Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (25)

Глава двадесет и пета

В „Грити“ Gran Maestro ги настани на масата до прозореца, който гледаше към Канале Гранде. Освен тях в столовата нямаше никой друг. Gran Maestro беше празнично настроен и се чувствуваше добре в утрото. Свикваше малко по малко с язвата, а и със сърцето. Когато не усещаше болката, не се сещаше за нея.

— Твоят сипаничав съотечественик закусва в леглото си в хотела, каза ми колегата — довери Gran Maestro на полковника. — Може да пристигнат няколко белгийци. „Най-храбрите от тях бяха белгийците“ — цитира той. — Дойде една двойка pescecani, знаете откъде. Но са изморени и по всичко изглежда, че ще ядат като прасета в стаята си.

— Отличен доклад за обстановката — каза полковникът. — Нашият проблем, Gran Maestro, се състои в това, че аз вече закусих в стаята си, както прави сипаничавият и както ще направят pescecani. Но тази дама…

— Младо момиче — прекъсна го Gran Maestro, като се усмихна широко. Чувствуваше се много добре, защото денят току-що беше започнал.

— Това много младо момиче иска най-съвършената закуска.

— Разбирам — каза Gran Maestro и погледна Рената, а сърцето му се преобърна като делфин в океана. Това е красиво движение, но малко хора в този свят могат да го видят и почувствуват.

— Какво искаш да ядеш, дъще? — попита полковникът, любувайки се на нейната утринна, неподправена, смугла хубост.

— Всичко.

— Моля те, кажи конкретно.

— Чай вместо кафе и каквото може Gran Maestro да извади от запасите.

— Няма да бъде от запасите, дъще — каза Gran Maestro.

— Така я наричам само аз.

— Казах го от сърце — отговори Gran Maestro. — Можем да приготвим fabricar^[1] rognons^[2], печени на скара с champignons^[3], набрани от хора, които познавам. Или пък отгледани във влажни мазета. Мога да предложа омлет с труфели, изровени от видни прасета. И канадски бекон, който може да е дори от Канада.

— Където и да е това — каза доволно момичето, без да се самозалъгва.

— Където и да е това — повтори сериозно полковникът. — А аз знам дяволски добре къде е. Мисля, че е време да спрем с шегите и да се заловим със закуската.

— Ако не е нескромно, и аз мисля така.

— За мен шише „Валполичела“, от наливното.

— Само това?

— Донеси ми една порция набеден канадски бекон — каза полковникът.

Той погледна момичето — те бяха останали сами — и попита:

— Как си, моя най-скъпа?

— Порядъчно гладна, мисля. Благодаря ти, че толкова дълго време беше добър.

— Не беше трудно — отговори й полковникът на италиански.