него съм пропътувала цяла Европа. Беше в последния брой на „Вог“, който ми изпрати.
— Навярно ще е по-добре да ги караме един по един. Ще паркираме този, с който решим да пътуваме, в гаража край „Мюлебах“.
— Прекрасен е. Ще ти хареса страшно. Когато излизаме от града, ще караме на север към „Сейнт Джо“ и ще пийваме в бара в Рубиду по едно, а може и по две питиета. След това ще пресичаме реката и ще пътуваме на запад. Ти ще имаш възможността да караш, може и да се въртим.
— Какво значи това?
— Ще се редуваме, когато караме.
— Сега карам аз.
— Хайде да минем бързо през скучната част, да стигнем Чимни Рок, Скотс Блъф и Торингтън и тогава ще видиш колко е красиво.
— Имам пътни карти, пътеводители и указателя на ААА[1] за хижите и хотелите.
— Много ли се занимаваш с него?
— Чета го вечер заедно с нещата, които ми изпращаш. Каква шофьорска книжка ще имаме?
— От Мисури. Ще купим колата в Канзас Сити. А до там ще прелетим със самолет, не си ли спомняш? Или можем да отидем с някой наистина добър влак.
— Мислех, че ще прелетим до Албъкърки.
— Това беше друго пътуване.
— Ще спираме ли рано следобед в най-хубавите мотели в указателя на ААА? Аз ще ти приготвям всякакви напитки, каквито искаш, докато четеш вестника и „Лайф“, и „Тайм“, и „Нюзуийк“, а аз ще чета новите пресни „Вог“ и „Харпърс Базар“.
— Да. Но ще се връщаме и тук.
— Разбира се. С нашата кола. На най-добрия италиански лайнер. Ще пристигаме от Генуа направо тук.
— Не искаш ли да спрем някъде за през нощта?
— Защо? Нали искаме да стигнем у дома, в нашата къща?
— Къде ще бъде нашата къща?
— Това можем да решим по всяко време. В този град винаги има много къщи. Би ли искал да живеем извън града?
— Да. Защо не?
— Тогава ще можем да виждаме дърветата, когато се събудим. Какви дървета ще видим по време на това пътешествие?
— Предимно бор, топола покрай рекичките, също и трепетлика. Чакай да видиш колко е красива трепетликата, когато започне да пожълтява през есента.
— Чакам. А къде ще отседнем в Уайоминг?
— Ще отседнем първо в Шеридън и след това ще решаваме.
— Красив ли е Шеридън?
— Чудесен е. Ще отидем с колата там, където е била битката, наречена „Уогън Бокс“, и аз ще ти разкажа за нея. По пътя за Билингс ще стигнем до мястото, където са убили онзи глупак Джордж Армстронг Къстър, и ти ще можеш да видиш паметните плочи, а аз ще ти обясня как се е водила битката.
— Ще бъде чудесно! На кой град повече прилича Шеридън, на Мантуа, на Верона или на Виченца?
— Не прилича на нито един от тях. Той е горе, в самата планина, почти като Скио.
— Тогава прилича на Кортина?
— Съвсем не. Кортина е във висока долина в планината. Шеридън е разположен на самия склон. Няма никакви хълмове под Биг Хорнс. Те израстват направо от платото. Вижда се Клаудс Пик.
— Ще могат ли нашите коли да се изкачват по тях?
— Ще могат, да ги вземат дяволите. Но предпочитам да нямам кола с хидравлично управление.
— Мога да мина и без него — каза момичето, като едва се сдържаше да не заплаче. — Както и без всичко останало.
— Какво ще пиеш? — попита полковникът. — Още дори не сме поръчали.
— Нищо.
— Две много сухи мартинита — каза полковникът на бармана. — И чаша студена вода.
Той бръкна в джоба си, отвъртя капачето на шишенцето с лекарството и изсипа две от големите хапчета в лявата си ръка. После завъртя отново капачето. Това не беше кой знае какъв подвиг за човек с болна дясна ръка.
— Казах, че не искам да пия нищо.
— Знам, дъще. Но мислех, че ще имаш нужда от едно питие. Можем да го оставим на бара, или пък ще го изпия аз. Моля те. Не исках да бъда безцеремонен.
— Не сме питали за малкия негър, който ще се грижи за мене.
— Да. Не исках да питам, преди да е дошъл Чиприяни, за да му върна парите.
— Всичко ли е така строго?
— При мен поне — да. Извинявай, дъще.
— Кажи „дъще“ три пъти едно след друго.
— Hija, figlia[2], дъще.
— Не знам. Мисля, че просто трябва да излезем от бара обичам хората да ни гледат, но сега не искам да виждам никого.
— Кутията с негъра е върху касата.
— Знам. Видях я.
Барманът дойде с двете питиета. Те бяха леденостудени и чашите се бяха изпотили. Донесе и чашата с вода.
— Дай ми онова малко пакетче, което пристигна на мое име. То е върху касата — каза му полковникът. — Предай на Чиприяни, че ще му изпратя чек.
Беше взел друго решение.
— Искаш ли питието си, дъще?
— Да. Ако нямаш нищо против, и аз ще си променя решението.
Пиха, след като леко докоснаха чашите си, така леко, че допирът беше едва забележим.
— Ти беше прав — каза тя, чувствувайки как топлината на питието моментално разруши скръбта.
— И ти беше права — отговори той и скри в ръката си хапчетата.
Мислеше, че ако ги изпие с вода сега, ще бъде проява на лош вкус. Ето защо, когато момичето извърна глава, за да погледне към един утринен пияч, който излизаше, той ги глътна с мартини.
— Тръгваме ли, дъще?
— Да. Разбира се.
— Барман — каза полковникът, — колко струват тези две питиета? Не забравяй да кажеш на Чиприяни, че ще му изпратя чек за тази глупост.