Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (19)

Глава деветнадесета

Полковникът закуси, без да бърза, като боксьор, който е бил ударен лошо, чува „четири“ и знае как да си почине през останалите пет секунди.

— Портрете — каза той, — и ти също трябва да се отпуснеш.

— Единственото нещо, което ще ти се отдаде трудно. Това в, живописта се нарича статичен елемент. Разбираш ли, Портрете, почти в нито една картина, имам предвид най-вече живописта, няма движение. В някои има, но те са много малко.

— Бих искал собственичката ти да е тук и тогава щеше да има движение. Как може момичета като тебе и нея да знаят много неща, когато са толкова дяволски млади, и да бъдат така красиви?

— У нас, щом едно момиче е наистина хубаво, то непременно е от Тексас и може би, ако ти провърви, ще е в състояние да ти каже кой месец на годината е, но в замяна на това всички могат да броят добре.

— Учат ги да броят, да държат събрани краката си и да си навиват косата. Понякога, Портрете, заради греховете си, ако имаш грехове, трябва да опиташ да спиш с момиче, което е навило косата си, за да бъде хубаво на другия ден, не същата вечер. Те никога не бяха хубави същата вечер, а на другия ден, когато за тях имаше конкуренция.

— Момичето Рената, което ти изобразяваш, сега спи, без да е правила някога нещо с косата си. Спи с разрошена върху възглавницата коса и за нея тя е една великолепна, тъмна, копринена досада, която едва се сеща да сресва, независимо, че гувернантката й я учи да прави това.

Гледам я по улицата как крачи грациозно с дългите си крака, а вятърът прави каквото си иска с косата й, с истинските си гърди под пуловера, а след това виждам нощите в Тексас и кичурите коса, навити на ролки и закрепени с фиби.

— Не ме обвързвай с изкуствени къдрици, любима моя — каза той на Портрета, — а аз ще се опитам да ти се отплатя с кръгли, тежки, звънки сребърни долари или с друго нещо.

Не трябва да ставам груб, мислеше той.

А след това каза на портрета (сега в съзнанието му той не беше изписан с главна буква):

— Ти си така дяволски красив, че ми призлява. Също си и изкушение, което може да вкара човек в затвора. Сега Рената е с две години по-голяма. Ти нямаш седемнадесет.

Защо не може тя да е моя, да я обичам, да съм нежен с нея, никога да не съм груб, нито лош и да имаме петимата синове, които ще отидат в петте краища на света, където и да е това! Не знам. Какво да се прави, ние сами изтегляме картите. Не искаш ново раздаване, нали?

Не. Картите се раздават веднъж, ти ги вземаш и ги разиграваш. По дяволите, аз зная как да ги разиграя, ако изобщо изтегля нещо, каза той на портрета, който остана безучастен.

— Портрете, по-добре е да погледнеш на другата страна, за да не бъде нескромно. Сега ще взема душ и ще се избръсна — нещо, което на теб никога няма да ти се налага да правиш, ще си облека военната униформа и ще отида да се поразходя из града, макар че е още много рано.

И така, той стана от леглото, като стъпи внимателно на ранения си крак, който винаги го болеше. Загаси настолната лампа с ранената си ръка. Имаше достатъчно светлина и той хабеше електричеството вече почти цял час.

Съжаляваше за това, както съжаляваше за всички свои грешки. Мина покрай портрета, като му хвърли само бегъл поглед, и се погледна в огледалото. Беше съблякъл и двете части на пижамата си и се разглеждаше критично и безпристрастно.

— Ти, съсипано старо копеле! — каза той на огледалото.

Портретът беше предмет от миналото. Огледалото беше действителността, нещо от настоящето.

Коремът е прибран, каза си той мислено, гърдите са в ред, ако не се смята мястото, където е неизправният мускул. Не можеш да избягаш от съдбата си — за добро или за зло, кой знае, но във всеки случай това е нещо ужасно.

Ти си на половин век, ти, копеле такова. Хайде, влизай в банята; вземи душ, разтъркай се добре и след това си облечи военната униформа. Днес е нов ден.