Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (27)

Глава двадесет и седма

Горе стаята беше вече разтребена и полковникът, който очакваше да я завари разхвърляна, остана доволен.

— Застани до него — каза той. После се сети и добави: — Моля те.

Тя застана до портрета, а той го погледна от мястото, от което го бе гледал предишната нощ.

— Не може да става и дума за сравнение — каза той. — Нямам предвид прилика. Приликата е поразителна.

— А трябва ли да се прави сравнение? — попита момичето и отметна назад глава. Тя стоеше до портрета със същия черен пуловер.

— Не, разбира се. Но снощи и на зазоряване сякаш не разговарях с портрета, а с тебе.

— Много мило от твоя страна, значи е имало полза от него.

Лежаха на леглото и момичето го попита:

— Никога ли не затваряш прозорците?

— Не. А ти?

— Само когато вали. Мислиш ли, че си приличаме?

— Не зная. Не сме имали много голяма възможност да разберем.

— Никога не сме имали добра възможност. Но все пак достатъчна, за да разбера за себе си.

— И след като си разбрала какво, по дяволите, си получила?

— Не зная. Нещо по-хубаво, предполагам, от това, което съм очаквала.

— Правилно. Трябва да се стремим да бъде така. Аз вярвам, че човек може да постигне повече от целта, която си е поставил. Но понякога сме принудени да се съмняваме в това.

— Кое е най-голямото ти страдание?

— Заповедите на хората — каза той. — А твоето?

— Ти.

— Не искам да бъда страдание. Бил съм много пъти жалък кучи син. Но никога не съм бил нечие страдание.

— Е, сега си мое.

— Добре — каза той. — Да приемем, че е така.

— Много мило, че го приемаш така. Тази сутрин си много учтив. Толкова съжалявам, че с нас се получава така. Моля те, притисни ме силно и нека да не говорим, нито да мислим колко по-различно можеше да бъде.

— Дъще, това е едно от малкото неща, които знам да правя.

— Ти знаеш много, много неща. Не говори така.

— Вярно — съгласи се полковникът. — Знам да нападам и да отстъпвам. И какво още?

— Знаеш много за картините, за книгите и за живота.

— Това е лесно. Гледаш картините непредубедено, възприемаш книгите, доколкото ти е възможно, и живееш живота.

— Не си сваляй куртката, моля те.

— Няма.

— Правиш всичко, когато кажа „моля“.

— Правил съм неща и когато не си го казвала.

— Не много често.

— Наистина — съгласи се полковникът. — „Моля“ е приятна дума.

— Моля, моля, моля.

— Per piacere. Това значи „моля те“. Как бих искал да можем винаги да говорим на италиански.

— Защо не? Но само когато е тъмно. Макар че има някои неща, които звучат по-добре на английски: „Обичам те, моя последна, истинска и единствена любов“ — цитира тя. — „Когато люляците за сетен път цъфтяха в градините“. И „от люлката, люлееща се безспир“. „Хайде, плюскайте, кучи синове, или ще я изхвърля!“ Не би искал да ги чуеш на други езици нали, Ричард?

— Не.

— Целуни ме още веднъж, моля.

— Излишно „моля“.

— Навярно и от мен самата ще остане само едно излишно „моля“. Добре поне, че когато умреш, няма да можеш да ме изоставиш.

— Малко грубо казано. Внимавай какво излиза от хубавата ти уста.

— Ставам груба, когато ти станеш груб. Не би искал да бъда много по-различна от тебе, нали?

— Не бих искал да бъдеш никаква друга, а такава, каквато си и аз те обичам истински, всеотдайно и завинаги.

— Понякога казваш приятни неща много понятно. Какво се случи между теб и жена ти, ако мога да попитам?

— Тя беше амбициозна жена, а аз прекалено много отсъствах от къщи.

— Искаш да кажеш, че те напусна заради амбициите си, докато ти самият си отсъствал от къщи заради службата си?

— Именно — каза полковникът и си спомни миналото без никаква горчивина. — Тя беше по-амбициозна и от Наполеон и талантлива колкото един дипломант със средни възможности.

— Каквото и да означава това — каза момичето. — Но хайде да не говорим за нея. Съжалявам, че те попитах. Може би тя тъгува, че не живее с теб.

— Ни най-малко. Прекалено самонадеяна е, за да тъгува, пък и тя се омъжи за мене, защото искаше да влезе във военните кръгове и да може да поддържа по-добри връзки за онова, което смяташе за своя професия или занаят. Беше журналистка.

— Но те са отвратителни! — възкликна момичето.

— Съгласен съм.

— Как си могъл да се ожениш за журналистка, която не е имала намерение да остави работата си?

— Казах ти, че съм правил грешки.

— Хайде да говорим за нещо приятно.

— Хайде.

— Но това е страхотно! Как си могъл да го направиш?

— Не знам. Бих могъл да ти разкажа подробно, но хайде да зарежем този разговор.

— Моля те, хайде да го зарежем. Не съм си представяла, че е така ужасно. Сега не би направил такова нещо, нали?

— Обещавам ти, сладка моя.

— Не й ли пишеш понякога?

— Не, разбира се.

— Не би й разказал за нас, за да й дадеш материал за писане?

— Не. Веднъж й разказах някои неща и тя писа за тях. Но това беше в друга страна, а освен това тя вече е мъртва.

— Наистина ли?

— По-мъртва от Феб Финикийски. Но все още не знае.

— Какво би направил, ако си с мен на Площада и я срещнеш?

— Ще погледна направо през нея, за да й покажа колко е мъртва.

— Благодаря ти много. Знаеш, че е ужасно трудно за едно младо момиче, което е все още неопитно, да се пребори с друга жена или със спомена за нея.

— Няма никаква друга жена — каза полковникът, а очите му станаха лоши и потънаха в спомени. — Нито пък спомен за жена.

— Благодаря ти много — каза момичето. — Когато те погледна, наистина ти вярвам. Но, моля те, никога не ме гледай, нито пък мисли така за мен.

— Да я хванем и да я обесим на някое високо дърво, а? — попита полковникът разпалено.

— Не. Хайде да я забравим.

— Аз съм я забравил — каза полковникът.

И колкото и да беше странно той наистина я беше забравил. Странно е, защото тя се появи в стаята за момент и почти създаде паника. А паниката е едно от най-странните неща, мислеше полковникът. Зная какво е човек да изпадне в паника.

Но тя си беше отишла, завинаги и безвъзвратно — заклеймена, прокълната, с документите за разжалване в единайсет екземпляра и един от трите екземпляра на официалния, нотариално заверен акт за развод.

— Аз съм я забравил — каза полковникът.

И това беше самата истина.

— Толкова се радвам! — възкликна момичето. — Не знам защо изобщо са я пуснали в хотела.

— Ние с теб доста си приличаме. По-добре е да не прекаляваме с това чак толкова много.

— Можеш да я обесиш, ако искаш, защото заради нея не можем да се оженим.

— Аз съм я забравил — каза й полковникът. — Може би някой ден ще погледне добре в огедалото и сама ще се обеси.

— Сега, след като вече я няма в стаята, не трябва да й мислим злото. Макар че като истинска венецианка бих искала тя да е мъртва.

— И аз, но тъй като не е, хайде да я забравим завинаги.

— Завинаги и во веки веков. Мисля, че го казах както трябва. Или на испански para sempre.

— Para sempre и брат му — каза полковникът.