Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (2)

Глава втора

Но той не беше момче. Беше петдесетгодишен, полковник от пехотата на американската армия, и за да мине през медицинския преглед, на който трябваше да се яви в деня, преди да дойде във Венеция за този лов, той беше изпил достатъчно манитол хексанитрат^[1], за да… всъщност и той самият не беше съвсем наясно защо… За да мина на прегледа, каза си той.

Лекарят беше доста скептично настроен. Но все пак записа резултатите, след като ги провери два пъти.

— Виж какво, Дик — каза той, — това не е за препоръчване, дори е противопоказно при повишено вътрешно-очно и вътрешночерепно налягане.

— Не разбирам за какво става дума — каза ловецът, който в момента само потенциално беше ловец, а всъщност беше полковник от пехотата на американската армия, разжалван генерал.

— Познавам те отдавна, господин полковник. Или може би само ми се струва, че е отдавна.

— Не, не ти се струва.

— Говорим, сякаш съчиняваме песнички. Но внимавай все пак да не се сблъскаш с нещо или да не прескочат отнякъде искри, както си захранен с нитроглицерин… Трябва да те задължат да влачиш верига като цистерна за бензин.

— Не беше ли нормална кардиограмата ми?

— Кардиограмата ти беше чудесна, полковник. Би могла да бъде на човек, който е на двайсет и пет години. Дори на деветнайсетгодишно момче.

— И какво тогава? — попита полковникът.

В такова голямо количество манитол хексанитратът причинява понякога гадене и му се искаше тази среща да свърши по-бързо. Искаше му се по-скоро да легне и да вземе секонал^[2]. Следва да напиша ръководство по тактика за отбраната на взвод с високо налягане, помисли си той. Жалко, че не мога да му го кажа. Защо пък да не разчитам на милостта на правосъдието за снизхождение? Не е възможно, каза си той. Човек никога не признава вината си.

— Колко пъти си раняван в главата? — попита го лекарят.

— Ти знаеш — отговори му полковникът. — Записано е в картона ми.

— Питам колко пъти си удрян по главата.

— Ох, господи! — После каза: — Питаш ме като военен или като лекар?

— Като твоя лекар. Да не мислиш, че те карам да се съобразяваш с някои неща?

— Не, Уес. Извинявай. Какво точно искаш да знаеш?

— Колко контузии имаш.

— Сериозни ли?

— Когато си бил в безсъзнание или не си можел да си спомниш нищо впоследствие.

— Десетина, ако се смята и полото. Плюс-минус три.

— Ах ти, клети кучи сине — каза лекарят, а после добави: — господин полковник.

— А сега мога ли да си отида?

— Тъй вярно, сър. Вие сте във форма.

— Благодаря. Искаш ли да дойдеш на лов за патици в блатата при устието на Таляменто? Чудесен лов! Мястото е собственост на няколко славни момчета, с които се запознах в Кортина.

— Там ли бият водни кокошки?

— Не. На това място бият истински диви патици. Добри момчета. Добър лов. Истински патици. Зеленоглавки, широкоопашатки, фиовци. Има и гъски. Почти както у дома, когато бяхме деца.

— Аз бях дете през двайсет и девета и трийсета.

— Това е първата подлост, която чувам от тебе.

— Не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че не си спомням кога ловът на гъски е бил богат. Освен това аз съм градско момче.

— Там ти е грешката. Не съм срещал градско момче, което да струва нещо.

— Не говориш сериозно, нали, господин полковник?

— Не, разбира се. И ти много добре знаеш това, дявол да го вземе.

— Ти си във форма, господин полковник. Съжалявам че не мога да дойда на лов. Аз дори не мога да стрелям.

— По дяволите! Това изобщо няма значение. В нашата армия никой не може да стреля. Просто бих искал да си с мен.

— Ще ти дам още нещо да подсили това, което вземаш.

— Нима има такова?

— Всъщност не, но се работи върху нещо.

— Нека да си работят.

— Според мен това е похвално отношение, сър.

— Върви по дяволите. Наистина ли няма да дойдеш?

— Аз си купувам патици от „Лонгшам“, на Мадисън авеню — каза лекарят. — През лятото там е прохладно, а през зимата топло, пък и не трябва да ставам в тъмно и да навличам дълги гащи.

— Добре, гражданче. Ти никога няма да разбереш.

— И никога не съм искал да разбирам — каза лекарят. — Вие сте в отлична форма, господин полковник.

— Благодаря — отговори полковникът и излезе.