Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (24)

Глава двадесет и четвърта

Неговата истинска любов седеше до масата точно в уреченото време. На силната утринна светлина, която падаше върху наводнения площад, тя беше красива, както винаги.

— Заповядай, Ричард. Добре ли си? А?

— Разбира се — каза полковникът. — Ти, чудна хубост!

— Обиколи ли всички наши места на пазара?

— Само някои. Не отидох там, където продават диви патици.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Аз никога не ходя там без тебе.

— Не мислиш ли, че трябва да дойда на лов?

— Не. Уверен съм, че не бива. Ако Алварито искаше да дойдеш, щеше да те покани.

— Може да не ме е поканил точно защото е искал да отида.

— Вярно — каза полковникът и се замисли за секунда над думите й. — Какво ще ядеш?

— Тук закуската не струва, а и аз не харесвам Площада, когато е наводнен. Тъжен е и гълъбите няма къде да кацат. Весело е наистина, но накрая, когато децата започнат да играят. Да идем ли да закусим в „Грити“?

— Искаш ли?

— Да.

— Добре. Ще закусим там. Аз вече хапнах.

— Наистина ли?

— Ще пия кафе с топли кифли и само ще ги докосвам с пръстите си. Ужасно ли си гладна?

— Да — призна си тя искрено.

— Ще се нахраним солидно — каза полковникът. — Ще ти се иска изобщо да не си чувала за никаква закуска.

Вървяха, а вятърът ги удряше в гръб и косата й се развяваше по-волно и от знаме. Тя го попита, притискайки се:

— Все още ли ме обичаш на студената, силна, венецианска светлина на утрото? Тя е наистина студена и силна, нали?

— Обичам те, а тя е студена и силна.

— Обичах те през цялата нощ, докато се пързалях със ските в тъмнината.

— Как става това?

— Същите писти, само че е тъмно и снегът е потъмнял. Пързаляш се по същия начин — сдържано и с лекота.

— През цялата нощ ли се пързаля? Сигурно си се спускала много пъти.

— Не. След това спах здраво и дълбоко и се събудих щастлива. Ти беше до мене и спеше като бебе.

— Не бях до тебе и не спях.

— Сега си с мене — каза тя и се притисна силно към него.

— Ето, почти стигнахме.

— Да.

— Казах ли ти вече както трябва, че те обичам?

— Да. Но пак ми кажи.

— Обичам те. Приеми го, моля те, направо и съвсем официално.

— Ще го приема както искаш, стига да е истина.

— Това се казва отношение! Ти, добро, храбро, прекрасно момиче. Отметни косата си встрани, когато стигнем до върха на моста, и я остави да се вее коса.

Сбърка нарочно, като употреби коса вместо косо.

— Това е лесно — каза тя. — Харесва ли ти?

Погледна я, видя във вятъра профила й, чудната утринна руменина, гърдите, повдигащи черния пуловер, очите и каза:

— Да, харесва ми.

— Много се радвам — отговори тя.