Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (31)

Глава тридесет и първа

— Слушай, дъще — каза полковникът. — Сега няма да говорим за величието, нито пък за висшето началство, дори и за това от Канзас, където началниците достигат по-големи височини и от маклурите край пътя. Тези дървета се срещат само в Канзас. Раждат плодове, които не се ядат. Вероятно никой освен канзасците не е чувал за тях, с изключение на нас, войниците. Ядяхме ги всеки ден. Плодовете на маклурите — добави той. — Само че ние ги наричаме „К-дажби“. Не са лоши. И „Десет заедно“ не са лоши.

И така, ние воювахме. Скучно е, но е поучително. Ето как става това, въпреки че едва ли някой се интересува: 13:00, С-3^[1] на Червените: „Белите започнаха атаката навреме. Ние чакаме да се придвижим зад тях.“ 13:05 (това значи тринайсет часа и пет минути следобед, предполагам, че се сещаш, дъще), С-3 на сините, знаеш какво е С-3, надявам се, казва: „Съобщете ни, когато тръгнете. Червените казаха, че чакат да се придвижат зад Белите.“

Сама виждаш колко е лесно — каза полковникът на момичето. — Всеки би следвало да го прави преди закуска.

— Не всеки може да бъде пехотинец — отговори му тихо тя. — След добрите, честни летци най-много уважавам пехотинците. Моля те, говори, а аз ще се грижа за тебе.

— Добрите летци са смелчаги и заслужават уважение — каза полковникът.

Той погледна към светлината на тавана и си спомни с отчаяние как беше погубил батальоните си и как загиваха войниците му. Никога не беше се надявал, че ще има добър полк. Не го създаде, а просто го наследи. Но за известно време този полк беше неговата огромна радост. Сега всеки втори човек от него е мъртъв, а почти всички останали — ранени. В търбуха, в главата, в краката или ръцете, във врата, в гърба, в щастливия задник или в нещастните гърди и на други места. Когато се удряха в дърветата, снарядите избухваха и раняваха хората на места, където никога нямаше да бъдат ранени в открита местност. И ранените бяха осакатени за цял живот.

— Беше добър полк — каза той. — Бих казал, дори прекрасен полк, преди да го съсипя по чужди заповеди.

— Но защо трябва да им се подчиняваш, след като знаеш, че не се прави?

— В нашата армия човек се подчинява като куче — обясни полковникът. — Все се надяваш, че господарят ти е прав.

— А ти на какви господари си попадал?

— Имал съм само двама добри досега, а откакто и аз започнах да командувам, съм попадал на много славни хора, но само на двама добри господари.

— Затова ли не си генерал? Много ми се иска да бъдеш!

— И на мене ми се иска. Но може би не чак толкова.

— Моля те, опитай се да заспиш, за да ми доставиш удоволствие.

Добре.

— Мисля, че ако заспиш, ще се отървеш от спомените.

— Да. Много ти благодаря — каза той.

Какво да се прави, господа! Човек трябва да се подчинява.