Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (23)

Глава двадесет и трета

Полковникът пристигна във фоайето на хотел „Грити палас“. Беше платил на гондолиерите; тук в хотела нямаше вятър.

Бяха необходими двама души, за да се кара гондолата от пазара нагоре по Канале Гранде. И двамата се потрудиха добре и той им плати колкото им се полагаше, дори и малко повече.

— Някой звънил ли е за мен? — попита той портиера, който в момента беше на работа.

Портиерът беше светъл мъж, подвижен, с остро лице, умен, винаги любезен, но без раболепие. Носеше без суета върху реверите на синята униформа емблемата на своята длъжност — кръстосани ключове. Беше си портиер и толкова. По звание е много близко до капитан, помисли полковникът. В миналото щеше да е старши сержант. Офицер, но не от благородниците, макар че винаги си е имал работа с висшите офицери.

— Госпожата се обади два пъти — каза портиерът на английски или както би трябвало да наричаме езика, на който всички ние говорим, помисли полковникът. Е, нека да е английски. Това е почти всичко, което са ни оставили. Трябва да им бъде разрешено да запазят името на езика. Макар че Крипс вероятно скоро ще започне да го раздава на дажби.

— Моля те, свържи ме веднага с нея.

Портиерът започна да набира номера.

— Можете да говорите, господин полковник — каза той. — Свързах ви.

— Бърз си.

— Влезте в кабината.

Полковникът вдигна слушалката и каза машинално:

— На телефона е полковник Кантуъл.

— Обаждах се два пъти, Ричард — каза момичето. — Но ми обясниха, че си излязъл. Къде беше?

— На пазара. Как си, прелест моя?

— Никой не ни слуша в този ранен час. Така че аз съм твоята прелест, която и да е тя.

— Това си ти. Добре ли спа?

— Сънувах, че се пързалям на ски в тъмнината. Не беше истинско пързаляне, но тъмнината беше истинска.

— Така би трябвало да бъде. Защо си се събудила толкова рано? Изплашила си портиера.

— Ако не е нескромно, след колко време и къде ще се срещнем?

— Където и когато поискаш.

— В теб ли са още камъните и беше ли от полза мис Портрет?

— И на двата въпроса — да. Камъните са закопчани в горния ми ляв джоб. Мис Портрет и аз говорихме до късно през нощта и рано сутринта. Беше много приятно.

— Повече ли я обичаш от мен?

— Все още съм нормален. Навярно това е самохвалство. Но тя е прелестна.

— Къде ще се срещнем?

— Какво ще кажеш, ако закусим във „Флориън“, на дясната страна на Площада? Площадът сигурно е наводнен и ще е забавно за гледане.

— След двайсет минути съм там.

— Добре — каза полковникът и затвори телефона.

Когато излизаше от кабината, изведнъж му стана зле, а после се почувствува така, сякаш дяволът го беше затворил в желязна клетка във форма на железен бял дроб^[1] или на желязна дева^[2], той се приближи с посивяло лице до портиерната и каза на италиански:

— Доменико, Ико, моля те, би ли ми дал чаша вода?

Портриерът се отдалечи, а той се облегна на портиерната, за да се успокои. Стоеше неподвижно, без да си прави илюзии. Портиерът се върна с чаша вода и той изпи четири таблетки от онези, които се взимат по две, и продължи да почива неподвижно като ястреб.

— Доменико — каза той.

— Да.

— Имам нещо тук в един плик, искам да те помоля да го прибереш в касата. За него ще ти се обадя аз — лично или чрез писмо, или лицето, с което току-що ме свърза по телефона. Да напиша ли това?

— Не. Не е нужно.

— Ти какво, момче, не си безсмъртен, нали?

— Не, разбира се — отговори му портиерът. — Но аз ще запиша това, а освен мен тук са управителят и помощникът му.

— И двамата са добри — съгласи се полковникът.

— Не искате ли да седнете, господин полковник?

— Не. Кой сяда, освен мъжете и жените в старческите домове? Ти сядаш ли?

— Не.

— Мога да си почивам, когато съм на крак или облегнат на някое проклето дърво. Моите съотечественици сядат, лягат или падат. И за да спрат да хленчат, им дават калорични сухари.

Говореше, без да спре, за да си възвърне бързо увереността.

— Наистина ли имате калорични сухари?

— Разбира се. В тях слагат нещо, което не ти позволява да се вълнуваш. Като атомната бомба, само че с обратно действие.

— Не мога да повярвам.

— Ние имаме най-ужасните военни тайни, които една генералска съпруга някога е споделяла с друга. Тази за калоричните сухари е най-незначителната. Следващия път ще пуснем над цяла Венеция ботулизъм от петдесет и шест хиляди фута. Така е — те ти дават антракс, а ти им даваш ботулизъм.

— Но това ще бъде ужасно!

— Ще бъде още по-лошо — увери го полковникът. — Не е секретно. Всичко е публикувано. И докато това трае, можеш да чуеш Маргарет да пее „Звездното знаме“, ако радиото е настроено добре. Мисля, че това може да се уреди. Не бих казал, че гласът й е кой знае какъв. Не за нас, защото на времето сме слушали големи гласове и знаем какво е глас. Но сега всичко е номер. Радиото може почти да докара гласа. А „Звездното знаме“ е надежда почти до края.

— Мислите ли, че ще ни пуснат нещо тук?

— Не. Никога не са го правили.

Полковникът, гневен, измъчен, безпомощен, но временно закрепен от таблетките, сега генерал с четири звезди, каза: „Ciao, Доменико“, и излезе от „Грити“.

Пресметна, че му трябват дванайсет минути и половина, за да иде до мястото, където неговата истинска любов щеше навярно да стигне малко по-късно. Измина разстоянието внимателно и без да бърза. Мостовете си бяха все същите.