Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (17)

Глава седемнадесета

Когато започна да се разсъмва, полковникът видя портрета. Видя го вероятно изведнъж, както всеки цивилизован човек, който трябва да чете и подписва формуляри, в които не вярва, би видял един предмет веднага щом му се отдаде възможност за това. Да, каза си той, аз имам очи и те все още забелязват порядъчно бързо, а някога в тях имаше и амбиция. „Закарах своите дрипльовци на такова място, че добре ги насолиха. От сто и петдесет да са оцелели най-много трима, а и те цял живот ще има да протягат ръка пред градските порти.“^[1]

Това е от Шекспир, каза той на портрета, победителя и все още безспорния шампион.

Някой може и да го победи в кратка схватка. Но аз предпочитам да го уважавам. Чела ли си „Крал Лир“, дъще? Мистър Джийн Тъни я прочете и стана световен шампион. Но и аз съм я чел. Войниците също обичат мистър Шекспир, макар че може би изглежда невероятно.

— Имаш нещо да кажеш за свое оправдание или само ще отметнеш назад глава? — попита той портрета. — Искаш ли още да ти разказвам за Шекспир?

— Няма за какво да се оправдаваш. Просто почивай и остави нещата да се развиват, както искат. Няма смисъл. Няма никакъв проклет смисъл от твоето и моето оправдание.

Но кой би могъл да те накара да вървиш по дяволите, каквото всъщност ние правим?

— Никой — каза той на себе си и на портрета. — Във всеки случай не аз.

Провеси надолу здравата си ръка и откри, че келнерът беше оставил втора бутилка „Валполичела“ близо до първата.

Ако обичаш една страна, мислеше полковникът, ти би могъл да признаеш това. Хайде, признай си, момче.

Обичал съм три и съм загубил и трите. Бъди справедлив. Върнахме си двете. Върнали сме си ги, поправи се той.

Ще си върнем и третата, дебелогъзест генерал Франко, стрелящ по лекарска препоръка по питомни патици, седнал на сгъваемото столче и прикриван от мавританска кавалерия.

— Да — каза той меко на момичето, което го гледаше вече ясно от портрета на първата и най-добра светлина.

Ще си я върнем и те всички ще бъдат обесени с главата надолу пред бензиностанциите. Предупредени сте.

— Портрете, защо, по дяволите, не можеш просто да легнеш при мен в леглото, вместо да бъдеш през осемнайсет каменни квартала? А може да са и повече. Не съм вече така наблюдателен, както някога.

— Портрете — каза той на момичето и на портрета, но нямаше никакво момиче, а портретът си остана, както беше нарисуван.

— Портрете, дръж своята проклета брадичка вдигната нагоре, за да можеш по-лесно да разбиеш сърцето ми.

Това наистина е прекрасен подарък, мислеше полковникът.

— Можеш ли да маневрираш? — попита той портрета. — Умело и бързо?

Портретът не каза нищо и полковникът си отговори:

— Знаеш дяволски добре, че тя може. Би те надхитрила по-изкусно в маневрите в твоя най-удачен ден, би се борила, там, където ти би… благоразумно.

— Портрете — каза той, — сине, дъще или моя единствена, истинска любов, или каквото и да си. А ти знаеш какво си, Портрете.

Портретът, както и преди, не отговори. Но полковникът, сега отново генерал, рано сутринта, единственото време, когато чувствуваше увереност в себе си — затова му помагаше и изпитата „Валполичела“, знаеше така сигурно, сякаш е прочел резултатите от третия „Васерман“, че нямаше… в портрета, и се срамуваше от грубостта, която бе проявил към него.

Дявол да го вземе, днес ще бъда най-доброто момче, което си срещал. Можеш да кажеш това на шефа си.

Портретът, напълно в своя стил, остана безмълвен.

Навярно би проговорил на някой кавалерист, мислеше генералът, защото сега той имаше две звезди и те тежаха на раменете му и се белееха на помътнялата от издраскване червена плочка, поставена на предницата на джипа. Никога не беше ползувал щабни автомобили, нито полубронирани коли с всичките им пясъчни торби.

— Върви по дяволите, Портрете — каза той, — или си вземи Т.С. карта от универсалния свещеник, който служи на всички нас с различните религии. Тя сигурно ще ти свърши работа.

— Върви по дяволите — изруга Портретът, без да проговори. — Ти, долнопробен войнико!

— Добре — отговори полковникът, защото сега той отново беше полковник и се беше отказал от всички свои бивши чинове. — Обичам те много. Но не бъди груб с мене. Обичам те много, защото си хубав. Но повече обичам момичето, милиони пъти повече, чуваш ли?

Портретът не даде никакъв знак, че е чул и полковникът се отегчи.

— Ти си в неподвижно положение, Портрете — каза той. — Със или без рамка. А аз ще маневрирам.

Портретът си остана така безмълвен, както и преди, когато портиерът го внесе в бара и с помощта на младшия келнер го показа на полковника и момичето.

Полковникът го погледна и видя, че сега, когато светлината беше добра или почти добра, той беше беззащитен.

Видя също, че това беше портретът на неговата собствена, истинска любов и каза:

— Съжалявам за всички глупости, които говоря. Не искам никога да бъда брутален. Навярно и двамата ще поспим малко, ако имаме късмет, а после твоята собственичка може би ще позвъни по телефона.

А не е изключено и да дойде, мислеше той.